Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

С Румен Гашаров разговаря Мариана Първанова

Деветдесет картини от 60-годишния си творчески път е включил в своята изложба Румен Гашаров. Тя бе открита в Софийската градска художествена галерия на 7 декември 2022 г. (продължава до 12 февруари). Според признанието на автора това е само част от неговото творчество и може би затова той често е определян като един от най-плодовитите живописци. Онова, което няма да видим в експозицията, са негови работи, рисувани в последните години. Трябва да признаем, че никак не е било лесно на кураторите на „Бруто – нето“ Аделина Филева, Станислава Николова и Ана Топалова (асистент куратор) да подберат най-важното от неговото творчество, още повече че е трябвало да си партнират с 23 галерии и няколко частни колекционери. Но трудът си заслужава, защото представените творби са впечатляващи – както с количеството и размерите, така и с темите, основни в творчеството на Гашаров – града, бюрокрацията, цирка, млади момичета, портрети, натюрморти и картини, плод на неговата гражданска ангажираност. Обединява ги майсторството в подбора на сюжетите, изпълнението и най-важното – в много от тях има чувство за хумор, което се среща изключително рядко в изобразителното изкуство. Дизайнер на изложбата е Надежда Олег Ляхова, която е оформила и двуезичния албум „Румен Гашаров. Бруто – нето“, издаден с подкрепата на Министерството на културата.

На откриването на изложбата директорката на СГХГ Аделина Филева каза, че по време на подготовката ѝ кураторите са посетили вашето ателие и то е било пълно с картини – „брутото“ на вашия 60-годишен творчески път. А в изложбата може да видим „нетото“. Доста необичайно заглавие за изложба, което, разбрахме, сте предложили вие. Защо така решихте?

Имам една серия картини със заглавие „Бруто – нето“. Те са рисувани върху капаци от сандъци, на които имаше щамповано Brutto … kg, Netto … kg. Аз рисувах моите голи момичета между буквите на тези надписи и като шега поправих изписаните килограми така, че да показват теглото на момичетата със и без дрехи. Така се започна тази серия. След време израза „бруто – нето“ доби за мен по-обобщен смисъл – за разликата между очевидните неща и нещата, които носят скрит смисъл. За да се схване този смисъл обаче, е необходима чувствителност към детайла. Лесно ще обясня това с картината „Внимание, хора!“, в която огромният камион е притиснал, почти смачкал двойка влюбени, които за малко са избягали от всекидневието, за да бъдат насаме… Имаше такъв надпис – „Внимание, хора!“, но той е предназначен да го забележи шофьорът на следващата кола. Когато обаче го забележи художникът, той го превръща в съществен елемент, натоварен с друг смисъл. 

Спомням си, че за да нарисувам детайлно задницата на камиона, отидох в един гараж. Шефът ми каза: „Ела утре преди 7 часа, след това камионите тръгват на работа“. Отидох заранта, беше студ и кал, но кой ти гледа. Легнах на земята и снимах!

Какво не успя да влезе в изложбата?

Има много важни за мен картини, които не участват в изложбата, но действително е невъзможно да се покаже всичко! В ателието ми има картини за още две изложби. Екипът на СГХГ положи големи усилия, за да събере от фондовете, депата и експозициите на 23 галерии в страната, както и от частни колекции картините за тази изложба. Аз съм благодарен на г-жа Аделина Филева и на кураторката на изложбата Станислава Николова, че дадоха възможност да се видят заедно картини от различни периоди. 

Когато човек разгледа изложбата, му се струва, че сякаш още в началото на вашия творчески път вие откривате собствен стил на рисуване, който впоследствие усъвършенствате и обогатявате с нови теми. Така ли е? Колко време ви отне да тръгнете по собствен път в изкуството и какво ви повлия?

Най-силно влияят спомените от детството – изписаните табли на кревата с герб и надпис „Придворен доставчик“, ковьорчетата над готварската печка, разходките с дядо ми по каменистите улици на Пловдив, сладкарничките, фотографчийниците и всякакви други дюкянчета. Като 10–11 годишен сутрин купувах за баща ми зеленото „Земеделско знаме“ и четях на първа страница фейлетоните на Трифон Кунев „Ситни, дребни като камилчета“... Единайсетте години художествено образование само помагат да се изразиш професионално. 

Една от големите теми в изложбата е Градът (София или може би големият град). Имам чувството, че той предизвиква у вас противоречиви емоции: обяснение в любов – в картината „Триптих – София“ от 1989 г. Тъга заради раните, които може да нанесе големият град, или по-точно урбанизацията – да изтръгне от корена му човека и да го прати в неизвестното – („Спирка по пътя“, „Пътища“). И усещане за тиха самота, изразена чрез безлюдните улици, нощните градски пейзажи.

Както казва проф. Светлозар Игов за картината „Триптих – София“, тя внушава „едновременно пасторален уют и провинциален застой“. Изобразените в картината знакови сгради, както и смяната на официалния девиз „Расте, но не старее“ с шопския „слоган“ „От София по-големо нема“, правят триптиха „квазинаивистична панорама на българската столица“. Винаги ме е занимавала темата за приспособяването на човека към менящата се среда на големия град. Конфликтът между патриархалното съзнание и новите форми на общуване, между интимния интериор и модерния дизайн.

Вие поставяте още един морално-етичен проблем, на който малко се обръща внимание – обезличаването на човек в големия град или по-точно гледането на него само като на „работна сила“, което прозира в картините „Час пик“, „Централна гара“. Рисувани са преди 10 ноември, но мисля, че и днес можете да направите продължение на темата.

В „Час пик“ за мен е важен протестът – юмруците на пътуващите в трамвая са стиснали дръжките и с това съм искал да изразя скрития протест на тези хора. А в „Централна гара“ задачата е друга – да се внуши тревожност и да се подскаже брожението около изнасянето на капиталите. „Къде са парите бе, комуняги“, както писа Ани Илков малко по-късно и аз веднага му направих портрет по една малка снимчица във вестника.

Но виждаме София в интимни, почти съкровени картини – с малки любими тихи улички, стаи с ковьорчетата по стените, познати ни от нашите баби. И хората, предимно млади момичета, унесени с малко наивните си мечти. Градски бит, който сякаш безвъзвратно губим. Това картини спомени ли са, или искате да уловите безвъзвратно изплъзващото ни се минало?

„Улица Струмица“ е запазила очарованието на стария град. В ХГ-Кърджали имам два акварела на подобни улички (за съжаление, не намериха място в тази изложба), но къщите по тях вече ги няма. Градът едва ли може да остане така спокоен, но има прекрасни стари сгради и трябва да ги съхраним. 

Питате за младите момичета? Младите момичета – ах, те трябва да мечтаят!… Но миналото не е непременно само романтично. Имам една картина, „Продавачка“, от 1972 г., в която съм колажирал опаковки на бисквити и бонбони от онова време. С етикетите „Септемврийче“, „Спорт“, „Лакта“ съм искал да предам цялата убогост на времето, а надписите „Паризиана“ и „Блян“ насочват към един далечен, друг живот и бленувано щастие. Самотност и копнеж зад кантара! 

„Втора употреба“ е рисувана 30 години по-късно. При нея стоката е на показ, търговията се върти, но се съпоставят по подобен начин бит и блян. 

Продължение на темата за обезличаването е темата за бездушието на чиновниците и като цяло на бюрокрацията („Канцелария“, „Служебен асансьор“, „Служебен банкет“, „Писар“). И това ли е последица от урбанизацията, която трябва да преглътнем?

При темата за обезличаването често използвам фигурата на манекена. 

Човекът чиновник се е превърнал в марионетка заради бюрократичните правила, на които е подчинен. И картините на тази тема са една сатира. Бюрокрацията е открай време, а ние, сатириците, никога не сме я приемали и не сме се примирявали с нея. 

В картини с по-интимна тематика, като „Хубавата аранжорка“ например, използвам контраста между топлата хубост на момичето и съвършената, но студена красота на манекена, за да изразя драмата от невъзможността за общуване. Подобна драма при срещата на два свята с различна чувствителност е показана в „Синият манекен“. 

Особено ме впечатли една картина, която стои малко настрани от останалите. Върху една стара дървена табла на легло сте нарисували вашите предци и така сте я озаглавили – „Хроника на рода Гашар“. Какво е за вас родът Гашар?

Рамката на тази картина сглобих от частите на един изхвърлен фотьойл, като се постарах да ги композирам във формата на герб. На картината са изобразени прадядо ми Атанас, дядо ми Никола, баба ми Елена, сватбата на майка ми Невена и баща ми Александър, както и вдясно – брат ми Никола, а вляво – моя милост. Представата за моя род е смесица от детските ми спомени и поуката от делата на моите предци. Те са били будни и изявени личности. Надявам се, че съм наследил и развил талантите на моя род!

Кои са радостите и мечтите на „малкия човек“ в картините ви?

Обичам малкия човек, на него съм посветил много картини. Скромността е най-характерната му черта. Харесвам личните истории, които са без претенции и без самоизтъкване. В „Спирка по пътя“ бащата е купил дървено конче за детето си и го носи армаган. Когато нарисувах „Идиличен триптих“ (две момичета, които бродират), поканих в ателието мои приятели да им я покажа. Единият от тях каза: „Румене, ама тези момичета само шият, те не мислят!“, на което му отговорих: „Важното е картината да мисли“. Надявам се с картини като тази повече хора да забележат простата хубост на обикновените неща. 

Много е трудно да предадеш чувството за хумор върху платното. И това го могат малцина, а вие го правите в много от картините ви. Каква е тайната?

В края на 60-те години направих малко пътешествие из няколко страни от соцлагера и в техните музеи имах възможност да видя в оригинал както класически, така и много съвременни световни имена. Изпратих картичка до моя приятел арх. Мрянков, в която му писах, че докато навън хората разглеждат Ел Греко, Дали, Вазарели, у нас показват кита Голиат. И когато той ми разказа, че картичката ми е събудила много смях и шеги сред колегите му, това ме подтикна да нарисувам „Тържественото посрещане на кита Голиат в София през 1965 г.“. Но аз не харесвам безобидния хумор, обичам сатирата. И затова картината ми има сложна композиция, защото я правих като сатиричен разказ за помпозните организирани посрещания на многобройни партийни величия (Хрушчов, Брежнев). По времето на тоталитаризма беше задължително да сме предпазливи и да се внимава да не се казват неудобните неща. Точно това ме предизвика да нарисувам едни от най-сатиричните си картини, които осмиват тази демагогия. В „Откриване на обекта“ и „Инструкция по охрана на труда“ се противопоставят партийните функционери и обикновените хора, които заедно присъстват на официалните изяви, но „тружениците“ не вярват в тях.

Къде е границата между гротеската и кича?

В словото си при откриването на изложбата ми през 1981 г. Асен Старейшински каза, че аз често се озовавам „откъм обратната страна на, нека така го наречем, „всеобщия естетически показалец“ и там се натъквам на моите герои и образи. Техният обезценен и осъден на отмиране свят получава възможност да продължи съществуването си единствено в света на изкуството, благодарение на творческото въображение.

Сладникавият сантиментализъм, елементарният национализъм, продуктите на шоу-бизнеса – било то шоу-програми, или чалга-музика – от тях тръгва кичът, според мен. Чрез ковьорчетата, панаирджийските фигурки и най-баналните предмети от бита, които обичам да включвам в моите картини, искам да изразя автентичната чувствителност на героите ми. В едно свое интервю бях казал: „Моята задача е да вкарам ковьора в музеите“. В картината ми „Посещение на музите“ са изобразени художник и две ангелчета, които летят над него. Ангелчетата всъщност са колаж на ковьорче, което помня от дома на баба ми в Асеновград. Това ковьорче стана част от картина, която сега се намира в Пушкинския музей. 

Румен Гашаров е роден през 1936 г. в Пловдив. През 1956 г. получава диплома №1 на новосъздадената (1951 г.) Художествена гимназия в София. През 1962 г. завършва живопис в НХА при проф. Илия Петров. Освен в България, показва свои самостоятелни изложби в Унгария, Полша, Чехия, Германия, Великобритания и Русия. През 1977 г. печели Първа награда от Международната изложба „Хумор и сатира в живописта“ в Габрово. Носител е на годишната награда на СБХ Владимир Димитров-Майстора (1984), Годишната награда на Столична община за изобразително изкуство (1987) и Първа награда от ОХИ, посветена на София (1989). Творби на Румен Гашаров присъстват в колекциите на НГ, СГХГ, Музея „Пушкин“ в Москва, в повечето градски галерии в страната, както и в частни колекции в България и в чужбина.