Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

С Мария Василева, куратор на изложбата „Жорж Папазов – осветителят“ и автор на каталога към нея, разговаря Людмила Димова. Ретроспективата продължава до 9 март 2023 г. в Националната галерия – Двореца

Мащабната експозиция, която отбелязва 50-годишнината от смъртта на художника, включва над 100 негови творби – живопис и рисунки, от фондовете на НГ в София, ХГ „Жорж Папазов“ в Ямбол, Асоциацията на приятелите на музея „Пти Пале“ в Женева, Националния музей за модерно изкуство в Загреб, както и от корпоративната колекция на Universal Investment Advisory SA, Женева. Повечето от тях се показват за първи път у нас.

Мария Василева е куратор на изложбата и автор на каталога (на български, френски и английски), в който са включени неизвестни факти за творчеството на Жорж Папазов. Осъществяването на проекта е подпомогнато от почетен комитет, в който влизат: колекционерът и филантроп Георги Василев; писателят Георги Господинов; Ирина Петреску, аташе по културното сътрудничество във Френския институт в България; генералният директор на БТА Кирил Вълчев; директорката на Гьоте-институт Марина Лудеман, Н.Пр. Раймунд Фурер, посланик на Швейцария в България.

Как се стигна до изложбата на Жорж Папазов?

Преди шест години Георги Василев се свърза с мен и ме покани да направя изследване върху Жорж Папазов. Изложбата е следствие на целия този труд. Имах възможността да пътувам и да се запозная с архиви и произведения. Моята дисертация е за Жул Паскин и художествените процеси от началото на ХХ век. Така че това изследване не беше извън темата на професионалните ми интереси. Прекарах доста време в Париж, Стокхолм и Прага, свързах се с колеги от Загреб. Опитах се да изчерпя всички източници, разбира се, стъпвайки върху предишните изследвания – на Кирил Кръстев, Андрей Наков и Гастон Дийл. Оказа се, че има много неизвестни факти. Моята амбиция беше да покажа Жорж Папазов в светлината на случващото се по онова време не само във Франция. Да го позиционирам на световната карта на изкуството, където всъщност му е мястото. Наложи се да възстановя хронологията, да прецизирам биографията и библиографията, в които имаше много неточности. Надявам се, че е поставена основа, която ще помогне на следващите изследователи да разсъждават какъв е приносът на Жорж Папазов в изкуството. Спирам се на пребиваването на художника в Мюнхен и Берлин. Макар и за кратко, там той получава стимул и влияния от средата, която е много жива, наситена с изложби и личности. В Мюнхен се докосва до училището на Ханс Хофман. Предполагам, че е посещавал вечерни курсове, защото в огромните каталози, в които са вписани всички ученици, името му не фигурира. Интересен факт е, че е препоръчан от художничката Бистра Винарова, съпруга на Симеон Радев. Вече в Берлин, той участва в изложбата Grosse Berliner Kunstausstellung през 1923 г. с картината „Коне“. Днес следите ѝ се губят, но фактът, че е в изложбата и е откупена, е много важен момент в биографията му. Успяхме да намерим ранни рисунки на коне, които да покажат влиянието на германския експресионизъм в началото на кариерата му. Френският период е най-богат – пребиваването в Париж и работата му в галерия „Вавен-Распай“, многото статии, написани за него. Има доста неизвестни досега публикации. Всичко това е архивирано в библиотека „Кандински“ в Центъра „Помпиду“ и в централните парижки библиотеки.

Отделих много внимание на историята с американската филантропка Катрин Драйер, защото това е съвсем неизвестна част от живота на Папазов. Много американски изследователи, които се занимават с европейския модернизъм, пишат за нея, за създаването на Société Anonyme заедно с Марсел Дюшан и Ман Рей. Катрин Драйер е много интересна фигура, тя организира голяма международна изложба в Бруклинския музей (с работи на 106 художници от 23 държави, 12 ноември 1926–1 януари 1927 г., б.р.). Има амбиция да основе първия музей за модерно изкуство, но МоМА я изпреварва. Тя пише текстовете за художниците, избрани от Société Anonyme, включително и за Папазов. След като купува негови работи, ги дарява на Йейлския университет. Целият архив около организирането на изложба, каталогът към нея, документите по дарението се съхраняват там, достъпни са онлайн.

Друг неизследван момент са контактите на Папазов с негови покровители, няколко души, които са не само колекционери, но през цялото време го подкрепят, организират му изложби, промотират го във и извън Франция, създават около него аурата, от която има нужда всеки художник. Един от тях е колекционерът Ролф де Маре, основател на Шведския балет в Париж. Папазов е бил въвлечен в организацията и опазването на неговия Архив на танца. Де Маре е пътувал по света, за да събира национални костюми, бил е и в България. За съжаление, нямах време да проуча какво се съхранява в създадения от него Музей на танца в Стокхолм.

Но пък сте проучили колекцията от творби на Жорж Папазов, която благодарение на Ролф де Маре днес се намира в Музея за модерно изкуство в Стокхолм. Колко са произведенията?

Там са над 40 творби, много качествени. Преди да почине, Ролф де Маре завещава гигантската си колекция на Националния музей в Стокхолм. Впоследствие разделят институцията и произведенията на авторите от началото на ХХ в. попадат в Модерна Музеет. За съжаление, Папазов не е включен в постоянната зала „Сюрреализъм“, макар че според мен би стоял силно. Има някаква стигма, или по-точно инерция, около това име. Музеят в Стокхолм има специален отдел, който се занимава само с изследователи на изкуството. Освен това в документалния отдел се съхранява всичко относно дарението на Де Маре – много е интересно с оглед на това как един държавен музей придобива частна колекция.

Другият поддръжник на Жорж Папазов, индустриалецът Оскар Гез, също има амбиции да представя колекцията си и авторите в нея. Организира много изложби, включително и тази на Жорж Папазов в София през 1988 г. Но когато той умира, музеят му „Пти Пале“ в Женева е затворен и днес достъпът до него е труден.

Още един колекционер играе важна роля в живота на Папазов, писателят Анри-Пиер Роше, приятел на Пикасо, Бранкузи, Дюшан.

Цялата дейност на Анри-Пиер Роше – да организира изложби на Папазов във Франция, а след това в Америка, да го представя, да покани бъдещия директор на музея „Гугенхайм“ да изнесе една от лекциите за Папазов – ето това е мениджмънтът, който и днес не се разбира в нашата държава.

Вие пишете за Папазов: „Приносът му към общите европейски процеси далеч надминава мястото, което днес му се отрежда от изследователи и куратори“. Защо се е случило така? Дали причината е само в личността на художника?

В много от обясненията и в неговите текстове се прокрадва идеята, че понеже не се е сближил с Андре Бретон, е едва ли не отлъчен. Всеизвестно е какъв е бил Бретон, а Папазов, като свободен балкански дух, очевидно не е искал да му се подчини. Но Папазов не е само сюрреалист, не можем да му сложим само този етикет. Той е много активен в по-началните си години, след това, особено когато се премества във Ванс, като че ли се затваря, не полага усилия сам да се промотира. Проучих всички музеи около Лазурния бряг, но в тях няма негови творби. А той живее там, приятел е с Дерен, с Вламенк, с Пикасо… Нито музеите са откупили негови произведения, нито той се е сетил да дари. Единственият музей, където една негова работа беше даже в експозицията, е този в Мюлуз. За съжаление, не отговориха на моите писма с въпроси как е попаднала при тях. Музеят в Сент Етиен също притежава картина на Папазов от серията „Осветителите“.

Когато днес говорим за липсата на видимост на творчеството на Жорж Папазов, трябва да търсим причината и в незаинтересоваността на държавата да припознае името на този голям български творец и да извлече съответните дивиденти от това. В изследването има цяла глава как е бил посрещнат в София през 30-те години, когато прави две изложби и предизвиква бурен дебат. За много хора той е извън представите какви трябва да бъдат изкуството и живописта, а други силно го подкрепят – Александър Божинов, Андрей Протич, Сирак Скитник. Много е интересно да се четат тези дискусии и заради отношението на българите към новото. По същото време е изложбата му в Загреб и той самият прави сравнение между атмосферата на двете места.

Въпросът е защо и днес пропускаме всички възможности да се позиционираме на световната сцена? Когато ходя на арт панаири за съвременно изкуство, имаме силен контакт с публиката, но разговорите винаги стигат до въпроса: „Страхотни неща, но откъде се появиха в България?“. Такива бяха например реакциите по време на Art Paris. Попитах: „Какво очаквате?“ Отговорът: „Някакви реалистични пейзажи“. Казват: „Никога не сме чували за изкуство в България“. Тогава Кристо имаше изложба в „Помпиду“, но французите не го свързват със страната ни.

На откриването на изложбата на Папазов в НГ не се появи нито един представител на властта. А неговото име свързва толкова много страни, това ентусиазира хората от посолства и културни мисии, които поканихме в почетния комитет. Папазов е огромен талант, но не е достатъчно популярен, а всеки голям музей иска да открие някого за света. За съжаление, тук това не се прави. От тримата наши световноизвестни художници – Паскин, Папазов и Кристо, Папазов най-често се е връщал в България и дори е полагал усилия да образова местната публика, изнасял е лекции, беседи, написал е книжка за парижките художници. Имаме пълното основание да го представяме като български художник. От двайсет години повтарям, че трябва да се създаде едно малко звено към Министерството на културата, което да има една-единствена задача: да се направят изложби на Владимир Димитров-Майстора, Златю Бояджиев или Папазов на престижни места по света. Ние се обърнахме към НГ с тази мечта, защото това може да се случи само на национално ниво. Яра Бубнова беше поканила на откриването директорката на Музея за модерно изкуство в Солун, аз искам да поканя директора на Загребския музей. Трябва да започнем от по-близки дестинации. Ако се приеме, че това е национална кауза, и ако успеем да представим две-три имена извън България, няма да ми задават въпроса: как така правите съвременно изкуство? Не може да се колекционира съвременно изкуство, без да се познават корените му, на какво е стъпило. За мен е голямо разочарование, че не виждам желание името на Жорж Папазов да се използва за промяна на образа на държавата. На търговете работи на Папазов се появяват, цените не са много високи, но интерес има. Той има своята ниша, но това не се отнася за музеите. Затова и монографията ни е издадена на три езика, следващата стъпка е да се разпрати до световни библиотеки.

Папазов има ли наследници?

Той има една дъщеря, Мириам Папазов, също художничка, която отдавна е починала, тя няма наследници. Но за това, че той все пак има наследници, съдя по факта, че се плащат авторски права за публикуване на репродукции на неговите произведения.

Към кои акценти в изложбата насочихте най-много усилия?

Пространствата са сложни от архитектурна гледна точка, но успяхме да направим така, че всяка зала да представя отделен период от живота и търсенията на художника. Сред акцентите е версията на Спящата циганка от Анри Русо – великолепна работа, понеже е по-късна, успяхме да я свържем с циклите „Циркови кучета“, „Риби“, по-декоративни работи от края на 50-те години. Тази работа е висяла до края на живота му в неговия хол, има я на черно-бяла снимка в книгата на Андрей Наков. Никога не е показвана. Акцент е, разбира се, разказът за приятелството между Папазов и Андре Дерен. Папазов има две книги, посветени на Дерен, които трябва да преведем. Той посвещава на Дерен циклите Post mortem, които са собственост на „Пти Пале“. Тук е и портретът на Папазов от Дерен. За мен особено ценни в тази изложба са рисунките. За съжаление, влязоха само една шеста от всички, с които разполагахме. Много от тях са скици към съществуващи произведения. Искаше ми се да представим по-разгърнато серията „Осветителите“. И към този цикъл имаме много подготвителни рисунки, в които се вижда как художникът омесва влиянията – кубизъм, футуризъм, сюрреализъм. Фантастични като въздействие, като метафора, затова изведохме заглавието на изложбата от този цикъл. Специално внимание е отделено на фротажите и картините с пясък, на ранните акварели от Прага, на картините с „българска сила“, на сюрреалистичните глави, на пейзажите и серията „Къпещи се“. Изложбата покрива период от 60 години. Представени са всички важни за Папазов теми и цикли. Това е първата ретроспективна изложба на художника въобще.