Култура / Георги Каприев
Събиране на камъни, разхвърляне на камъни
Не съм историк на медиите, включително на „Култура“. Мога да говоря само от лични спомени. Бях на 28 години, когато бях удостоен с честта да встъпя в тази общност. В този „синедрион“ на високата българска култура беседваха, подкрепяха се и спореха ефектно мислещи човеци. Тогава тяхната общност се генерираше не от съвместна светогледна, политическа или естетическа идеология, а от интелектуалния аристократизъм и – задължително – креативността. Генерално условие бе способността и готовността за диалог. Затова през втората половина на 80-те и през 90-те години вестникът биваше разпознаван като всякакъв: ляв и десен, консервативен и радикален, агресивен и пасивен. А той беше отворено публично пространство за отстояване на гледни точки чрез качествено аргументиране. Започнаха да се избистрят стратегически парадигми, алтернативни както на официозната, така и една спрямо друга. [...]
Шествието на човека
Около месец преди 70-тия си рожден ден Станислав Памукчиев откри „двойна“ изложба (на „Шипка“ 6 и в галерия „Арте“), която в много отношения няма аналог в досегашната ни културна история. Става дума за съвършено различно аранжирани експозиции, при което и в двата случая куратор е Петер Цанев. Художникът и кураторът използват обема на салона на „Шипка“, за да разположат само няколко възлови, ядрени творби. Едно непоказвано широкомащабно платно, „Процесии“, инсталацията „Стълбата“... [...]
Молекулата на театъра
Макмилан заявява: „Онова, което най-вече искам да кажа, не е особено кохерентно; става дума за опит да намеря форма за артикулиране на даден мой страх или желание. Пиесите ми имат някакво вътрешно противоречие, което не мога да реша“. Така е и в „Дъх“. Действието се изгражда от диалози на една двойка: жена и мъж обсъждат, проблематизират и варират отношенията си. Тълкуват и движат своя живот такъв, какъвто може и/или трябва да бъде в сегашния свят с неговите норми, условия, формати, девиации. [...]
Игра на ирония и самоирония
„Списъци“ е особена птица сред днешната ни театрална фауна. Авторите му го описват най-напред с мъгливото „бутиково представление за съзерцание и отмора“. Малко по-конкретно е определянето му като „театрален пърформанс“. Действително на сцената са двама, Мартина Апостолова и Николай Колев, които внушават своите „списъци“ в ситуация на ръба между постановъчно структурираното и непреднамерено всекидневното, между внимателно премисленото и спонтанното. [...]