Култура / Брой 6 (2989), Юни 2022

Катя Атанасова разговоря с преводача Любомир Илиев за романа „Избраникът“ (издателство „Лист“)

„Избраникът“ е последният роман на Томас Ман. Защо чак сега става известен поне на широката публика?

„Избраникът“ наистина не е сред най-известните творби на Томас Ман – когато излиза през 1951 г., книгата е приета доста сдържано както в двете германски държави, така и в други европейски страни. На Томас Ман се лепва етикетът на автор във вече напреднала възраст, който – след като е оставил за поколенията романи като „Буденброкови“, „Вълшебната планина“ и „Доктор Фаустус“ или новели като „Смърт във Венеция“, „Марио и вълшебникът“ и „Тонио Крьогер“ – няма особено желание да се занимава с бездруго потискащата съвременност. А тя е потискаща за нобеловия лауреат (1929 г.) и в личен план: завърнал се е в полуразрушената си родина от мъчителна емиграция, претърпял е тежка операция от рак на стомаха, един след друг е погребал и първородния си син Клаус, и брат си, големия писател Хайнрих Ман.

Малцина са онези, които забелязват замисъла на Томас Ман, документиран от собствените му думи през 1947 г. след високоинтелектуалната, но тъкмо поради това и пределно тежка за осмисляне тематика в „Доктор Фаустус“: „особено в тези мрачни за света времена […] да утеша хората – и да ги разведря“.

 И той осъществява идеята си по забележителен начин.

Първи отчитат това германистите: „Избраникът“ все по-често попада в университетските аудитории и семинари – и остава там до ден днешен като неотменна част от филологическото обучение, като тема на реферати и дисертации.

Теолозите също не оставят романа без внимание, макар и със скърцане на зъби заради твърде свободното тълкуване на Божиите заповеди в него. И нищо чудно някой да се е разпознал в иронизираното от Томас Ман благонравие на клириците, в боричканията за църковни постове, в ширещата се сред духовниците корупция.

Цялото това доближаване до същинските ценности в романа обаче се точи бавно във време, когато човечеството има други грижи: Втората световна война току-що е приключила, затова пък Студената война е в разгара си. А на българска почва, убеден съм, има и друга причина за забавянето на срещата на читателя с „Избраникът“: идеологическият цензор не би допуснал четиво за кръвосмешение и „попщина“ да сее нравствено разложение. И така – въпреки всички промени и превратности оттогава – цели седемдесет години…

Сюжетът се основава на легендата от XII в. „Грегориус или Добрият грешник“ от Хартман фон Ауе. Какво в нея е важно за писателя и как той разработва в романа си тази тема?

Да, в основата на романа е въпросната легенда от Хартман фон Ауе, първосъздателя на немския дворцов роман в стихове, написана в края на XII в. в над 4000 стиха, само че центърът на тематичната тежест е изместен. От своя страна епосът на Хартман – който несъмнено познава и драмата на Софокъл „Едип цар“ – взема пример от френската легенда „Животът на свети Григорий“. Централна фигура в романа е папа Григорий Пети, роден от кръвосмешение между брат и сестра, който после се оженва за майка си, но когато узнава за това, се подлага на дълбоко покаяние, прекратено от намесата на Бог, който го избира за папа.

Всъщност „Избраникът“ е най-блестящата пародия, писана някога на немски език, той е остроумна насмешка над „нравоучителната“ литература, еднопланова и елементарна като повечето стари текстове, която обръща внимание не толкова на съдържанието, колкото на формата. Затова и Томас Ман се глуми над нея с думите на пишещия монах Клементий: „Едно е несъмнено: пиша проза, а не стихчета, които, общо взето, не ценя особено. […] Вярно, чувал съм да се твърди, че само размерът и римата са способни да създадат строгата форма, но много ми се иска да зная защо подскоците на три, четири ямбически стъпки, които на всичко отгоре не могат без всевъзможни дактилни и анапестни препъвания плюс леко смехотворното съзвучие на краесловията, подхождат за изобразяване на строгата форма повече, отколкото стройната проза с нейните далеч по-фини и по-иносказателни ритмически задължения“.

Томас Ман не пести иронията си към тази литература и като съзнателно вплита в повествованието си десетки стихове, които читателят би забелязал само при внимателно четене, тъй като не са обособени графически. Но романът би могло да се определи и като славослов на непоколебимостта, издръжливостта, стоицизма. Ето защо неговият събрат по перо Херман Хесе, с когото поддържат оживена кореспонденция, му пише: „Сигурен съм, че повечето читатели ще усетят иронията в тази възхитителна творба. Много по-силно се надявам обаче те да си дадат сметка каква сериозност се спотайва зад иронията. Тогава насладата им от блестящото Ви перо ще е истински пълна“.

Жанрът на романа изглежда да е лесно определим, но съвсем не е. Как вие го определяте и защо?

Сигурно някой би се изкушил да нарече романа „религиозен“, само че „Избраникът“ е точно толкова малко роман за християнската вяра, колкото „Сидхарта“ на Херман Хесе е повест за будизма. И в единия, и в другия случай религиозният подтекст е на повърхността, под която се крият изконни общочовешки ценности.

Ще сбърка непоправимо обаче и онзи, на когото хрумне да го определи като „исторически“. Действието му наистина се развива в Средновековието, ала това е Средновековие, изобретено от самия автор, и то няма нищо общо с историческата достоверност. Не съветвам никого да се осланя на споменатите в „Избраникът“ имена на личности, държави или географски понятия, защото повечето от тях са плод на авторовото въображение. Романът обаче е създаден с превъзходно познаване на онази далечна епоха, което ни кара на места да забравим художествената измислица.

Ето защо, колкото и да не обичам жанровите чекмеджета, в които една художествена творба се натиква веднъж завинаги, убедено се връщам на казаното по-горе: „Избраникът“ е роман пародия. Тъкмо съвместността на монаха разказвач, който се упражнява в писане, за да възслави Бога, и другия разказвач от XX век, който държи ръката му и комуто развитието на литературата и на обществените нрави от Средновековието насам е добре известно, създава очарователната пародийност на този роман.

Едно от големите предизвикателства пред читателя е езикът на „Избраникът“ – невероятна смесица от „ниски“ и „високи“ пластове. Кое беше трудното за вас, когато работехте над превода?

Както вече се каза, в „Избраникът“ Томас Ман създава или по-скоро стилизира собствено средновековие, наднационално и твърде неопределено като историческо време, при това с език, в който хумористично се смесват архаичното и модерното, старонемският и старофренският, литературният и просторечният английски, латинският и гръцкият. С други думи, от устата и на пишещия монах Клементий, олицетворяващ духа на повествованието, и на действащите лица в романа се лее един своеобразен метаезик, който в действителност – без да подценяваме високата духовна култура в средновековните манастири – надали е съществувал, но върши прекрасна работа за новаторския замисъл на автора. Този език наистина беше огромно предизвикателство пред мен като преводач. И никак не е случайно, че макар да не съм сред привържениците на бележките под линия и да се стремя по възможност да ги избягвам, в романа има цели 140 такива – оставих ги с мисъл за читателя, за да му спестя ровенето в справочници и да го улесня в разбирането на текста.

Какво бихте казали на днешния читател – защо е добре да прочете една книга, в която става дума за далечно от нас време и за една все пак лична история?

Ще повторя: в „Избраникът“ става дума за изкусно конструирано от автора Средновековие, което при цялата си мнима убедителност не би ни дало достоверни исторически познания. Но Томас Ман нямаше да е Томас Ман, ако не се възползваше от възможността за пореден път да се докаже като вълшебник на словото: с неподражаема увереност той изобретява един псевдосредновековен език, който, макар на пръв поглед старинен, всъщност е дълбоко модерен. Конструкцията на изреченията и използваната лексика умело се впрягат в задачата да бъде чуто другото, някогашното време. Въздействието на този ловко патиниран език обаче е безспорно днешно. И той, и изобщо стилът на автора създават езиково празненство от най-висока класа. Все едно дали съвременният читател се интересува от историята на папа Григорий, или не – тази книга трябва да се чете преди всичко като празник на езика.

А днес хората имат особена нужда от разведряване. Защото „тези мрачни за света времена“, за които говори Томас Ман, сякаш се повтарят циклично.