Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

„Животът на Микеланджело“, Ромен Ролан, превод от френски Мариян Петров, изд. „Персей“, 2021 г.

Някак неуместен е жанрът на рецензията за книга отпреди близо 120 години, особено когато иде реч за фигури с ръста на Микеланджело и Ромен Ролан. Подобни срещи са толкова редки и – не се боя да употребя думата – сюблимни, че едва ли се нуждаят от нечия оценка или препоръка днес.

Не ми се ще да повтарям познатото клише за бездуховното ни, издребняло съвремие, прагматично и комерсиално. Но това би било подходяща отправна точка: в подобна силно кризисна, катастрофична за европейския дух епоха живее и самият писател и тъкмо това импулсира трайното му пристрастие към героичните образци. През целия си живот (1866–1944), наред с писателската си дейност, сам ангажиран общественик и публицист, Ромен Ролан не отстъпва от изкушението да предлага на съвременниците си упование в силни фигури на духовни водачи и творци, съзидатели на „великите творчески епохи“ на човечеството и сами тяхно олицетворение. Сред тях, наред с Толстой и Махатма Ганди, Рамакришна и Вивекананда, Леонид и Робеспиер, Бетовен (особено той!) и Гьоте, на които посвещава вдъхновени страници, е и Микеланджело.

За разлика от монументалната романизована биография на Ървинг Стоун, добре позната на българския читател, поетичното есе на Ромен Ролан съчетава ренесансов титанизъм, достоен за героя си, с френското изящество, обичайно за перото на автора – изтънчено пиршество за духа и интелекта на читателя, без да злоупотребява нито с обема си, нито с ерудитски увлечения. Но макар и кратко по външния си обем, то разтваря един извънредно широк вътрешен обем, разгръща няколко – поне три – успоредни разказа; или по-скоро три вписани един в друг концентрични кръга. Ако първият следва биографичния разказ за живота на великия художник, скулптор, архитект и поет, често нерадостен и мрачен, изпълнен със страдания, бедност, болести, предателства, неразбиране и самота, то вторият ни представя титаничния дух на твореца, дал лице на една от най-бляскавите епохи на западната цивилизация. Именно това е третият, най-външният и най-широк кръг в концентричната структура на творбата – духът и мащабът на цялата епоха, създала толкова гении: наред с номиналния герой, се срещаме с фигури като Гиберти, дел Пиомбо, Леонардо, Браманте, Рафаело, Вазари, неколцина папи... Но тук също така е и „малкото“ всекидневие на епохата в близък план, изпълнено с благородство, но и със завист, интриги, славолюбия... Въпреки патоса си, не с мраморните монументи, познати ни от историята, а с живи хора ни среща книгата по своите страници. Специално откроени са любовните вдъхновения на твореца (впрочем да припомня, че книгата на Ролан е цитирана от г-н Шарлюс в „По следите на изгубеното време“ за това, че реабилитира оспорваната му хетеросексуалност). Hаред с моралната безкомпромисност, не са спестени и човешките слабости на гения: нерешителността, съмненията, страхът от смъртта... Всичко това, и в светлите, и в мрачните си краски, е предадено с колорит и динамика. Съчетал едрия с близкия план, разказът е остродинамичен, увличащ. Биографичният разказ – пунктуален въпреки краткия обем (или тъкмо затова) – следва на бързи обороти, накъсван от близки ракурси: кратки, но ярки сцени, отделни реплики, диалози, откъси от документи, стихотворения...

Писана в началото на ХХ в. (1907 г.), творбата е неочаквано съвременна с кинематографичния си похват: бързотечащ разказ във вид на колаж от случки, извлечени от писма и спомени на съвременници (което му придава анекдотизъм, близък до античната традиция на Диоген Лаерций). На това равнище авторът е прибягнал до ефективно композиционно решение: лекокрилият бърз разказ в основния текст е максимално разтоварен, за да бъде уплътнен с един втори, паралелен разказ под линия във вид на исторически извори, уточнения и контекстуализации в широкия план на епохата.

Уместно издателско решение е текстът на Ромен Ролан да бъде богато илюстриран с репродукции и снимки.