Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

Има някаква голяма тайна в това как миналото на човечеството, вместо да изтлее в земята, непрекъснато се връща на бял свят, благодарение на археологията. Така, колкото и да е невероятно, възникват „новини от миналото“, а теренните проучвания на археолозите се радват на неспирния интерес на публиката.

Началото поставя италианският хуманист Кириако де Пициколи (1391–1455), смятан за „баща на археологията“, който първи разкопава антични обекти в Делфи или Никополис в Епир, разчитайки тънещи в забвение гръцки и латински надписи. Проучването на един отишъл си свят е нещо важно, то задължително поставя граница между „настояще“ и „минало“. Да не говорим за времеви отрязъци като праисторията, за които няма писмени източници и съответно цялото ни знание за тях идва единствено от археологията.

И тъй като България поради самото си разположение е на „кръстопътя на историята“, решихме да посветим този брой на българската археология, чийто празник се отбелязва на 14 февруари (от 1971 г. насетне – по инициатива на Националния археологически институт с музей към БАН). По традиция на този ден се открива и годишната археологическа  изложба, където се излагат най-значимите находки. Ала множество артефакти си остават „на терен“, вписани в своя контекст (или „социализирани“, както е прието да се казва), което само по себе си е друга огромна тема.

Един подобен артефакт – каменен надпис от втората половина на II в. сл.Хр. или от началото на III в. сл.Хр. от важния античен град Хераклея Синтика (в местността Рупите, край Петрич) наскоро ме потресе напълно. Ставаше дума за истинска „антична трагедия“, в която мъртвият „оживява“, че и проговаря от гроба. Ето какво гласи и самият текст на надписа:

„Аз, умрелият от насилствена смърт Касандър, завърших живота си, когато веднъж пътувах сам от Пауталия и отивах към Сармея: предаде ме приятел, (подобен на) сина на Лаерт. Сетне моят брат от общ баща, като се завърна, ме откри в праха, погубен от ужасни хора, и като спаси останките ми, (ги положи) в този гроб в знак на братска любов; името му е Пирий. Освен за мен (той направи гробницата) и за живите: за чедото ми Артемидор, за себе си и за съпругата (си/ми?) Венерия.“ (Разчитане и превод от латински Николай Шаранков).

Какво точно е сполетяло героят на този надпис Касандър, можем само да гадаем. Най-вероятната хипотеза е, че е бил търговец, чиято насилствена смърт (на път от Тракия за Македония) е дело на разбойници, но пък е била планирана от „приятел“. Краят е ужасен, а задгробното свидетелство, дошло до нас чрез неговия полубрат Пирий, лично на мен ми напомня за противоречащите си версии по едно сходно убийство в знаменития филм „Рашомон“ (1950 г.) на Акира Куросава, създаден по два разказа на Рюноске Акутагава.  

Лъчът на миналото проблематизира настоящето, сякаш за да ни напомни, че „животът е онова, което не притежаваме никога“, както настоява в академичната си лекция френският философ Жан-Люк Марион, която също можете да прочетете в този брой. Светът се разкрива в живота, но животът не се намира никъде в света. Не е ли това парадокс? Нима животът е само дъх, полъх на вятъра, който духа, дето си иска (Иоан. 3:8). Даваме ли си сметка тогава, че обитаваме едно „другаде“, милостиво преотстъпено ни като „наше време“ (според един израз на Хьолдерлин)?

И ако приемем, че е така, че животът ни е безвъзвратен дар, как тогава разполагаме с него в това все по-заплетено в сложността си време, когато пандемията още не е завършила, но войната на границите на Европа е на път да започне? Видяно от Кремъл, напомня ни в статията си социологът Владислав Иноземцев, „Съветският съюз е същата днешна Русия, само че под друго име“, затова и Русия не може да престане да бъде „въобразена империя“. Така украинци и руснаци „задължително“ се оказват едва ли не „един единствен народ“, което създава огромен проблем не само на тази огромна страна, но и на целия свят. А миналото започва да витае над нас с още по-убийствения си полъх.