Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

Непубликувано

През 1997 г. Ивайло Петров издава първата книга на романа „Баронови“, изграден по модела на семейната хроника. В центъра на романа е най-младият член на фамилията от „бивши хора“ – Божидар Баронов. Дядо му е бил заможен човек, приятел с Йовков и Дебелянов, гостували в къщата им в морския град, впоследствие превърната в Дом на партията. Баща му обаче е пребит от новата власт и скоро умира, а брат му Колчо е пратен в лагер и загива при опит за бягство. Действието на първата част обхваща 60–80 години на ХХ в. през погледа на младия Баронов, принуден да прави компромиси, за да може да следва. Накрая е вербуван от оперативен работник от Държавна сигурност, белязан с белег на лицето, заради който го наричат Подковата. А малко преди промяната дори извършва убийство от ревност, останало неразкрито. Няколко седмици не достигат на Ивайло Петров през 2005 г., за да завърши втората част на „Баронови“.

В средствата за масово осведомяване се заговори за политическа промяна, която в Съветския съюз бе наречена перестройка, съпроводена с нечувана дотогава гласност. Тя настъпваше бързо и у нас, отрази се в нашия град много нагледно и шумно. Хората се разделиха главно на два лагера. Едни, настроени критично към тоталитарния режим, потриваха ръце и ликуваха. Другите отричаха перестройката, ругаеха Горбачов и го обвиняваха в предателство. Както навсякъде в страната и ние започнахме да организираме митинги, да заклеймяваме комунистическото правителство и да искаме оставката му. Ония от другия лагер, комунистите и техните привърженици, сякаш изпаднаха в шок. Някои ходеха като замаяни, други трепереха от страх, трети правеха опити да се приспособят към новото положение.

Светът като че се обърна с главата надолу. Градът никога не бе преживявал толкова силни вълнения и противоречиви чувства. Страстите, лични и обществени, потискани половин век, изпълзяха като ехидни от бърлогата си и плъзнаха из града. От „единството“ и „единомислието“ на хората се пръкнаха партии и партийки, опълчиха се едни срещу други, настървени от омраза, жажда за власт и отмъщение.

Като всеки оскърбен и ощетен от тоталитарната власт и аз изпитвах ненавист към нея и желах да доживея разгрома ѝ. Бях много възбуден и ликувах, но не смеех да давам външен израз на радостта си. Ходех редовно на митинги, но не се смесвах с тълпата, така че да не се мяркам много-много пред някои заклети комунисти и особено пред хората от ДС, които сигурно ме следяха. Мнозина от приятелите и познатите ми припомняха, че семейството ми е едно от най-пострадалите от бившия режим, така че съм длъжен не само да присъствам на митингите, но и да застана начело на демократичните сили в града.

И сестра ми бе въодушевена и възбудена от събитията и всеобщото оживление. Тя идваше редовно с мен на митингите. С присъщото си женско любопитство се промъкваше до трибуните, за да вижда и чува по-добре ораторите. Бледото и смирено изражение на лицето ѝ се променяше от вътрешна възбуда, нещо, което не очаквах от нея. Заразена от пристрастието на тълпата, тя викаше като всички, отричаше и аплодираше ораторите и тогава изглеждаше бодра и здрава, като че меланхолията ѝ се превръщаше в жизнена енергия.

Аз тихомълком се отдалечавах от нея и заставах някъде по-далече, за да не бия на очи. В града се заговори за политически компрометирани хора и в местния вестник бяха публикувани имената на няколко души. Всяка сутрин купувах вестник и изтръпнал от неприятно предчувствие, търсех да видя името си или да чуя от познати и колеги, че съм „компрометиран“ като сътрудник на ДС. С времето започнах да лъжа, че не съм добре със здравето, за да не се появявам често и да не предизвиквам хората от ДС.

Бях хванат в капан, от който можех да се освободя само ако признаех „сътрудничеството“ си пред ръководството на Демократичните сили. А защо не и пред целия град на някой от следващите митинги. Но дали демократите щяха да ми повярват, че съм бил принуден да подпиша декларация за сътрудничество (която се оказа символична), за да спася семейството си от изселване или концлагер? Дали нямаше да ме третират като един от многото приспособенци и да ме низвергнат от редовете си?

Ето как вместо да се радвам на промяната, която ни дари със свобода и надежда за по-добро бъдеще, вместо да отдам на настъпващата демократизация всичките си сили, да разобличавам ония, които съсипаха семейството ми и избиха без съд и присъда десетки хиляди, аз бягах от всякаква публична проява като човек, изплашен и разочарован от настъпилата революция. Така мислеше и сестра ми и не можеше да си обясни пасивното ми поведение, след като знаеше с каква страст мечтаех да доживея края на тоталитаризма. Измъчен и объркан, непрекъснато се питах правилно ли съм постъпил, като съм приел да „сътруднича“ на врага си, за да спася себе си и нея от тежки страдания и дори от смърт, или трябваше да прежаля живота на двама ни. Понякога се утешавах, че сътрудничеството ми е било съвсем формално, защото не наклеветих никого пред властта, но нали подписът ми стоеше под декларация, която дори не бях прочел?

Най-трудно ми бе да призная на сестра си, че съм бил завербуван от ДС. Навремето не бях намерил кураж да го споделя с нея, за да не ѝ причиня още едно душевно страдание. Представях си колко тежко ще понесе тази жестока истина и може би отново щеше да изпадне в дълбока психическа криза, което можеше да струва живота ѝ.

И все пак тя узна, че години наред бе живяла под един покрив със „сътрудник“ на ДС и той бе най-близкият ѝ човек. Не аз, а моят кръвен враг – Марко Ангов-Подковата, ѝ поднесе тази грозна истина.

***

Една вечер Подковата ме причака до дворната врата. Поздрави и каза, че трябва да поговорим, но не тук на улицата. А вкъщи. Работата била много важна и не търпяла отлагане. Помолих го да почака, за да предупредя сестра си, че у дома идва външен човек. Сърцето ми трепна в лошо предчувствие. Бях уверен, че не идва за добро по никое време, но не можех да не го приема.

След промяната през 1989 г. бяхме се виждали по улиците и по митингите, но се разминавахме само с поклащане на глава. По израза на лицето му виждах, че иска да ме заговори, но не смее или не искаше да го прави пред други хора. Разминавахме се като гузни, а това означаваше, че се страхуваме един от друг. Аз се страхувах да не го предизвикам по някакъв начин, за да не каже на всеослушание, че съм бил негов сътрудник. А той вероятно се страхуваше от мен, за да не се оплача на приятелите си, че той и началникът му, майор Ставрев, са ме принудили със заплахи за затвор да подпиша декларация за сътрудничество с тях. Само два пъти при случайни срещи, когато не можехме да се разминем мълчаливо, той поспря за миг и ме попита:

– Е, а сега какво?

Този неизречен въпрос бе вероятно обобщение на много други, каквито искаше да ми зададе: „Какво мислиш за положението? Доволен си от промяната, нали? Ще ни разобличаваш ли като другарите си, или ще си мълчиш, защото си бил наш сътрудник?“…

Сестра ми четеше някаква книга и ме очакваше за вечеря. Помолих я да почака в стаята си, докато разговарям с Ангов. Тя не го познаваше и не знаеше какви са отношенията ми с него. Въведох неканения гост в хола и едва тогава забелязах, че носи голяма и издута кожена чанта. Седна на канапето и остави чантата до себе си. Очите му бяха зачервени, сякаш имаше някакво възпаление, нервният му тик повече от преди го караше да опъва шията си напред, като същевременно се озърташе на всички страни, а ръката му галеше издутата кожена чанта. Подковата на лицето му се свиваше и разпускаше и аз помислих, че за разлика от истинската подкова, не вещае радост и щастие, както вярват хората, а нещо неприятно и зловещо. През открехнатия прозорец нахлуваше приглушеният шум на морето, откъм пристанището долетя плътният сигнал на кораб, а ехото му влетя в стаята като заблудена нощна птица и се стопи в тишината. Подковата сложи чантата на коленете си и запита дали сестра ми е вкъщи. Казах му, че е тук.

– Повикай я, искам да присъства на нашата среща.

– Днес не се чувства добре и вече си е легнала.

Той настоя:

– Поне за минута. Повече няма да я задържаме. А и рано е още. Часът е девет и половина.

Докато го уверявах, че сестра ми е взела лекарства и вече си е легнала, на вратата се почука и тя влезе при нас. Извини се, че ни безпокои, взе някакво бельо от гардероба и тръгна да излиза, но Подковата настоятелно я спря и помоли да остане за минута. Тя приседна на стола, той разтвори чантата и изсипа съдържанието ѝ върху масичката пред себе си. Масичката се покри с огромна купчина съвсем нови банкноти на пачки. Една пачка падна на земята, той я взе от пода, сложи я върху другите и каза:

– Тези пари са ваши.

Очите му, дяволито присвити, зашариха от мен към сестра ми, за да видят по израза на лицата ни ефекта от великото му благоволение. По лицето на Мима се появи израз повече уплаха, отколкото изненада. Тя се вцепени. От устата ѝ се изтръгна само едно възклицание като пред смъртна опасност и остана така, няма и неподвижна. Аз веднага отгатнах подлото намерение на госта. В града вече се говореше, че мнозина от активистите комунисти са получили хиляди и милиони от фондове и банки, изнасяли ги в чужбина или основавали свои фирми. Тези от нашия град, които раздаваха парите, бяха уверени, че ще ги разобличавам. И ето че се опитваха да ми затворят устата с голям подкуп.

Казах на Подковата, без да се колебая нито за секунда, че не искам такива пари.

– Какво значи „такива“?

– Чужди, немъчени, народни…

– Не са чужди. На партията са – каза Подковата и подозрително огледа стаята. – Тя ти ги дава, защото си заслужил. Препоръчително е да ги вложиш в някое предприятие, което ще ти носи доходи. Например… да речем… една свинеферма срещу петнайсет процента от печалбата за партията, защото…

– Каква партия? – Мима се освободи от вцепенението си и извика още по-високо. – Каква партия? Комунистическата?

Подковата вежливо ѝ се поклони.

– Брат ти правеше много ценни услуги на партията. Като че не знаеш…

С мъка се сдържах да не се нахвърля върху него и да го изритам навън.

– Не, господинчо! Не съм правил никакви услуги на партията ви. Опитахте се със заплахи и насилие да ме направите ваш агент, но не успяхте. Сега искате да му подкупите, за да ме направите бандит като вас. Но…

– Имаме документ за твоето сътрудничество, – прекъсна ме Подковата с ехидна усмивчица.

Мима бе изумена.

– Има ли такъв документ, Божо? Господи!

– Сестро, успокой се! Този господин и началниците му искаха да ме завербуват и когато им отказах, ме заплашиха, че ще пратят двама ни на лагер, защото сме от буржоазно семейство. Размислих и само заради теб сложих подписа си на една хартия, но никакъв донос не са получили от мен. Нека този господин да каже и докаже дали е получил от мен някакъв донос. Земята се тресе под краката на комунистите и искат да запушат устата ми с народни пари.

Не можех да се владея, въпреки усилията си да се покажа спокоен. Загребах купчина банкноти и ги разпилях по пода.

– Вземай си жалките пари и ги дай на истинските агенти!

Той бе така изненадан от категоричния ми отказ, та не знаеше какво да прави. Гледаше разпилените по пода пари и съобразяваше как да излезе от положението. Мима бе все още бледа и дишаше много тежко. Обезпокоена, че може би ще отстъпя пред голямата съблазън, тя се обърна към мен и ме прекръсти.

– Тези пари са лоши пари. Носят нещастие. Да не си ги докоснал!

Още минута мълчание и Подковата започна да сбира парите от пода. Сложи последната пачка в чантата, закопча я и каза:

– Ще съжаляваш. Помни ми думата!

В думите му имаше закана и си помислих, че може би не е дошъл сам и някъде наблизо го очакват негови хора, готови по даден знак да нахлуят в дома ми и да ни пречукат. Стана, отправи се към вратата и преди да излезе, сложи пръст на устата си.

– И никому дума за това! Иначе лошо ти се пише!

Мима стоеше права насред хола и притискаше главата си с ръце. Обладана от истеричен страх, тя ме гледаше като обезумяла и ридаеше:

– Агент, доносник!... Господи! И толкова много пари… Защо не си ми казал тогава, защо? Какво ще стане сега? Ще ти отмъстят. Те са жестоки.

Разговаряхме до полунощ и тя се успокои. Сърцето ми се изпълни с любов и уважение към нея, защото разбра и повярва, че съм чист пред съвестта си.