Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

С Борина Андрю, която управлява френската архитектурна компания „Вилмот архитекти“, разговаря Марта Монева

Борина Андрю е родена в София. Получила е образованието си в Ecole du Louvre с магистърска степен по история на изкуството, в Сорбоната със следдипломна специализация по литература и комуникации и в Института за политически науки в Париж със специализация по международни отношения. Тя е управляващ директор на Wilmotte & Associés Architectes и съветник на Националния комитет за френска външна търговия (CNCCEF). През последните двадесет години Борина Андрю развива присъствието на Wilmotte & Associés Architectes във Франция, както и в големите градове в Европа, Бразилия, Русия, Близкия изток и Азия, допринасяйки за разпространението на творчеството на Жан-Мишел Вилмот по целия свят. Сред проектите на „Вилмот архитекти“ са обновяването на булевард „Шанз-Елизе“ в Париж, „Терасите на полуострова“ в Лион, Центърът „Ферари“ в Италия, реновирането на хотел „Лутеция“ в Париж, Конгресният център в Мец, Новотел Paris Porte Versailles, Руският православен център в Париж, кампусът на Sciences Po в Париж, Терминал 2 на международното летище „Инчон“ в Южна Корея, „Голяма Москва“ в Русия, Центърът за съвременно изкуство Уленс в Китай, Музеят на ислямското изкуство в Катар и др.

Госпожо Андрю, екипът ви прави отлично впечатление.

Винаги съм казвала, че качествата на един ръководен кадър израстват от качествата на хората, които го обкръжават. Най-сложно е да се съберат правилните хора на правилното място. Моят екип работи с удоволствие.

Работили сте като журналистка, преди да попаднете във „Вилмот архитекти“?

Да, известно време работех като икономически журналист на свободна практика, но бях свързана и с едно телевизионно предаване. Бях специалист по въпросите на франчайзинга и всичко, свързано с търговията и местната икономика. Често съм сменяла професии и целият ми живот е основан на срещите с хора, които съм имала. Последните почти двайсет години работя във „Вилмот архитекти“, където попаднах съвсем случайно. Работех в Министерството на външните работи, в културния отдел, срещнахме се с Жан-Мишел Вилмот и той ме покани да вляза в компанията, за да я развия стратегически. Трябва да ви кажа, че доста добре се получи, от 9–10 години съм генерален директор на компанията.

Колко е голяма компанията и къде работи?

Работим в трийсет страни и сме най-голямата частна архитектурна компания във Франция с 270 души, на 56-о място сме в света. Само една компания е по-голяма от нас във Франция, но тя е държавна, занимава се с всички гари. Там има и инженери, и архитекти, докато нашата е чисто архитектурна компания със звено за промишлен дизайн. Рисуваме всичко, което не можем да намерим и което не ни удовлетворява, защото нашите проекти тръгват от генералния план на определена зона и минават през архитектурата – градостроителство, архитектура и вътрешна архитектура. Строим много музеи и като сгради, и като вътрешно оформление. Това е много важно звено, смятам, че развитието на една страна се определя и по качеството на културните обекти и местата за посещение. И да отворим тук една скоба – България има невероятно културно наследство и невероятна история. Тя е толкова древна страна и смятам, че нашите български музеи не са на това ниво, на което би трябвало да бъдат.

И биха могли да бъдат.

Да, разбира се. Много е важен „ефектът Билбао“. Когато бе построен музеят „Гугенхайм“ в Билбао, там се разви една цяла зона. Аз невинаги съм „за“ архитектурни обекти, които са някакви уникални здания и вид маркери на определен етап или епоха. Смятам, че днес нещата са по-скоро обърнати към рехабилитация, реконструкция, усвояване на изоставени сгради, дори индустриални постройки, което е много по-устойчиво като развитие и много по-полезно. И вместо да разрушаваме това, което съществува, по-добре е да го възродим чрез промяна на предназначението. И искам да ви кажа, че музеят в Билбао навремето даде тласък дори на индустриалното развитие в района. Цялата зона се промени. Не е необходимо да се строят здания, които струват милиарди, когато могат да се усвоят вече съществуващите.

Бихте ли дали пример?

Направихме такъв музей в Пекин, в бивша оръжейна фабрика, която стана Център за съвременно изкуство, великолепно здание с абсолютно всички изисквания за влажност, температура и т.н. Този център съществува и се използва вече 15 години. Трябва да се влага в такива обекти. Дори Историческият музей в София, който е в бившата резиденция „Бояна“, има нужда да се преработи – като представяне на експонатите. Музейното дело в нашата фирма е много важно. Имаме проекти за музея „Рийкс“ в Амстердам, Ислямския музей в Доха, в Лувъра сме работили двайсет години. В момента работим над един музей във Форли, Италия.

А в Сенегал какво правите?

Става дума за едно изоставено бетонно здание от 1957 г., бившия върховен съд, днес там се организира Биенале за съвременно изкуство. Идеята е да се направи център за изкуства не само за Сенегал, но за цяла Централна и Западна Африка.

А индустриалният дизайн какво място заема във вашата компания?

Последното звено във „Вилмот“ е групата, която се занимава с промишлен дизайн и проектира градска мебел. Примерно, всички осветителни тела в Лион, по „Шанз-Елизе“, а и къде ли още не по света са проектирани от нас – светофари, улични пейки… Кошчето за отпадъци в Париж – в 40 000 екземпляра, беше наше произведение. Една част от звеното работи за града, а другата прави мебели, самолети, коли, изобщо най-различни неща, дори часовници. В момента издаваме книга, която прави преглед на 45 години промишлен дизайн, същинска библия, със 750 страници.

Интересно, да останем за момент при градската мебел.

Има една теория, представена преди може би двайсет години в книгата „Вътрешната архитектура на града“, как да гледаш на града като на твой собствен дом, с озеленяването, мебелите, осветлението, паважа. Ако човек приеме, че градът е като негов собствен дом, никога няма да хвърли фас или хартия. За да уважават хората общественото пространство, то трябва да е на ниво. Когато се измисли и построи правилно, чисто, осветено обществено пространство, хората се гордеят с него и не го рушат. Това е един много важен елемент, който трябва да се има предвид, когато правим проект, бил той градостроителен, или архитектурен. Освен това днес архитектурата е много важна, нейната задача е хората да живеят по-добре. От особено значение е хуманизмът, човекът да стане централен компонент в града, където трябва да има място за всички. Трябва да има социална среща, не можем да си позволим да превръщаме в гета някои райони, както не можем да си позволим и големите грешки на миналото – да има един район, в който хората само работят, и т.нар. спални райони. Така се губи хуманността – как хората се срещат, как общуват.

Как е уреден този въпрос във Франция?

Във Франция например има закон, според който определен процент от жилищата в даден проект трябва да са социални. Предприемачите много обичат да ги слагат в отделна сграда, а ние направихме много такива проекти, където в една и съща сграда има и социално, и ценово средно ориентирани, и много скъпи жилища. По този начин се получава един микс, който дава възможност на хората да се опознаят. Непознатото е това, което плаши. Ако хората се познават, нещата стават много по-прости. Това е валидно за абсолютно всичко, не само за смесването на социални слоеве, ами и за смесването на възрастови групи. Наскоро бях на среща с бившия президент Никола Саркози и стана въпрос за възрастните хора и отношението към тях. Много е страшен фактът, че в нашите западни общества възрастните хора са изоставени. В по-неразвитите страни хората имат уважение към възрастните си. Това е култура – как се предава тя от поколение на поколение, какво е уважението към нашите дядовци и баби, как трябва да се отнасяме към тях. В една развита страна като Франция се оказва, че се случват ужасни неща в старческите домове, избухват големи скандали по повод на качеството на грижите. Понякога човек не може да се грижи за родителите си – дали защото те са болни и се нуждаят от специални грижи, дали защото е отдалечен от тях. Аз правя много такива проекти, в които има студентско общежитие и жилища за възрастни хора на едно място. Тоест възрастните много често гледат децата, младите ходят да им пазаруват, някой разхожда кучето, друг пази котките и така се получава връзка между различни поколения, което е много важно.

Има такива междугенерационни проекти, но те са единични, с експериментален характер.

Много често 50-годишните имаме проблеми и с родителите, и с децата си. Колкото повече ги свързваме, толкова по-добре ще се получават нещата. Населението в нашите страни застарява, особено в България ситуацията е страшна. Трябва да гледаме на хората доброжелателно, с уважение. Съществува принцип на реципрочност и много често експериментирам, докато ходя по улиците – когато се усмихнеш на някого, той ти отвръща с усмивка.

В работата си вашата компания допринася и за тази приемственост.

Да, много важно е как ние предаваме това, което знаем, на следващите поколения. С Жан-Мишел Вилмот създадохме през 2005 г. фонд за младите архитекти. Това е организация, която е положена в нашата компания и се финансира от нея. Принципът е това, което ние наричаме „архитектурна присадка“: как даваш живот на една сграда или на съвкупност от сгради с днешните технологии, без да правиш копие на миналото, „присадката“ и „тялото“ да живеят в унисон и да са балансирани. Една от функциите на този фонд е да организира международен конкурс на всеки две години. Фондът публикува имената на лауреатите, прави изложба във Венеция, където имаме една много хубава галерия и по време на архитектурното биенале представяме проектите на нашите лауреати. Защо ви го разказвам? Защото се оказа, когато създавахме този фонд, че в училищата по архитектура никой не ви учи как да реставрирате или да обновявате, как да дадете нов живот на една сграда.

Интересно, а променят ли се тези тенденции в обучението?

Да, започнаха да се променят, но преди 15–20 години това беше непознато. Имаше отделни училища, които обучават реставратори. Това е бъдещето, в европейските страни с древна история няма място за нови сгради. А и дори да се направи нова сграда, тя трябва да е свързана с обкръжението.

А сме задължени и към ресурсите, които са крайно недостатъчни.

Да, но и още нещо. Обяснявам на предприемачи, за които е много по-просто да разрушат една сграда и да построят нещо ново, защото всъщност е по-евтино: „Вие получавате уникална сграда. Всяка сграда, която обновявате, е уникална“. Направихме например един фантастичен проект – т.нар. Station F тук, в Париж, която е най-големият дигитален инкубатор в света. Това са 1000 стартъпа на едно място, в една бивша сграда на Сточна гара. Проектът е абсолютно уникален, с площ от 35 000 кв. м, където работят 3500 млади хора. Сградата е от 1927 г., дело на строителния инженер Йожен Фресине, бащата на стресирания бетон, а дебелината на самите дъги на места достига 5 см, което е нещо абсолютно уникално за времето си. Самата гара по размери може да се сравни с Айфеловата кула, но полегнала – дълга 310 м и широка 58 метра.

Какво сътрудничество имате с политиката? Градоустройството е свързано с управляващите политически сили.

Естествено, имаме контакти на високи политически нива. Фактът, че работим в трийсет страни, говори за това. Много е важно човек да се опира на съществуващите административни структури, но и политическите власти винаги са включени, когато има мащабни проекти. Току-що завършихме проекта за седалище на ООН в Сенегал, което е невероятна сграда. Срещах се с президента Маки Сал на всеки два месеца, за да му разказвам как вървят нещата. По същия начин протича работата ни в Узбекистан по един голям център на ислямската цивилизация, който правим там. Той е едновременно музей, академия, конферентен център и библиотека. Узбекистан е много интересна, толерантна, древна страна, свързана с Пътя на коприната. Много е интересен подходът им. Разработваме обновяването на стария град Бухара, за Самарканд също имаме виждания, работим заедно с ЮНЕСКО. Според мен много често политиката минава по два пътя – единият е културата, а другият е икономиката, и е много важно двата да са свързани. Защото в противен случай дори да правите проекти, които са много интересни и новаторски, те могат да си останат само на макети.

А налагало ли ви се е да преодолявате и съпротивление?

Дори в някои градове във Франция нещата не са много лесни, особено когато се смени, да речем, кметът на града. Много често преди избори процесите спират поне за една година, а след това пък новата администрация трябва да влезе в крачка. Има зависимост от политиката, което е ясно и няма какво да го усукваме, но това е един от параметрите, които трябва да се отчитат, когато се правят проекти, без те да са спирачка. Напротив, това трябва да е катализатор. Имаме и задължение като градостроители и архитекти да обучаваме новите хора в администрациите, които много често не познават отделните елементи. Когато се налага, да се обърне внимание на невероятен изоставен парк или рушаща се сграда, защото имат прекрасен потенциал.

Някои градове и днес вече са пред колапс, а до 2050 г. в градовете ще живеят два и половина милиарда души повече. Какви са пътищата според вас градът да стане или да остане уютен, приветлив и спокоен?

Най-важното е, че в центъра на всичко трябва да е човекът. Много често, особено в края на ХХ век, всичко трябваше да бъде по-високо, по-видно, по-бързо построено. Каква е целта да се строят кули, които са високи над 600 метра? Трябва да се концентрираме по-скоро върху обновяването на града. Съществуващият град може да бъде обновен с намаляване на автомобилите, общественият транспорт трябва да бъде на високо ниво.

Това е безспорно условие, но дори и в момента редица европейски държави имат сериозни проблеми с обществения си транспорт – като технологии, автопарк, недостиг на шофьори.

Да, наистина няма работна ръка. Например и двете линии на метрото в Париж, които работят почти по всяко време, са автоматизирани. Могат да се направят автоматизирани транспортни схеми, има много способи. Колата не може да бъде абсолютно отстранена, това е нереално, но където има пешеходни зони, около тях могат да се направят паркинги. Трябва да има място за всички в града. Това е въпрос на логика в мисленето и на баланс.

Карлос Морено, който е велик мислител в тази сфера, говори за града на четвърт час – да си на четвърт час от работата си и на четвърт час от рекреативните зони. Ние, когато правехме проекта за Голяма Москва, който спечелихме, бяхме посочили половин час до работата, до озеленените пространства и пр. Това е много важно, в такъв случай хората могат да се движат дори пеша.

Придвижването в града е съпроводено със стрес и загуба на време.

Да, имам сътрудници, които пътуват час и половина сутрин и час и половина вечер. Това е страшно. Ако транспортът е много добре организиран, както в Япония, много често хората имат дори по два часа път в едната посока. Тогава можеш да четеш, да продължиш да работиш на компютъра си, но трябва да си седнал, а не превозните средства да са наблъскани. Това трябва да се вземе предвид от политическите власти.

Жителите в много български градове и села страдат от лошото състояние на пешеходните и тротоарните площи. Какви са вашите наблюдения?

Понякога тези проекти заемат страшно много време, създаваш ги днес, а се строят след пет или десет години. Сложно е в административно отношение, понякога обвиняваме една администрация за грешките, които е направила предишната. Има неща, които се подобриха. Помня, че веднага след 1989 г. градските градини бяха в окаяно състояние. Вече не е така. Някои тротоари са оправени. Има различни степени на качество, но по-добре е един тротоар да е лошо направен, но да не стои разбит. Колко възрастни хора страдат от падания заради това. Действително някои обекти можеха да бъдат направени много по-качествено, но поне няма дупки. След това трябва да има единна визия за града. Връщаме се към градската мебел. Ако има едно и също осветление, ако има един принцип или харта, която да се прилага към града, да се направи шаблон, който да се прилага, нещата ще изглеждат различно. В самата администрация има много компетентни хора, ако имат достатъчно „власт“ и средства и се следи за това как се изпълнява тази харта – защото понякога не се следи достатъчно за самото изпълнение – населеното място ще изглежда различно. Това е валидно за София, но и за всички градове.

Виждате ли потенциал тази единна харта да бъде установена в обозримото бъдеще в София?

Защо не? Говорила съм по този въпрос и с главния архитект на града, и с кмета г-жа Фандъкова, които са много добре настроени към тази идея.

Чие архитектурно и градоустройствено дело намирате достойно за възхищение?

Много харесвам работата на Ренцо Пиано, който е много голям архитект за мен. В един по-малък мащаб също има много съвременни архитекти, които са интересни. Яу Мин Пей беше велик архитект. Разбира се, Жан-Мишел Вилмот.

Един последен специален въпрос – съществува ли дискриминация по пол във вашето поприще?

Аз никога съм чувствала някаква дискриминация, но за жените все пак е по-сложно. Вярно е, че понякога те трябва да работят два пъти повече, за да бъдат уважавани, но ние в компанията сме около 50 на 50, мъже и жени. И самата дирекция на компанията е много балансирана в това отношение.