Това, което вече е било…
Медитация, вглъбяване, размисъл, спряло време, безвремие, вечност – няколко изложби, открити в края на 2021 и началото на 2022, предложиха на публиката си преживявания, свързани с тези „ключови думи“. Може би като изход от трескавото и объркано настояще, или като бягство от него, или като противопоставяне и надмогване
OF AND ON and on and on (22 декември 2021–22 януари 2022) в галерия „Структура“ бе цялостно пространство, създадено от ninavale – артистичното име на художниците Нина Ковачева и Валентин Стефанов. С него те подписват общите си проекти, които винаги са свързани със съзерцание и вглъбяване. Но този път зрителят не наблюдава и съпреживява, а пребивава и живее в произведението им. Влиза в пространството, конструктивно очертано от червени неонови тръби. Задейства звуци от високоговорители, разпръснати по пода. Под неравномерния им нежен звън доближава надпис – отражение от сенките на метални букви върху стъкло. И чете Sometimes Closed is More Open than Open and Open is More Closed than Closed. Веднага го свързах с епидемията, разбира се, с изолацията от всякакъв вид, в която светът неравномерно и тревожно пребивава вече две години. Но не, оказва се, фразата е от произведението на Валентин Стефанов, създадено през 2000 г. Обаче това научавам впоследствие от текста. А в изложбата го чета през „сянката“ на епидемията.
Така чета и очите, които ме гледат от множество екрани в малката зала, докато звуците на сърдечен ритъм придружават това общуване. Копнежът то да е на живо ме пробожда, както се казва. Но си давам сметка, че това е именно заради епидемията. Иначе отдавна общуваме с посредничеството на екрани и техника. Самите тези художници живеят в Париж и ги виждам веднъж годишно, ако въобще. Общуваме във Фейсбук, компенсаторно, разбира се, но това е поне от десетилетие. Епидемията е тази, която изостря и подчертава привичната ни ситуация. В която вглъбяването отдавна е отстъпило пред суетенето – и сме свикнали с това сякаш. Изложбата е пространство отвъд суетата, но и отвъд епидемията.
Тя е „яко място“, както неволно подслушах две девойки, които я разглеждаха заедно с мен. Приятелка случайно го е открила и им казала за него. Да, именно „място“ беше, което и те, и аз преживявахме – поколенчески различно, но все пак заедно.
„Бестиарии 2“ (6–30 януари 2022) на Никола Тороманов и Александър Ст. Илиев в галерия Credo Bonum е своеобразно продължение на първата им изложба под това название, открита в същото пространство през 2006 г. Но за новата произведенията им са създадени през последната година и половина. Смята се, че епидемията не се отразява много на художниците, защото те така или иначе работят в изолация и самота. Доколко тя се отразява в самите им произведения, е друг въпрос. А дали и доколко влияе на прочита им – трети.
Тази изложба е бягство, поне на пръв поглед – в света на митовете и притчите. Фантастичните същества и „зверовете“ са при Никола Тороманов. Стилизирани в малки квадратни рисунки, изведени в драматично черно-бяло, скъпоценни с позлата на места, допълнени с текстове… И в тях животното звяр е човекът. С неговите митове и фантазии, минаващи през вековете, с неговите демони, които го преследват през същите тези векове, но постоянно актуализирани в настоящето. И с неговото тяло, смъртно най-вече, носещо смъртта си по рождение, търсещо утеха в размисъл за вечността – и плахо в ангелско крило, но то е само едно…
На този мрачен и красив свят Александър Ст. Илиев противопоставя ведрост. Поне на пръв поглед. В жизнерадостно цветна живопис, небрежна, наивистична, някак повседневна в сцените и образите. При тях „ключът“ е в заглавията на картините. Среща на природни стихии, Оберон и Пък, звездобройци и кротко дремещи лъвове – дали щях да разпозная митологичното в тях без названията на етикетите. В сцените то се случва сега, или по всяко време всъщност – като наброска и импресия от реална гледка, впечатлила художника по някаква причина. Недостигнала завършеност като творба или като детска рисунка, което на практика е същото…
„Салонът на природата“ (30 ноември 2021–13 февруари 2022) на Борис Христов (стихове) и Милко Божков (живопис, акварели и рисунки) в СГХГ е изложба, която дори не е бягство от настоящето, а въобще не се интересува от него, тъй както е опряна на Вечността. А тя има съвсем конкретен, твърд и веществен образ в камъка. Далеч предшестващ появата на човека в природата, той е най-близо до представата за вечност. Поетът събира камъни и се вдъхновява от тях за стихове, а художникът рисува „портретите“ им. Това е линейната история на тази изложба, довела до представянето ѝ в настоящето. Съдържанието ѝ обаче е отвъд него. В самата нея няма последователност, а е слята в цялост – без първо и второ, включително и на две изкуства всъщност. Изключителен шанс, ако си по-близо до едното от тях, да се вглъбиш и в другото тъкмо поради тяхната равнопоставеност.
В началото на изложбата стих от Борис Христов сякаш опровергава това. Казва ни, че „всеки камък по рождение е завършена творба“ и работата на художника в Салона на природата е „търпеливо да извае постамента“. Нямаше как да не помисля за Микеланджело и неговото разбиране за ролята на художника: самото произведение е вътре в камъка и художникът просто трябва да махне излишното. На пръв поглед противоположни възгледи са това. Дали е така обаче, ме усъмнява изложбата. Дори като махне излишното, камъкът все така остава в творбата. И нейната трайност зависи от него. А ако творбата изчезне по някаква причина, то камъкът ще остане – до най-малката си прашинка. Така представата за човека, овладял и даже подчинил природата, потъва с цялата си суета обратно и безвъзвратно в нея. Но как да изрази това свое потъване, е въпросът?
С посилните си изразни средства. Може да се каже, че Борис Христов е поет на Мълчаниeто, но то все пак е въплътено в думи. Словото е част от мълчанията му. С него минава през древни философи и поети, през богове, религии и митове, които преобръща и „пропуска“ през образа на камъка. Той е герой и потърпевш – „Всички камъни се раждат свободни и кръгли, / но с времето много от тях попадат в масонското братство / на формите и се отдават на робската привилегия / да бъдат крайъгълни“. Той е и Сизиф, и заедно със Сизиф, и вместо Сизиф… И бог, и кръст, и вселена върху крилете на калинка…
Милко Божков споделя всичко това със средствата на своето изкуство. Със загатване и недоизказаност в деликатна линия, щрих и петна в рисунките и акварелите. С плътна форма в живописните „портрети“ на камъните, битуващи в измамно реална, а всъщност имагинерна среда. Образът е само повод и отправна точка за навлизане в нея. И в стиховете на Борис Христов като названия на картините.
А в края на живота, „през която и врата на Камъка да влезеш, ще намериш в него седнало в гостоприемна поза Времето“...
Докато пиша този текст, знам, че в Гьоте-институт ще се представи „Разводът“ – филм и видеоинсталация на Валентина Шарра (3 февруари–2 март 2022). И пак става дума за времето. Възприето „като абстрактна субстанция, като лично усещане и фантастично пътешествие без предначертана посока“. Гледала съм филма, още повече че част от мен участва в него, да го кажа така. Заедно с природни елементи, стихии, каменни реки и хора. Създаден е миналата година и премиерата му предстои. Ще го гледам с интерес и като видеоинсталация, разбира се. Но си мисля: Това, което вече е било…
И го мисля за всичките тези изложби.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук