Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

„Никога не съм обичал да изпълнявам многократно някоя симфония на Чайковски. Дори най-прочутите творци имат забележителни пиеси, които никой не е чувал.“ С главния диригент на Симфоничния оркестър на Българското национално радио Марк Кадин разговаря Светлана Димитрова

Марк, как стигнахте до музиката, до диригентството?

Бих казал случайно. Никога не съм имал претенции за големи успехи или да бъда „главен“ човек. Преди повече от четиридесет години, стъпка по стъпка започна моето развитие. Семейството ми няма нищо общо с музиката. Наистина, имах чичо цигулар в оркестъра на Мравински в Ленинград, но се запознах с него, когато вече бях избрал диригентството за моя професия. В детството ми нямаше нищо свързано с музиката. Започнах да свиря първо на кларинет. Мисля, че не постигнах нищо специално. Но в процеса на учене започнах да обръщам внимание на дирижирането. Попаднах в класа на Владимир Понкин в Московската консерватория и той ме насочи натам.

А първия си концерт помните ли?

О, това беше голям ужас! Но все пак съм имал късмет, защото през всички години на развитието си съм навлизал постепенно в професията. Първото ми работно място беше в Московския ансамбъл за съвременна музика. Забележително начало – всички диригенти започват с Бетовен, Хайдн, а аз с най-трудната музика. Видях страшни, адски партитури, в които понякога няма ноти, а само някакви знаци (смее се). Това беше огромно предизвикателство. Моят първи концерт беше през октомври 1991 г. Изпълнявахме творби на съвременни композитори от Южна Корея. Беше специално събитие по случай откриването на дипломатически отношения между Южна Корея и Русия след промените. Имаше голяма делегация, дипломати от двете страни. Защо говоря за ужас? Партитурите бяха много трудни. Ето така започнах с първия си концерт.

Казвате, че ансамбълът е бил само за съвременна музика. Как получавахте творбите?

Ансамбълът беше създаден от композитора Едисон Денисов. Заплатите на музикантите бяха много добри. Главен диригент беше моят преподавател Владимир Понкин, а аз бях негов асистент и дирижирах някои концерти. Нямаше никакви съветски творби. Освен с Денисов работехме с Юрий Каспаров, Владимир Якимовски, Владимир Тарнополски, Ирена Фирсова, Дмитрий Смирнов. Това поколение беше оставено в сянка по време на съветската власт. Смятаха ги за авангардисти, бяха извън линията на партията, извън социалистическия реализъм и творбите им почти не се изпълняваха. Точно след промените с тяхната музика започна новата вълна.

Имаше ли интерес към концертите? Казвате, че тези композитори не са били известни.

Да, имаше много голям интерес. Ансамбълът беше нов, много модерен и беше единствен. Преди това Александър Лазарев правеше такива концерти със „Солистите на Болшой театър“, но инцидентно. Съставът на Денисов предизвика огромен интерес, и то специално от чужбина, защото беше явление. Получавахме покани за концерти в Европа от фестивали в Германия, Швеция и откъде ли още не. Правехме и много записи на творбите на тези композитори – нови, непознати за западната публика.

Колко време останахте там?

Ансамбълът още съществува. Естествено, хората са други, направиха и някакви реорганизации, но аз не поддържам връзка. С този състав бях четири години, но паралелно моят преподавател ми даваше възможност да дирижирам и по-големи оркестри, тъй като той ръководеше трите оркестъра на Москва. Провеждах репетиции и трупах опит без стрес. През 1993 г. се създаде оркестър „Млада Русия“, който просъществува няколко години, там спечелих мястото за асистент-диригент. Там бях един сезон, след което намерих по-добре платена работа в системата на Руското радио. Вече не съществуваше Всесъюзното радио, но оркестърът беше запазен. Той беше повече оркестър за популярна музика. Но тогава беше много евтино да се правят записи в Русия и имаше всякакви поръчки. Започнаха да пристигат предложения за класически творби, оперни арии и за тази страна от работата на състава отговарях аз като щатен диригент. Музикантите бяха невероятни професионалисти. С този състав останах десет години. За мен беше много интересно, а най-интересна беше мобилността, необходимостта от бързина на реакцията. Получавал съм партитурата на някоя песен миг преди да светне червената лампа (знак за запис в студиото). А партитурите бяха изумителни. От шейсетте години, с всякакви отметки, направени с различни цветове, знаци, бележки, задраскани пасажи, и аз трябваше да се справя бързо и да направим записа. Беше екстремно и се случваше често. Научих се да работя бързо и безпогрешно.

Същевременно се запознах с музикантите от Руския национален оркестър на Михаил Плетньов, който тогава също беше на мода. Беше частен, комерсиален оркестър, създаден благодарение на американски спонсори. Този състав осъществи паметни събития като например първата визита на руски оркестър в Израел или първия концерт на руски оркестър пред папата в Рим, първи ексклузивен договор на руски състав със звукозаписната фирма „Дойче Грамофон“. Така се осъществиха много записи, които и до днес виждам в каталозите. А аз подготвих състава за много от тях.

Освен с тези два състава работех и с Московските виртуози на Владимир Спиваков. Понякога имах три репетиции на ден – в Радиото, с Националния оркестър и с Виртуозите. Но това беше много полезно.

Един цигулар и един пианист със световна слава създават свои оркестри в Русия. Вие работите и с двамата.

Това е интересно. Нито Спиваков, нито Плетньов са професионални диригенти. Но музикантите и в двата състава бяха на суперниво. И подготовката за всеки концерт и запис беше много стабилна. Не бих казал, че аз съм ги подготвял, защото музикантите бяха опитни и можеха да се справят добре. Ще кажа, че аз научих много от тези общувания и от репетициите. Наблюдавах внимателно и разкрих много тайни на професията. Тогава те бяха най-добрите в Москва. След това през 2004 г. спечелих конкурс в Красноярск. По-рано бях имал концерт там и така се случи, че техният главен диригент, който ръководеше състава над двадесет и пет години, почина. Музикантите заявиха, че искат аз да заема поста му. Но от администрацията казаха, че така не може и ще обявят конкурс. Така цял сезон съставът свири с различни кандидати, но накрая пак избраха мен. Гласуваха и така решиха. Аз помислих и пред трите състава в Москва, с които работех, предпочетох оркестъра в Красноярск, където да бъда главен диригент. Вече не бях младо момче. И в следващите единадесет години работих там. Контактът с оркестъра, разбирането, музиката, която създавахме, бяха с пълно отдаване.

Как съставяхте програмите за този оркестър? Вече не е трябвало да се съобразявате с някого.

Цял живот се занимавам с музика. Бях натрупал огромен опит, познавах музикантите и възможностите на съставите, така че знаех кога коя е печелившата карта. Съобразявах се с нивото на оркестъра, с публиката, която е различна от московската. Освен обичайните пиеси направихме толкова много първи изпълнения в Красноярск. Не исках да свирим едни и същи симфонии и концерти. Естествено, изпълнявахме съвременна музика, с внимание и към местните творци. Беше хармонично и прекрасно.

А после два сезона бях и в малък театър в Литва. Това беше друга възможност, защото с европейската си карта можех да пътувам. Там дирижирах вече опери, балети, мюзикъли. След това получих обаждане от БНР и с радост приех позицията на главен диригент. Вече познавах добре този оркестър от гостуванията си още през 2003 г. Знаех вкуса на баницата, пържолата, шопската салата, ракията (смее се), но и отличния професионализъм на състава. И така е до днес вече шести сезон.

Известен сте с тайната си нототека, от която като факир току изваждате нещо нечувано и неизпълнявано. Откога датира тази страст да събирате подобни уникати?

Това е нещо, което ми идва отвътре. Никога не съм обичал да слушам или изпълнявам многократно някоя симфония на Чайковски. Дори най-прочутите творци имат забележителни пиеси, които никой не е чувал. Вероятно те не са толкова стойностни, но си струва да бъдат представени в съвременна интерпретация. Важно е публиката да знае, че например Бетовен няма само три симфонии (смее се).

През годините тук забелязах засиления ви интерес към българската музика. Познавахте ли я преди това?

Не, познавах единствено Концерта за кларинет и оркестър на Любомир Пипков, който свирих като студент. Естествено, бях слушал Владигеров. Когато дойдох, знаех, че основно задължение на Оркестъра на БНР е да записва и изпълнява музиката на българските композитори. Това е много важно. Но и при българската музика е същото – хората познават едни и същи творби. А ето, от Лазар Николов не свирим Концерта за оркестър, а Сюитата за оркестър, оп. 1.

Вече започна новият сезон на Радиооркестъра. Да разкрием няколко акцента в него. И друго, което ми направи много добро впечатление, са музикантите, които каните – най-вече младите таланти, които гостуват тук почти веднага след като спечелят някой престижен конкурс.

Следя всички конкурси и не само чета новините, но и прослушвам записите. И то не само на носителите на първите награди. Оказа се, че моите минали избори са били съвсем правилни. Последният пример е Йохан Долене, шведският цигулар. Когато дойде при нас, беше на осемнадесет години. Тогава спечели някакъв конкурс в Кливланд, Америка. Съвсем случайно попаднах на него. На финала свиреше Концерта на Чайковски. Първо реагирах отрицателно: „Е, това шведско момче свири Чайковски“. После се заслушах и бях учуден. Имаше някакво чувство. Имаше и технически грешчици, но бях възхитен от разбирането, с което свиреше. Направо се свързах с него и му предложих концерт. Освен това отидох в Шведското посолство и поисках подкрепа. Бях много щастлив, защото скоро беше избран за млад музикант на годината от списание „Грамофон“.

Този сезон започнахме с Гиорги Гигашвили, после беше Стоян Караиванов, за да разбере публиката, че бандонеонът не е само танго и Пиацола. Очаквам с нетърпение Андрей Гугнин. Той ще свири с нас Рапсодията по тема на Паганини от Рахманинов. Концертът е през март и е посветен на 150-годишнината на композитора. Ще прозвучат още Симфоничните танци и симфоничната картина „Скалата“, а EBU (Европейският съюз за радио и телевизия) включи концерта за излъчване в поредицата „Премиум“. Нямам търпение да се срещна със Светлин Русев в края на сезона, защото той пожела да свири с нас двата концерта на Прокофиев. Това ще бъде предизвикателство и за него, и за нас. В същия концерт ще прозвучи и „Тривърхата шапка“ на Де Файя. Във втория концерт има много испански мотиви и кастанети. Изборът ми е специален и е свързан с личния живот на Прокофиев. Първата му жена е била испанка, била е арестувана, изпратена в ГУЛАГ. Страшна история… и за съжаление Прокофиев не е направил нищо за нея. Дори Шостакович е написал писмо на Сталин с молба да я спаси. След това Прокофиев се жени повторно, за дъщеря на виден партиен функционер. Не казвам, че е била лош човек. Това са само факти.

Марк, няма как да не ви попитам и за настоящата ситуация. Роден сте в Украйна, учите в Москва и целият ви творчески живот преминава в Русия. Съпругата ви живее в Москва, а роднините ви в Украйна. Как се чувствате днес?

От 2014 г. не живея в Русия. Не се чувствам свързан с Русия. За мен това, което се случва, е много неприятно. И най-вече фактът, че руснаците по света изглеждат като чудовища. И музикантите страдат. Както виждате, аз не съм чудовище. За съжаление, има доста хора, зомбирани от пропагандата. И тази пропаганда не е от вчера. Тя продължава вече двадесет години. Отдавна забелязах смяната на тоналността в руската телевизия например. Появи се този фалшив патриотизъм, постепенно нагнетяване на говоренето. Едни от първите стъпки бяха свързани с промяната на учебниците в училище. Така се започна. Вече едно поколение израсна с идеята, че при Сталин е имало проблеми, да, но е бил добър мениджър на държавата. Победил е руският дух. За мен беше страшно и разбрах, че се прави подмяна в лоша посока. Аз почти не съм стъпвал в Русия. Никога не съм гласувал за Путин. Но ситуацията наистина е ужасна.

Марк Кадин е роден в Краматорск, Украйна през 1965 г. Обучението му по музика започва в Харков, след това продължава в Музикалния институт „Гнесини“ в Москва и Московската консерватория. Първият му концерт у нас е на 7 ноември 2003 г. с Оркестъра на БНР. От 2017 г. е негов главен диригент. Тази година той получи награда София на Столичната община за постижения в музикалното изкуство.