Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

Малко позната публикация в сп. „Сердика“, книжка V–VI, 1947 г., със съкращения

Като мнозина български граждани и аз мислех, че кюмюрът, наречен с право „черното злато“, идва изкопан направо от мините и рудниците по къщите и фабриките, като отделянето му на качества зависи от рудника, от който е изкопан, и че именно рудникът е качеството, но нямах представа за трудностите, при които той се добива. Днес обаче, когато се връщам от половинмесечен престой при миньорите, всред онзи непосилен труд, онова геройство на човека, който вади под и над земята скъпоценното черно злато, онзи човек герой, който се заравя дълбоко под земята при хиляди трудности и несгоди и при гигантски и упорит труд отмества милиони тонове пръст, за да разкрие пласта въглища, нужен за параходите, локомотивите, фабриките и за живота в къщите през дългите, студени земни дни и нощи, днес аз, вместо да ритна парчето кюмюр, което виждам по пътя си, паднало от някоя кола, с благоговение се навеждам, вдигам го и грижливо го слагам било на оградата, или на някой перваз, за да го прибере онзи, който няма средства да си го купи и ходи с чувалче да го събира парченце по парченце след ръсещите го през цепнатините си коли. Да, у нас е обичай намереното на пътя парче хляб да се вдигне от земята и да не се гази, защото е грях. А това вярване у народа идва от факта, че много човешки пот и труд е нужен, докато човекът оре, сее, вършее, меси, пече и получи хляба.

Същото би трябвало да е и с кюмюра, който се добива при още по-големи мъки, рискове и непосилен труд. Прибирам и слагам настрана изпуснатото парченце кюмюр… и бих вървял със същата грижливост от Перник до София, за да събера всички поръсени парченца от това „черно злато“, което с толкова човешки усилия се изтръгва от ревниво пазещата го в глъбините си земя.

Често ние читателите на вестниците четем за хилядите тонове, които мината давала днес или някога… хилядите тонове! Знаете ли, драги читатели, какво значи да се изтръгнат, натоварят, превозят и изведат до тъй наречените „товарителници“ тези осем или десет хиляди тона дневно? Десет хиляди тона! Та това е трудът на хилядите работници от трите денонощни смени през мраз, дъжд и тъмнина, на ония стотина видове професии в работата на миньора, които спомагат да се доведе и превози до фабрики, заводи и домове, главно само чрез човешка ръка, необходимото за вървежа на живота – кюмюрът! Чувате за Перник, чувате за мини, шахти, открити рудници, между които особено се произнася тъй познатото на всички име на стария рудник „Куциян“, сега наречен „7 септември“. Този рудник държи първенството в рандемана на въглища…

Трите смени!... Минното градче, в което денонощно се работи и кипи живот над земята и под земята! Свирки на влакове, локомотиви, багери, електрически трамвайчета… влачещите се по въртящите въжета еднотонни вагонетки, две по две, пръхтенето на конете, теглещи над и под земята пълните и празни вагонетки… Един адски трясък и странен денонощен шум и непрекъснатият вик: „Варда бомби!“, един вечен кипеж като на бойното поле в сражение, една динамика, един хаос, в който машината, човекът и животното знаят задачата, която им е възложена, и неуморно, непрестанно, всред всички несгоди съвестно я изпълняват… Но главно работникът миньор е, който винаги ще има най-големи заслуги в изпълнението на всички поети годишни планове. Той е първата необходимост, той е центърът на всичко и нищо не би могло да се постигне без неговото участие. Той е, на когото всички трябва да разчитаме.

А миньорът е скромен. Скромен и в начина на живеене, и в изискванията си. Той намира естествено това свое пожертвование. Но той е горд и съзнава, че върши една работа, която ползва милиони негови сънародници.

Хвала му.