Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

Изложба на Текла Алексиева и Искра Благоева We could be heroes в Гьоте-институт, София, 6 април–5 май 2022 г., куратор Надежда Олег Ляхова; Николай Божилов „Пропорция на звука“ в галерия „ONE+“, 29 март–3 април 2022 г.

We could be heroes (Можехме да бъдем герои) в песента на Дейвид Бауи продължава с думите Just for one day (само за един ден)… Слушах тази песен за първи път във връзка с изложбата на Текла Алексиева и Искра Благоева в Гьоте-институт, озаглавена именно We could be heroes (куратор Надежда Олег Ляхова, 6 април–5 май 2022). И си мислех колко много неща научавам покрай съвременното изкуство – с неговите препратки, асоциации, връзки по цялото обширно поле на културата – като предпоставка за свободен полет на фантазията, знанието и сетивата. Още повече в тази странна на пръв поглед изложба, включваща живопис, рисунки, неонов надпис и звук.

Текла Алексиева и Искра Благоева са художнички от две творчески поколения, отдалечени на 30 години едно от друго. Израснали са буквално в два различни свята, формирали са своя артистичен стил в съвсем различните условия на България по времето на комунистическия режим и днес. Връзката между двете художнички открива Надежда Олег Ляхова, самата тя художничка от поколението между тях. И понеже и аз съм от това междинно поколение, изложбата се оказа важна за мен в няколко посоки.

Може да се каже, че съм израснала с илюстрациите на Текла Алексиева за Библиотека „Галактика“. Научната фантастика бе възможност за бягство от стагнирания реален свят на соца. Който освен всичко друго беше и скучен, оразмерен и ограничен като дневен режим в лагер, какъвто си и беше всъщност. „Желязна завеса“ и действителна Берлинска стена го отделяха от някакъв свободен свят, който достигаше избирателно в соцлагера – след проверка и претърсване на входа, разбира се. Цензурата следеше за идеологическата правилност, или поне неутралност и безобидност, на това, което влиза от „загниващия Запад“, за да ограничи „вредните западни влияния“ върху населението тук. Фантастиката сякаш имаше повече шанс, доколкото поне формално препраща към извънземни светове в неопределено бъдеще. А за читатели като мен беше възможност за пътуване и свободен полет съвсем буквално в космически измерения и представи. Илюстрациите на Текла Алексиева визуализираха този полет с красивата си сюрреалистична образност.

Изложбата ме подтикна да проверя и историята на Библиотека „Галактика“. Оказа се, че пътят ѝ до мен никак не е бил лесен: „Поредицата стартира през 1979 г. по инициатива на преводача и издател Милан Асадуров, който създава концепцията на поредицата и доставя от САЩ около 500 книги по списък. Те са задържани няколко месеца от ДС, но все пак накрая повечето са освободени, защото Асадуров доказва, че са превеждани и издавани в СССР. Службите не знаят, че цялата редакция на московското издателство „Млада гвардия“ е уволнена през есента на 1968 г. заради издаваната „идеологическа диверсия“.

Образният свят на Текла Алексиева в изложбата среща този на Искра Благоева. Но не през живописта, в която дори стилово двете художнички са много близки – и такава изложба предстои да видим през май, доколкото знам. В Гьоте-институт срещата им е на ниво артистични нагласи, смелости и дръзновения. При Текла Алексиева е в изобразяването на свободен, макар и фантастичен свят, с неговите проблеми, борби и съдбовни решения. Той неизбежно препраща към действителния, само че през 80-те това не беше нашата действителност. В изкуството на Искра Благоева ходът е обратен. При нея реалният ни днешен свят, с неговите проблеми, борби и съдбовни решения, се извежда във фантазна сюрреалистична и концептуална образност, с най-разнообразни изразни средства. В случая с неоновия надпис, дал названието и на самата изложба, с неговото многозначно четене между „можехме да бъдем“ и „бихме могли“. Отваряйки темите за героизма и проявленията му, за феминизма и опълчването, но и за връзката между поколенията художници, одързостили се да бъдат такива в историята и тъканта на българското изкуство.

Темата за поколенията и връзките между тях постави за мен и изложбата на Николай Божилов „Пропорция на звука“ в галерия „ONE+“ (29 март–3 април 2022). В нея своеобразна роля имаше Мариела Гемишева – на креативен медиатор. Модата и съвременното изкуство свързват тези двама художници. Първоначално в класическите отношения на преподавател и студент в Художествената академия, а после на колеги и преподаватели там. Но може би по-важен, включително и от поколенческа гледна точка, е ходът на двамата от и към съвременното изкуство – през и чрез модата.

Мариела Гемишева още от 90-те развива паралелно и съчетава кариерата си на моден дизайнер с изяви в съвременното изкуство. И често в пърформансите си използва изразни средства от модата. Fire Fashion през 2003 г. бе забележително събитие в двора на Пожарната в София. Беше своеобразно антиревю, в което трасето бе очертано от униформени пожарникари, а моделите, представяйки облеклата, в един момент ги събличаха и хвърляха в горяща клада. Художникът Едмонд Демирджиян, качен със своя сет от барабани на пожарна кола, озвучаваше този спектакъл. Беше някакъв жертвен ритуал, при който идеята за мода, ревю, а дори и антиревю оставаха на заден план. Като формална рамка, която не виждаш, докато гледаш картината в нея.

Известният моден дизайнер трябва да има и своя марка парфюм – сякаш повелява светът на модата. И Мариела Гемишева създава серията Guns and Roses oil, посветена на родния ѝ град Казанлък. Патрони от автомат „Калашников“ съдържат розово масло, примесено с барут. И напомнят за основните производства в този град, а същевременно го надхвърлят, носейки страховито сладкия „аромат“ на някаква вечна дилема в човека и човечеството.

В работата на Мариела Гемишева винаги има отгласи от модата и от съвременното изкуство, но и много ясна граница между тях. Докато при Николай Божилов – като художник от следващо поколение – тази граница сякаш непрекъснато се преминава, прекосява и премества почти до заличаване. В модните му колекции водеща е концепцията, а вдъхновението за нея идва от науки като химия, биология, микробиология, астрономия, математика… Което е доста отчетлива тенденция през последните години в изкуството на младите художници. Доскоро артистичните им изследвания бяха свързани с навлизане предимно в хуманитарните науки – история, антропология, социология, философия... Като интуитивният им подход откриваше неочаквани гледни точки и подстъпи към тях откъм изкуството. А сега вече други – „точни“ – науки са привлечени не само като обект и изразни средства, но и като съучастници в творческия процес.

Така и в колекциите на Николай Божилов облеклата са функционални, но и извънвремеви, което в определен смисъл ги прави и извънмодни. Или вечно модни. Защото следват логиката, конструкцията и отношенията в науката, която ги е вдъхновила. Включително с материите, цветовете, формите и обемите в DNA (2011), Formula (2013), Symbiosis (2014), Insectic (2016), Cosmos (2018), Random (2019) и др.

Логичен изглежда и артистичният му подход в изложбата „Пропорция на звука“. В нея обектите „тръгват“ от дреха, за да се разгърнат като скулптури в пространството. Те надмогват модата, включително по линия на функционалността, и навлизат в класическото изкуство, следвайки обаче физиката на звуковите вълни. И звукът ги съпровожда в това разгръщане – тих и постъпателен, издаван от индустриална шевна машина в залата. Достатъчен, за да го „видим“ и да си представим как той се променя, когато иглата минава през различните материи, от които са изградени меките скулптури.

Да отбележа, че звукът имаше съществена роля и в изложбата на Текла Алексиева и Искра Благоева в Гьоте-институт. Специално създадена музикална композиция „спояваше“ и допълнително „спяваше“ произведенията им.

И си мисля, че в тези две изложби се откроиха и общностите, и отликите в различните поколения художници. В обща тъкан обаче – като приемственост и развитие.