Бездните на човешкото
„Великденско вино“ от Константин Илиев, режисьор Явор Гърдев, сценограф Павел Койчев, костюми Свила Величкова, музика Калин Николов. В ролите: Владимир Пенев и Павлин Петрунов, вокали Владимир Пенев и студенти от класа на Пенко Господинов. Народен театър „Иван Вазов“. Премиера на 30.11.2022 г.
„Великденско вино“ на Константин Илиев е по общо признание най-радикално трагичният текст в българската драматургия. Още съзнателно многословното подзаглавие: „Обвиненията срещу свещенодякон Игнатий Левски и ловешките труженици, отправени от Кръстю Тотев Никифоров в долнокрайската черква „Света Богородица“ заявява, че изходната тема е залавянето и кончината на Васил Левски – тежко травматично събитие в българската история. Да бе останал дотук обаче, текстът не би могъл да бъде това, което всъщност е.
Ходът на Илиев е сравнително бързо да премине отвъд фактологията, и досега документално неизбистрена. Той задълбава в основанията на човешкото съществуване, на човешкото изобщо. Изважда на показ немощта на „плътта“ и бодростта на „духа“ във взаимното им противене, смъквайки една по една опаковките от самооправдателни илюзии. Константин Илиев успява да изложи безмилостно пред ума и емоцията ущърбностите на всяко човешко съществуване, включително това на любезния зрител. Смогва да го доведе до личен потрес, който е началото на пътя към тяхното преодоляване.
Поради тази причина питането за историческата достоверност на повода за това задълбаване е свидетелство не само за наивност, а и за невладеене на кодовете на високата култура. Установимо е леко отклоняване и от библейския текст. Неговото атакуване би било резултат от също такъв смешен патос. Защото фундаментално антропологическото е по същината си трансисторическо, където именно е сърцевината на трагичното. Тъкмо това е демонстрирано до степен на очевидност във фантастичния „колаж“ между евангелския разказ за предателството и залавянето на Иисус и арестуването на Левски, а не търсенето на някакво пряко тяхно сравняване и следващи от тук несвестни изводи.
Пиесата е завършена през 1979 г. В София вижда общо четири премиери. Не много, би могло да се каже, но пък има добър шанс – и с режисьорите, и с актьорите. През 1980 г. е поставена от Леон Даниел с Георги Миладинов в главната роля – играе се десет години. През 1993 г. се появява спектакълът на Иван Добчев с Велко Кънев и Стоян Алексиев и се играе също десет години. През 2017 г. излиза работата на Весела Василева със Свежен Младенов и Йордан Ръсин. Три силни постановки, потвърждаващи писаното от Леон Даниел за „Великденско вино“: „Добрата пиеса е като добър кладенец – колкото повече черпиш от него, толкова повече вода идва“. Сега в прилива са Явор Гърдев и неговият екип.
Спектакълът започва буквално на голо – актьорите се появяват по долни гащи и се костюмират пред публиката: няма как по-ясно да се акцентира условността. Показано е: ще се прави театър и нищо друго. Това „на голо“ се демонстрира и от аскетизма на съществените компоненти, правещи възможно представлението: костюмите на Свила Величкова са подвеждащо натуралистични, сведени при това до най-необходимото. Музикалната картина на Калин Николов е деликатна, подкрепяща решителните моменти, ставайки органична част от тях. Резюмето на споменатия аскетизъм се чете в сценографията.
Тя е дело на един, струва ми се, дебютант: големия, много големия Павел Койчев. Той разполага на сцената само няколко елемента: престол, аналой, камбанария, жертвеник. Всичко сглобено от пръти, пръчки и летви. Както Койчев умее дори с летливите си скулптури да изпълва залите така, че да стават внезапно тесни, така тези четири наглед рехави „обекти“ произвеждат мощно разгръщане: камерната зала на Народния театър добива неподозирани обеми.
Действието тръгва подвеждащо, неглиже. Поп Кръстю обмърморва липсата на миряни навръх Великден, както и сега, на Второ Възкресение, и примамва влудения си клисар Гечо Немия да дойде, че да го причасти, за да се потреби комката. Тежко ще тръгнат обвиненията му срещу съгражданите, срещу самия обесен, срещу българските работи изобщо, срещу всичко извън него самия. Постепенно защитите ще започнат да отпадат, терзанието да се интериозира, остротата да се насочи срещу собствения мрак и собствената нищета.
В моментите на този мощен поврат става най-добре видима работата на Павлин Петрунов. В по-голямата част от действието той е в задния план, полуосветен. Доколко присъствието и реакциите му са съществени за общото действие, може да се забележи дори само чрез факта, че Владимир Пенев рискува в едри периоди да показва на част от публиката гърба си, за да следи поведението на Петрунов. Осъден на немота и недъгавост, недоразбиращ, съчувстващ и съдещ, Гечо е катализаторът на събитийните промени. Петрунов с неговата „константин-кисимовска“ експресивност и способността му да я изразява в статичност, стигаща до привиден ступор, плътно изпълнява сложната си задача.
Решаваща на сцената е работата на Владимир Пенев. Явор Гърдев се опира на две негови особености, за да навлезе без подсказващи патерици в ядрото на трагедията. Едната е извънредно широкият диапазон, даващ му да е убедителен при резки преходи: способността за овсекидневяване на възвишеното и възвисяване на всекидневното, при което успоредява комичното и дълбоко драматичното. Другата е подходът на Пенев. Той нито представлява, нито се вживява, а потъва в ролята си. Неговият тип потъване му дава възможността да е изцяло персонажът, бидейки изцяло себе си.
Той е безостатъчно поп Кръстю, както е изграден от Константин Илиев и Явор Гърдев, и е докрай себе си, взрян в днешния ден и тежките дефицити на човешкото в него. То го възмущава, тревожи, покъртва. Владимир Пенев, внушителен до потресност, не ни пренася в истории с давност 140–150 или 2000 години. Чрез алюзия с тях той се съкрушава от слабостта и немощта на живия човек, включително своите собствени, от бездните на човешкото, но успоредно с това вижда здравия фундамент на неговата жизненост. Затова паметната последна реплика: „Изядохме те, изпихме те!“, зазвучава с цялата си драматична амбивалентност. Той е наистина ръфан от безогледния егоизъм, себичната лъжливост, низкия келепирджилък. Но това са думи, произнесени в олтара, след приемането на споменатата „комка“. Изядено и изпито е причастието. Изяденият и изпитият е станал част от причастените и те са станали негова част.
„Великденско вино“ на Явор Гърдев и неговия екип е дълбинен прочит на човешката участ и битието ни – обществено и лично, като безкомпромисно ни изправя пред същински трагичното. Същото трагично, което е прикривано с всички възможни механизми в един свят, заблуждаващ себе си, че се осъществява пълноценно в тук-и-сега: в епидермалното, ниско-чувствителното, преходното.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук