Театърът днес?
Отговорите на Оскарас Коршуновас. Поглед към метода на гостувалия неотдавна в България режисьор
За войната и мира, за манипулациите в съвременния свят, за повратните мигове и възлови точки, когато реално и иреално са неотличими, за антропологичната сингулярност, разделяща света на мним и реален, за отделността на Човека, който живее в паралелен на Другия свят. Всичко, проведено през хумора на абсурда, определя характера на театъра на Оскарас Коршуновас.[1]
Литовският режисьор започва пътя си във Вилнюската музикална академия с постановка на текстове на обериутите[2], на Даниил Хармс и Александър Введенски. Със студентския спектакъл „Тук ще бъде там“ Коршуновас печели първа награда на Единбургския фестивал. След това начало през 90-те, време на утопична надежда и вяра, че няма невъзможни неща за театъра, представлението става хит в Литва, разбито е на крилати фрази и въвежда Коршуновас в световното театрално пространство.
Споменът за спектакъла, представил света на обериутите като не/битие, като иронична трагедия, вътрешно присъща на живота, е жив и досега. След малко повече от трийсет години, броени дни преди началото на войната в Украйна, Коршуновас прави „Елизавета Бам“, нов спектакъл по текстове на обериутите, на Хармс, Введенски, Олейников, за да изрази неизразимото чрез скъсаните връзки между думи и значения. В новото представление от обериутовската серия взема превес гротеската като инструмент, разкриващ разломното време като психеделичен атракцион, довел до война. Доверявайки се отново на проницателността на обериутите, Коршуновас разпознава докъде се стига при промени в съзнанието и подмяна на видимо от сънувано и въображаемо. Представлението се играе в Болшой драматически театър (БДТ „Г. Товстоногов“) в Санкт Петербург и римите са неминуеми, ако си припомним, че сградата на театъра се намира на река Фонтанка, недалеч от мястото, където в края на 20-те години на ХХ век се състои прочитът на „Елизавета Бам“ на Хармс – историческо четене, на което се заявява поетиката на абсурда, гротеската и алогизма.
Театърът на Коршуновас по определение нарушава привичната логика и сценичен изказ, дава друг поглед към предмета на изображение. И естествено идва срещата му с философията на Жил Дельоз и Феликс Гатари, с концепцията за множественост вместо идентичност, за многообразие на възприятието. При ясно проявено философско ядро театърът на Коршуновас не тръгва толкова от текста, колкото от уловена във въздуха идея, тревожеща режисьора, и постановката е процес на намиране на нейния сценичен изказ. В хода на търсенето той детайлно работи с текста, било съвременен или проверен от времето. Известна е тезата му, че прави съвременните текстове – на Бернар-Мари Колтес, Марк Рейвънхил, Сара Кейн – като класически, а класическите пиеси – Шекспир, Сухово-Кобилин, Ибсен и Чехов – като съвременни. И в процеса, особено когато работи в своя театър, наречен Театър на Оскарас Коршуновас (OKT), той репетира без нагласата за точни дати на премиерите. Театърът на Коршуновас е колкото мобилна структура, срещана по най-големите фестивали по света, сред които и Авиньон, толкова и лаборатория за вид съвременен театър.
Театърът на Коршуновас възниква в точката на баланса на интуитивните догадки и рационалните решения при висока степен на доверие към актьора и зрителя. Както по време на репетицията на актьора се предлага да пробва и намира, така и на зрителя се предоставя възможността за активно участие. И това осъвместено търсене под формата на сценична игра е път към философско осмисляне и надскачане на ограничаващите рамки на познатото. Ако вземем за пример първия и последен за момента прочит на обериутите, ще видим тези динамики. Спектакълът отпреди трийсет години е трагично-ироничен, докато последният прочит на обериутите е с ярко театрализирано предусещане за края. Авторовото многогласие се постига чрез гротесков полифоничен театър и по Бахтин, жанровите характеристики на този театър се определят от хронотопа, като водещ принцип е времето при ясна представа за пространството.
Многогласието и карнавализацията вдъхновяват Коршуновас и в работата му над пиесата на Максим Горки „На дъното“ (2010). Актьорите, седнали фронтално на авансцената, на дълга маса за помен, взаимодействат със зрителите, като че застанали от другата ѝ страна. И водката за упокой се подава на някого от публиката, и това се оказва истинска водка, както всичко е истинско в това представление, премахнало условната четвърта стена, сякаш никога не е съществувала. И като на всяка маса за помен се говори както за Анна, така и за други неща, и се завърта разговор около тръгналия си от приюта Лука. Дебатът не е толкова за починали или напуснали, а за тези, които няма да си тръгнат никога, за страха, за не/възможната прошка. Припомнянето на думите на Лука се съпровожда от все по-често надигащи се чаши и смисълът изчезва сред алкохолните изпарения, за да се избистри за миг с финалните думи на вече покойния Актьор. Изкачил се нависоко, той произнася Хамлетовия монолог за Хекуба – цитат от миналото, проясняващ сегашното.
„На дъното“, поставен двайсет години след успеха на Коршуновас в Единбург, идва в момент на равносметка и своего рода умора на режисьора, преодоляна в лабораторен процес върху „Хамлет“ в ОКТ (2008).
Литовският театър има своите образци в четенето на Шекспировата драматургия, като сред тях са театралните версии на „Хамлет“ от Еймунтас Някрошюс (1952–2018) и Оскарас Коршуновас. Разликата във възрастта между двамата големи литовци е около петнайсетина години. Коршуновас започва в началото на 90-те, време на падналата Берлинска стена и голямото любопитство на театралния свят към сцената на Източна Европа, когато вече са се появили шедьоврите на Някрошюс – „Квадрат“, „Пиросмани, Пиросмани“, „Вуйчо Ваньо“. В полето на Чехов е друга пресечка в творчеството на двамата литовци, създатели на толкова различен и въздействащ нов европейски театър на границата между двете столетия.
Както в работата с текстовете на обериутите, така и при постановките на Чехов, всеки нов сценичен опит подтиква Коршуновас към следващ и това е видимо при проследяване на процесите върху „Чайка“. Вилнюската „Чайка“ (2014) е завършек на започнатото с „Хамлет“ и „На дъното“ – режисьорът заявява тези три спектакъла като цикъл, който изследва как реалното се отмества от театралното и виртуалното. Тази тенденция може да се проследи както във вилнюската, така и в московската „Чайка“ (2020).
Във вилнюската актьори и зрители седят плътно един до друг и в тази интимна среда няма място за телефони, затова молбата в началото е те да бъдат изключени. В московската „Чайка“ актьори и публика са традиционно обособени от сцена и зала, а мобилните телефони са част от преживяването. Зрителите в Московския художествен театър (МХТ) не само не се подканят да изключат телефоните, а са поощрени да снимат и да ретранслират заснетото в социалните мрежи, защото само чрез опосредствано запомняне те могат да преживеят истински събитията. Невъзможността да се почувства, ако не се документира и популяризира чрез камерата, е уловена от театъра диагноза, която се задълбочи във времето на пандемията.
Московската „Чайка“ на Коршуновас, родена в 160-ата годишнина на Чехов в МХТ, театъра с емблематичната чайка на фасадата и на завесата, е направена с усет за времето и контекста, в който представлението се вписва. И оттук идва и изведената тема за живота, който се моделира като спектакъл, за думите, формиращи реалност – никой не може да се спаси от удара на махалото, задвижено от представлението на Треплев, трансформиращо живота на всеки от персонажите.
Докато във вилнюската „Чайка“ фокусът е все още върху любовните връзки, които са двигател на събитията, и това води до крайни постъпки и агресия, в московската версия всичко е като програмирана ролева игра. Kамерата придава смисъл и мащаб на събития и чувства, чрез нея те се материализират тъкмо като в компютърна игра.
С художествена чувствителност Коршуновас лови образи и насоки, интересува се от неуловими, неясни персонажи. Търсенето му е в зоните на неопределеност и по време на процеса образите и темите се изясняват. Замисълът на спектакъла му с Марюс Ивашкявичюс „Изгнание“ тръгва като идея за документален театър по разкази на литовски емигранти във Великобритания и продължава с работа, допълваща драматургичния текст с лични изселнически истории на актьори. Шумният успех на представлението за събитията, довели до големите емигрантски потоци от Източна Европа, се възприема с нарастваща актуалност в много страни в ситуацията на принудителна емиграция през новото столетие. „Заседнали“ между страните, неустановени на новото място, загубили връзка с родното, тези хора са поредното „изгубено поколение“ според създателите на спектакъла.
Кои сме ние в този контекст? Кой е Коршуновас? Останало ли е нещо от момчето с късмет, спечелило още при първия си гастрол първа награда на Единбургския фестивал? И какво е театърът днес, след като очевидно не може да променя действителността? Зона на предчувствие, място на защита или територия на споделена отговорност, където за известно време актьори и зрители отместват чувството за отчаяние, гняв и негодувание. Кой е актьор и кой зрител, кой е учител и ученик?
Театърът на Коршуновас не вярва в опозицията ученик – учител като линейна приемственост, но споделя идеята за сцената като платформа за осмисляне на съвременни социални етики. Идеята за приемствеността с голяма доза скептицизъм е развита в представлението му „Майстора и Маргарита“ (2000), а проблемите на поколението, родено във времето на глобализацията, постмодернизма и повсеместното използване на дигитални технологии, са фокус на спектакъла му „Отело“ (2021). Булгаков и Шекспир, стар и нов прочит се срещат при необходимостта от преформатиране на реалността, в която се сблъскват естетически, етически, социални, расови, джендърни и религиозни въпроси.
Изкривяването на истината в света на достъпната информация и фейк новините вече не е въпрос на приемственост и на отношенията ученик – учител, а проблем за бъдещето на човечеството. Какво ще пренесе във времето Иван Бездомни от „Майстора и Маргарита“? Както в романа, така и в спектакъла на Коршуновас има обяснима тревога, свързана с този въпрос. Не по-малка е тревогата от властта на тълпата, готова циклично да унищожава различното и непознатото.
Отело в спектакъла се играе от актриса, Онеида Кунсунга-Вилджюниене, която е с африкански корени, като заложената от Шекспир различност е подсилена от факта, че Отело е жена. Любовта между Отело и Дездемона поражда ресентимент в обществото и предизвиква инстинкта за тяхното унищожаване. В „Отело“ на Коршуновас персонажът умира веднага след Дездемона, без да разбере истината. Наказанието идва без право на покаяние, като възмездие за лековерието, безсилно пред всяка публична интрига.
Повече от три десетилетия Коршуновас влиза от постановка в постановка, като за ориентир му служи доверието в изначалния импулс – искрата идва при среща с актьорите и огънят пламва от двете страни, като в един момент се разпространява и обхваща и зрителите. И сред този театрален пламък възникват историите. В очакване сме на българското продължение.
[1] Гостуването на Оскарас Коршуновас в България бе по покана на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“, Плевен. В рамките на престоя си режисьорът проведе двудневен семинар с целия състав на театъра. Оскарас Коршуновас е знакова фигура в литовския и световния театър. Художествен ръководител на Литовския национален драматичен театър.
Със студентския си спектакъл „Тук ще бъде там“ (1990) печели първа награда на Единбургския фестивал. Основател и художествен ръководител на театъра на Оскарас Коршуновас – ОКТ. Автор на над 100 спектакъла по света. Лауреат на редица престижни международни театрални награди. Носител на Европейската награда Нови театрални реалности (2001).
[2] ОБЕРИУ́ (Обединение за реално изкуство) съществува в края на 20-те години на ХХ век в Ленинград. В него влизат Даниил Хармс, Александър Введенски, Николай Заболоцки, Константин Вагинов, Юрий Владимиров и др. Обериутите декларират отказ от традиционните форми на изкуство, обновление на методите на изобразяване на действителността, те използват похватите на гротеската, алогизма, поетиката на абсурда.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук