Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

„Майстора и Маргарита“ в Младежкия театър, реж. Николай Поляков

В една необичайно гореща майска привечер на Патриаршеските езера в Москва се явява самият Сатана в образа на професора по черна магия Воланд. Свитата му е съставена от съмнителни персони. Висок, кльощав, с тесни рамене, кариран костюм и глумлива физиономия екземпляр – Фагот Коровиев. И огромен като шопар, говорещ черен котарак със слабост към шаха и водката, който ходи изправен на два крака – Бегемот.

Новодошлите бързо и с пакостлива наслада всяват хаос в града, който не вярва нито в Бог, нито в Сатаната. Но даряват и покой на двама негови жители: Майстора, обруган писател, попаднал в психиатрично заведение заради дързостта да напише роман за Христос и Пилат Понтийски, и Маргарита, която толкова силно го обича, че е готова да отиде в ада заради него – буквално.

Романът на Булгаков „Майстора и Маргарита“ (лебедовата му песен, публикуван едва 27 години след неговата смърт) е диаболична проза, любовна история, социална сатира, философска притча, мрачна фарсова комедия и вълшебна приказка в едно. Той е едновременно вледеняващ и чувствен, надарен с особена емоционална мощ. Сюрреалистичен и драматичен, населен с диаболични персонажи, с аскети, поети и владетели, показващ грубата реалност в света на човеците.

„Прочетох „Майстора и Маргарита“, когато бях на 14. Тази книга преобърна всичките ми предишни представи за книгите... Тя дори не си дава труд да бъде антисъветска, но четенето ѝ мигновено ви прави свободни… Вярвам, че е една от най-великите книги на ХХ век. За мен този текст се оказа най-важният от всички написани през съветска ера“, казва писателят Виктор Пелевин.

Булгаков пише „Майстора и Маргарита“ „за чекмеджето“ (не само да не бъде публикуван приживе, но може би и никога да не бъде прочетен). И това му дава небивала свобода във времена, когато хората изчезват посред нощ след идването на НКВД. През 30-те години на миналия век на повечето московчани се налага да намерят начин да продължат да живеят, преструвайки се, че животът им е нормален. Булгаков тръгва от това и създава един свят на здрача, в който нищо не е такова, каквото изглежда, а фантастичното, паранормалното и откровеното зло се приемат за всекидневно. И макар романът да е в много отношения трагичен, усещането за това идва по-късно. Първо е чувството за безкрайна свобода, за освободеност и забавление.

В „Майстора и Маргарита“ паралелно съществуват различни светове, които взаимодействат един с друг. Първият е сатиричният образ на Москва от 30-те. После идва „роман в романа“: историята на Йешуа Ха-Ноцри и Понтий Пилат, препратка към Библията, която Булгаков тълкува посвоему. И не на последно място тук е царството на Сатаната.

Магическият реализъм, сюжетната динамика и фантасмагоричните характери правят романа особено благодатен за театрална сцена. Но освен че дава хляб на въображението и носи огромен потенциал за сценично претворяване, той е и коварен. Опитвайки да избегне неговите подмоли, Николай Поляков (сценична версия по превода на Лиляна Минкова и режисура) е попаднал в друг капан. Спектакълът му в Младежкия театър е твърде „вчесан“, прекомерно праволинеен и в голяма степен предвидим, за да успее да улови амалгамата от диаболична вакханалия, реалност и абсурд. Липсва му освободеност, даже крайност, ако щете, която (според мен) би го издигнала до нивото на романа. Всичко е някак опитомено, вкарано в норма – като например голотата на летящата над Москва вещица Маргарита, която е облечена в трико с телесен цвят (въпреки че голотата отдавна не е новост по нашите сцени). А представлението би могло да се превърне в завладяваща симбиоза от истинско магическо шоу (епизодът с черната магия и нейното разобличаване), балетна феерия (пролетният бал на Сатаната), театър на абсурда (появата на Воланд и неговата свита). Примерно. От спектакъла на Поляков обаче лъха някаква вторичност – като есетрата втора свежест, която предлагат в бюфета на театър „Вариете“ (в романа). Въпреки амбициозната сценография на Венелин Шурелов и добросъвестната хореография на Александър Манджуков.

Основните теми тук са някак разводнени, недостатъчно учленени. Точно обратното на постановката на Поляков по „Ана Каренина“ в театър „София“. Най-силна и въздействаща е линията на Воланд и неговата свита. Някои твърдят, че първоначално романът е бил тъкмо за него, за Сатаната. Изборът на Койна Русева за ролята е най-радикалният и определено най-успешният ход на режисьора.

Сатаната при Булгаков не е самото зло. Той е сянката – нито добро, нито зло – която е противоположното на светлината и също толкова насъщна като нея. Воланд/Русева наблюдава със спокойно равнодушие разразяването на предизвикания от него хаос и с презрение – човешките слабости. И наказва почти като Божи пратеник жалкия маскарад на хората. Но не наказва истината – признаването на собствената природа, която винаги е светлина и сянка едновременно (в лицето на Майстора и Маргарита).

Боян Арсов (в обединения образ на Фагот/Азазело) прави според мен най-завършената си досега роля (а съм го гледала и като Клариче в „Кралят елен“, и като Меркуцио в „Ромео и Жулиета“, и като Сехизмундо в „Животът е сън“). Така добре владее логиката, пластиката и интонацията на своя персонаж, че от там насетне не му остава нищо друго, освен да се забавлява, превъплъщавайки го. Точно удоволствието от играта липсва в изпълнението на Ахмед Юмер, за да бъде неговият Бегемот един от най-цветните и запомнящи се образи, какъвто всъщност е в романа.

Безсилието на Александър Хаджиангелов и Рая Пеева като Майстора и Маргарита почти заличава тая линия от канавата на спектакъла. Много пò на място и по-адекватни от тях са в епизодичните си роли Красимир Недев (Берлиоз, Бенгалски, Лиходеев), Кристина Янева (Прасковя Фьодоровна, Очевидка, Съпруга) и Вихър Стойчев (Стравински, Писар).

Линията Иешуа – Пилат представлява философският пласт в романа. Не и в спектакъла обаче. В изпълнението на Ивайло Христов четливо личат и житейската умора на римския прокуратор, и страхът („страхът е най-тежкият човешки порок“) от назряващата промяна, и озлоблението към оня, който притежава повече смелост от самия него, макар на вид да е безсилен пленник. Но между него и Кирил Недков (Иешуа) липсва актьорска спойка, която да изнесе тежестта на посланието. Точно заради това главно действащо лице в този спектакъл е не друг, а Воланд. Всъщност дяволът винаги е по-съблазнителен от добродетелта.

И да се върна пак на това, че за сценична интерпретацията на романа на Булгаков се иска размах, стигащ понякога до крайност.

Докато работи върху първата (изобщо) сценична адаптация на романа (1977 г., Театърът на Таганка), Юрий Любимов дълго време търси актриса за ролята на Маргарита. Главната трудност е, че в даден момент тя трябва да се появи гола. Накрая успява да открие актриса с достатъчно кураж и красота – Нина Шацкая. На бала на Воланд Фагот смъква пелерината ѝ и тя остава гола, макар и с гръб към залата. За времето си твърде смел ход. Според критиката обаче и дума не може да става за каквато и да било вулгарност и пошлост. Голотата на актрисата по-скоро въздейства като статуя на Венера. Цензурата допуска спектакъла, но един от членовете на комисията пита режисьора: „А тя и отпред ли е гола?“. Отговорът на Любимов е: „Ами отидете и проверете сам“.