Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

„Нора“, постановка Тимофей Кулябин, драматург Роман Должански, сценография и костюми Олег Головко, хореограф Анна Абалихина. Участват Радина Кърджилова, Иван Юруков, Ана Пападопулу, Дарин Ангелов и др.

Аз съм от бейби бумърите и за моето поколение пиесата на Ибсен „Куклен дом“, по-популярна като „Нора“, едва ли има нужда от представяне. Дори помня спектакъла от 1975 г. на Любен Гройс с Цветана Манева на пловдивска сцена. В по-ново време съм гледала постановките на Крис Шарков, Стоян Радев, Бойко Илиев... Премиерният спектакъл на Тимофей Кулябин в Народния театър обаче не търси мен като публика, макар че определено има с какво да ме впечатли. Неговият авторски екип е от друго поколение, основно милениали, които от своя страна се обръщат към зрителите от последното, засега наречено Z (покрай войната в Украйна може би името ще се промени). И като за тях пиесата, писана в далечната 1879 г., с действителни прототипи, може да бъде разказана сбито. Нора, заможна жена и майка, е подправила документи, за да плати лечение на съпруга си. Когато това се разкрива, вместо да я защити, той се страхува единствено за кариерата си. Скандалът се разминава, но прогледнала за неговата и най-вече за своята същност, Нора напуска кукления дом.

Тимофей Кулябин, поканен в Народния театър след категоричната си позиция срещу войната в Украйна, всъщност е добре познат на българския театрал – чрез дигиталните комуникации на XXI в. Спектаклите му в Новосибирския държавен театър „Красный факел“ са показвани онлайн благодарение на „Световен театър в София“ и „Варненско лято“. Той предпочита да пренася действието на класическите пиеси в наши дни. И за да се доближи до поколението Z, използва различни техники и екрани – жестомимичен език в изумителните „Три сестри“; свързани мрежи и компютри в „Деца на слънцето“; неонова рамка и екранни очи в Kill („Коварство и любов“).

Постановката на „Нора“ в Народния театър е реплика на постановката му в Цюрих от 2018 г. Тя се позовава на универсалния сюжет, като го минимизира – дългите речи са спестени, герои като доктор Ранк са почти пропуснати. Спектакълът е лишен от психологизъм – основа на множество предишни прочити. В тази посока може да бъде разочароващ за бейби бумърите – не се търси нов смисъл. Но има нови интерпретации, нов език. Героинята не била задълбочена? А нали Нора още в първия акт е „лекомислено синигерче, което пак е харчило пари“. Като всяко съвременно момиче тя е пристрастена към интернет комуникациите и пазаруването. Няма развитие? Няма, Нора само сменя настроения и роли като дрехи – пуловери и дънки за домашен комфорт, игрива рокля за танц, спортен екип за здраво тяло... А под маските – пустота? 

При Кулябин силно редуцираният и редактиран текст е пренесен в чатове. Сцената е разделена на две по хоризонтала: в долната част са кутийки с помещения, които сменят предназначенията си: стая, трапезария, офис, фитнес салон, баня. Те са затъмнени и само загатнати с някой елемент: елха, детско легло, бюро... Безлично и незапомнящо се пространство – така е в кукления дом на Нора. В горната част обаче екраните на смартфоните са големи, сменят се и чатят непрекъснато – текстът и случването му се раждат именно във виртуалното пространство. С емотикони и препинателни знаци вместо емоции, с кратки скрийншот обяснения, с незавършени и смислово мъгляви изречения. Но в тази екранна кореспонденция словото се превръща в действие, за разлика от долната, уж реална среда. Впрочем реалната среда се гледа през прозрачна преграда, за да бъде и тя своего рода екран. Виртуалното преобладава, както илюзията доминира света на Нора. Накрая преобразяването на героинята е не толкова в заминаването, колкото в отказа от смартфона.

Две от основните характеристики на новите форми (по Чехов) през XXI в. са краткост и фрагментарност. Кулябин великолепно жонглира и с двете. Вероятно е предизвикателство да се играе в този мозаечен спектакъл, но Радина Кърджилова (Нора) и Иван Юруков (Хелмер), заедно с Ани Пападопулу и Дарин Ангелов екипно се справят успешно със задачата да насичат отделни състояния като радост, забава, страх, самота, ступор, гняв, триумф – без преходи и втори план. За бейби бумърите може и да е уморително прехвърлянето от един екран на друг и разконцентрирането между текст и картина. Но този мултитаскинг е напълно адекватен за възприятията на поколението Z – режисьорът знае точно какво и защо прави.