Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

„Умираштият Гьоте“, Томас Бернхард, превод от немски Теодора Карамелска, издателство „Критика и хуманизъм“, 2022 г.

Четирите кратки разказа на Томас Бернхард, които издателство „Критика и хуманизъм“ е поместило в настоящия сборник (с преднамерена грешка в заглавието) „Умираштият Гьоте“, не са публикувани приживе на автора, но по негова воля са събрани в един том. Действително тези четири текста добре илюстрират темите и интересите на Бернхард: от философските му търсения (Витгенщайн, Монтен) до омразата към буржоазното австрийско общество и еснафската му коравосърдечност, с която е пропито творчеството му: „Крушенецът“, „Сеч. Една възбуда“, автобиографичната му книга „Причината. Един намек“ и др.

Разказите служат като удобен увод за читатели, които не са запознати с Бернхард, тъй като освен споменатите характерни теми, присъства неподражаемият му стил, в него повторяемостта е изведена до стилистичен похват, от който иронията избуява като отровно алпийско цвете. Изрази като „по думите на“ се преобразят в източник на комедиен ритъм, който споява текста. Това се случва още от първите страници на едноименния разказ „Умираштият Гьоте“.

В него Бернхард се заиграва, като размества епохите и позволява на Гьоте да пише до Лудвиг Витгенщайн в Кеймбридж, когото разпознава като най-големия мислител на епохата. Идеите, вълнували немския поет, увисват като наивни начатъци пред това, което Витгенщайн е постигнал в своя Логико-философски трактат. Една обединяваща философия на скептицизма, която пропуква целия разказ. Затова и изповедта на Гьоте стига до нас „по думите на“ неговия секретар, който пък я чул „по думите на“ другия секретар. А каква изповед само е тя:

Поезията ми е несъмнено най-великото, което съм създал, но тя е и онова, с което парализирах германската литература (…). Аз измамих германците, а те като никой друг са подходящи за това. Но как само ги измамих! – бил възкликнал той, геният. После сериозен и с приведена глава Гьоте разгледал Шилеровия портрет на нощното си шкафче и казал: него го съсипах, с всичка сила, съвсем съзнателно го унищожих, първо го нараних и после го съсипах.

Следващият текст – „Монтен. Разказ“, е предаден от първо лице и звучи изповедно. Избягал от родителите си в мрачна кула, героят дърпа произволна книга от библиотеката и по случайност изважда любимото си томче със съчинения на „моя Монтен“. Тази книга му е носила утеха през целия живот, затова и сега, докато родителите му викат в нощта: „Дано нищо не му се е случило“, се отправя на пътуване в спомените си с тези „унищожители“, които са го родили, за да страда.

Същата тема продължава и във „Виждане“, който е вторият най-вълнуващ текст в сборника след едноименния, тъй като в него с подновено ожесточение Бернхард напада задушаващата австрийска култура в Залцбург. На прицел са бягството в природата и стремежът на баща му към спокойствието на възвишените планини, където, по думите на писателя, носел собствения си невротизъм, а тишината на върховете усилвала болестта. Разказвачът разпалено говори на приятел от детството, но другият не помни нищо от това.

Ще умрем от родителите си, казах аз. Но при теб всичко беше много по-лошо, отколкото при мен, защото аз все пак избягах, освободих се, докато ти никога не си се освобождавал, ти наистина се отдели от родителите си, които бяха твои създатели, хулители и палачи, но никога не се освободи от тях.

Последният разказ – „В пламъци“, е свързан с предходния и коментира „чудовищната архитектура“ на Залцбург. Бернхард разобличава като проява на слабост завръщането към минало, което трябва да бъде забравено. Именно от огъня на вътрешен конфликт произлиза неизчерпаемата творческа енергия на един велик писател. Безутешно, сурово и страховито писане, което се проявява в четирите настоящи разказа. След като се запознае с творчеството на автора им, на въпроса какво е истина в литературата читателят спокойно може да отговаря: Томас Бернхард.