Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

„Неделни камбани“, Анна Кове, превод от албански Екатерина Търпоманова, издателство „Персей“, 2022 г.

Анна Кове е албанска писателка и преводачка, книгата ѝ „Неделни камбани“ е първата ѝ среща с българските читатели. Среща, която, струва ми се, няма да е между съвсем непознати. Защото някои от темите в книгата, времето, което чрез разказването писателката преживява отново и чиито травми преодолява, са познати и на нас, ние също сме живели в това време и можем да разпознаем и съпреживеем съдбата на героинята ѝ.

Анна Кове е родена през 1968 г., завършва литература в Тирана, след което учи в Германия. Тя е сред най-известните съвременни албански автори, за книгите и преводите си на поезия и проза е отличавана с много награди, а „Неделни камбани“ е номинирана за Наградата за литература на Европейския съюз. Особено цени срещата си с творчеството на Херта Мюлер, което е предизвикателство за нея.

„Неделни камбани“ е малка, съвсем малка, бих казала, като обем книга, но много съдържателна, с няколко важни, големи теми в нея. Съдържа четири новели – „Незавършена молитва“, „Морета, езера, реки“, Gloria in excelsis Deo („Слава във висините Богу“) и „Берлинската стена и стени, които не са паднали“. Те обаче са свързани не само чрез разказването в първо лице (много важно за разбирането на книгата), но и с повтарящите се теми в тях. Ако не бяха „разграничени“, книгата можеше да се чете и като цялост, като роман, като автобиографична и мемоарна проза. Но, разбира се, добрата литература дори и когато ни прилича на биографичен разказ, съдържа в себе си необходимата доза фикционалност и именно това я обогатява и „издига“ над обикновената реалност, прави я способна да казва повече, да обогатява света, който ни представя, да ни оставя възможността и ние да го „доизмисляме“ и „досътворяваме“.

Повествованието в „Неделни камбани“ прилича на дневник, интимен дневник на жена, която не се страхува да се изповяда, да говори за себе си, за своите мъже, за любовта, за травмите си. Това е лирическа проза, от която, мисля, читателите ще бъдат привлечени и изкушени. В нея има отглас от старите фолклорни предания, оживяват и разказите на предците. Но разказът, споделеното, е днес, в настоящето – на героинята, а и нашето.

Голямата тема, която преминава през всички новели в книгата, е за тоталитарния режим в Албания, за травмите, които този режим нанася върху цели поколения. Анна Кове казва: „Ние бяхме уплашен народ“, „живеехме в най-жестоката диктатура на бившия комунистически блок и бяхме изключително изолирани“… „Много от опитите за бягство завършваха фатално. Много жертви нямаха гробове, през детските си очи видях как тела на мъже, убити при бягство, са влачени по улиците и замеряни с камъни.“ Тези лични спомени са вплетени органично в повествованието на „Неделни камбани“, там можем да прочетем лично за мен потресаващия момент, в който бабата на героинята ѝ разказва за тайното ѝ кръщение в църква. То е жест на непримиримост на майката към режима, който отказва на обикновения човек да има своята вяра. Да кръсти детето си за нея е жест на съпротива, а и отстояване на себе си в наистина жестоки времена. Та тази книга говори и за вярата. За различните вери, които някак „живеят“ заедно. Затова и албанският православен свещеник – утешител и опора на всички с различна вяра в едно село, е погребан в мюсюлманското гробище.

Тази книга е за любовта. Бих казала, че „Неделни камбани“ е интимен дневник за сложността на любовта. Често неразбираема, но такава, която свързва мъжа и жената в някаква висша степен, отвъд думите. За сложната любов във време на преследвания и страх и във време, в което е смелост да отстояваш себе си и паметта за рода си.

„Неделни камбани“ не отминава и посттоталитарния хаос, падналите граници, но и новите. „Миналото („това тъмно минало, потискано и премълчавано“) не е отминало в моята страна“, казва в едно интервю Анна Кове. И не се страхува чрез книгата си да ни срещне с травмите на албанското общество, със собствените си травми и страхове, но и да изрази себе си – като жена, писателка, като емоционалност – чрез любовта.

И чрез писането. Защото така всичко може да остане.