Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Ръкопис за кипърската постановка на „Опит за летене“ (1982 г.) в Никозия. Непубликувано

Той се появи в съвременната българска литература неочаквано, като дива фиданка, непосадена и неполивана от никого. Като предизвикателство срещу вековните представи за писателско майсторство. И докато се начудят специалистите що за плодове ражда това непознато дърво, докато наберат кураж да опитат вкуса на тези плодове, за да решат съдбата им, българският читател разграбваше сборниците с разкази на младия плодовит автор, които излизаха един след друг от печат със смайваща бързина. Същия шок преживя и българският театър, когато излязоха на бял свят първите му пиеси.

Това се случи точно преди 23 години. Днес е немислимо да си представим нашата литература и нашия театър без Йордан Радичков. Някой от неговите чуждестранни преводачи беше казал, че Марков и Радичков са двете най-забележителни явления в съвременната световна литература.

Много е трудно да се обясни своеобразната стилистика (художествена специфика) на този писател, така че там изведнъж да стане понятен и близък на читателя и зрителя. Всъщност пряк контакт с него може да се установи моментално. Иска се само да се освободиш предварително от традиционните си представи за театър и без предубеждение да влезеш в неговия странен свят, тъй както се пренасяме в света на детето, когато вземем в ръка неговата детска рисунка, защото в противен случай очите ни ще видят само нейното несъвършенство, без да усетят наивната ѝ прелест.

Радичков поднася своите идеи по крайно прост, но особен начин, по който ний не сме свикнали да мислим. Той изцяло пренебрегва установения пластически тип драматургия, правила и закономерности. Той строи драматургичното действие върху конфликта между доброто и злото. В пиесите му не взаимоотношенията между героите движат събитията, а събитията движат героите, обръщайки ги пред нас ту налице, ту наопаки, люшкайки ги непрекъснато между подема на духа и упадъка му, за да ги видим точно такива, каквито са. Събитията и героите му винаги са рожба на някаква неочаквана, алогична за прозаичния разум художествена измислица. Невероятното му въображение преобразува реалните факти и реалните хора по най-изненадващ начин, но те въпреки това са улави – прости, ясни и истински. Художествената двусмислица, метафората и преувеличението, абсурдът и гротеската са негова алфа-бета в изкуството. Радичков не обича да поднася мислите си директно, шаблонно и скучно. Той закачливо провокира нашата досетливост, за да повиши чувствителността ни към света. При него бъдещето винаги е скрито вътре в смешното, сериозното винаги е вътре в забавното, реалното – вътре в абсурдното, важното – в наглед незначителното. Интелигентната му усмивка омаловажава точно това, което иска да подчертае. И във всички случаи е занимателен.

Героите на Радичков са най-обикновени, незабележими, негероични, труженици, наивни, чудати и смешни като големи деца както в постъпките, така и в помислите си. Това са все люде от народа, жители на отдалечени от света планински райони, където още не са успели да пресъхнат нито медът, нито жилото на човешката цивилизация. Авторът обича тези хора, без да ги идеологизира. Присмехулният му поглед не пропуска нито една тяхна слабост, за да направи някоя шега с несъвършенството им. Хуморът му никога не е високомерен и саркастичен.

Няма съмнение, че Йордан Радичков изследва колектива, портрет на народа, който добре познава. Вълнуват го разнородните и разнопосочни светлини и сенки в народната душа. Старае се да изясни духовния обем на тези стреснати от съдбата и цивилизацията хора. Това е така и все пак това не е цялата истина. Аз мисля, че нашият автор има още една скрита цел. На мен ми се струва, че той противопоставя своите добродушни, безкористни, наивни и чисти герои на съвременния цивилизован човек, на бездушието, което е започнало да прониква в душата му; на агресивните му пориви в името на собствения „аз“; на лудата му надпревара за повече блага, отколкото е в състояние да консумира. Не разкрива ли Радичков в такава привлекателна светлина дарбата на героите си да общуват с такова удоволствие помежду си, за да ни припомни за егоцентричната и духовна изолация на човек от човека в нашия цивилизован век? За да остане верен на себе си, вместо да кръстоса шпага със злото, което техническият прогрес причинява на духовния лик на човека, той предпочита да ни даде възможност да се огледаме в лицето на тези заразени от болести цивилизовани хора, за да направим своите изводи. Естествено, че Радичков не апелира за отказ от придобивките на техническия прогрес. Той само ни обръща внимание за скритите опасности, които съпровождат този прогрес и които застрашават човешкото начало в човека.

Писателското майсторство на Радичков – езикът му, изразните му средства, хуморът му – черпят жизнени сили и свежест направо от народния извор, но не като повтаря готовите форми и шаблони от съкровищницата на народната култура. Радичков създава свой, често радичковски свят, следвайки неотменно свободолюбивия творчески дух на анонимния народен майстор, неговия независим от правила и предписания художествен усет.

Силно ме вълнува мисълта как кипърският зрител ще посрещне нашата постановка „Опит за летене“ и дали ще изпита радост от срещата си с Йордан Радичков – този колкото българин, толкова и общочовешки по дух и чувствителност автор. Ние ще играем спектакъла си с тази надежда.

* * *

Текст за Радичков от програмата за постановката на „Опит за летене“ в Хасковския драматичен театър, 1979 г.

При избора си на герои Радичков не посяга към изключителните, легендарни единици, които всеки народ ражда и ще продължава да ражда. Него го занимава колективният портрет на собствения му народ. Вълнуват го тайните и явни разнопосочни душевни движения в съзнателното и несъзнателното битие на този народ. Интригуват го причините, които предизвикват смени в съотношенията между светлите и тъмните петна върху неговия вътрешен лик.

В „Опит за летене“ – волно скитащ балон издига в небето две махали най-обикновени, незабележими, негероични люде, спешени от немотия и невежество, наивни и смешни в хитростта и в чистотата си. Авторът не преражда своите случайни икаровци и по време на принудителния им полет в небето. Напротив! Щом се появи възможност за идеализация, той тутакси ѝ прегражда пътя. Изправят ли се в героична поза, спешава ги с някакво премеждие, за да предизвика негероичните им реакции. Хвърля ги постоянно от топло в студено. Люшка ги между подема на духа и упадъка му. И само наблюдателното око може да забележи кълновете на известни промени, прокраднали се мимоходом в някои откъслечни реплики, въпреки че авторът прави всичко възможно тези места да не получат акцент. Когато летящите се изравнят с полета на птиците, той им разрешава да осъзнаят, че са се издигнали на висота, която мечтите са им отредили за полет на собствените им безсмъртни души след свършека на земните им дни. Плод на това съзнание е наивно-трогателният им опит за контакт и разговор със своите мъртви. Но преди още да се появят в това съзнание проблясъци на мисълта за възможното безсмъртие и на живия човек, той ги обстрелва с огъня на полицията, изважда ги от унеса им пред тайните на битието и в най-буквален, и в най-преносен смисъл на думата ги сваля на земята. Авторът потулва и собствената си печал от болката, че невинаги съумяваме да изживеем смислено и достойно броените си дни живот, ами се туткаме и препъваме до задъхване в дребнави дела, спешаваме под път и над път духа си, та няма какво да оставим след себе си на този свят, за да има той основание да си спомни името ни, когато нас вече няма да ни има…

Летящият човешки дух винаги плаща своеволията си. И винаги изпробва на свой гръб силата и безсилието на властта, която бди за порядъка. Такива са земните закони.

По време на следствието, което полицията устройва, свалената от небето група не става по-героична. Тя хитрува без много-много да му мисли ще хване ли хитростта ѝ място, или не. Хитрува наивно, трогателно и смешно, за да надхитри и страха си от наказание. Но някакъв потаен гъдел е свил гнездо в стреснатите им души и чака само сгода да се развълнува. Когато пред погледа им се изпречва летяща перушинка от простреляна птица, те се втурват да духат и ръкомахат подире ѝ, за да я задържат с дъха си по-дълго в небето. Без да си дават сметка, че в тази тяхна игра с перушинката най-дейно участие взема гъделът от спомен в душите на хора, които са летели.

Радичков не обича грубата проповед. Деликатните съждения, благият ромон от поетичната реч на героите му, в дъното на която винаги откриваме тихото присъствие на човеколюбивата му мисъл, са отправени към чувствителния зрител с незагрубяла от динамиката на нашия шумен цивилизован век сетивност. Неговият „Опит за летене“ може би ще смути душевния покой на онези, които още не са направили първия си опит да се заинатят на земното притегляне и да подхвръкнат. Ние ще играем спектакъла си с тази надежда.

* * *

Йордан Радичков

Спектакълът е като стоножка

„От всички постановки на тази пиеса в страната най-доволен съм от спектакъла в Хасковския театър. Това е красив спектакъл. Благодарение на Юлия Огнянова един институт, какъвто представлява театърът, е изваден от своята инертност. Чувства се осезателно, че на сцената нещо непрекъснато се движи и пъпли към публиката. Тя бе измъкната от привичното си състояние и започна заедно с героите да се катери по балона. Стана съпричастна – това засвидетелстваха нейните реакции. Всичко това стана благодарение на Юлия Огнянова, благодарение на всички участници в спектакъла – и актьори, и работници. В този спектакъл всичко, каквото съм мислил, е изведено. Спектакълът е като стоножка – не се виждат краката, но тя се движи. Изграден е колективният образ на народа. Най-ценното качество на спектакъла е постигнатият актьорски ансамбъл. Колективният дух е присъщ на театъра, стига да има ръководител, който да го води. Актьорите имат пълно основание за самочувствие. Спектакълът трябва да продължи да расте, а не да слиза към шарж и бит. Не бива да се превърне в народна битова вечеринка – да забавлява и да разсмива. Да не го снизим до сферата на реалния живот, да запазим неговата извисеност, защото духовният свят е по-красив. Много детска игра и чистота има в душевността на нашия народ. Това съдържа особена поетика. Затова и в спектакъла особено ме радва промяната, която става у всички герои на финала. Прекрасно ще бъде, ако тоя дух, който видяхме на сцената, витае и в театъра. Стабилен, колективен дух. В спектакъла всеки играе за другите по принципа на Левски „Един за всички, всички за един“. Отнасяме красивото в себе си, отнасяме духа – това е най-ценното.“

(в. „Хасковска трибуна“, 24 май 1979 г.)