Блажена Аркадия на театралните „новатори“
Сп. „Театър“, 1965 г., 12 бр.
… „[Н]оваторските“ опити на една група режисьори дадоха вече своите печални резултати, публиката се оттегли от доста театри, директорите свиха крила и абдикираха от своите задължения, защото дръзките „новатори“ и имитатори взеха връх в театрите и считат, че могат да вършат каквито си искат театрални своеволия на сцената, артистите в голямата си част се превръщат в бездушни кукли, а ръководството на Комитета за изкуство и култура още наблюдава и не се намесва активно, за да спре навреме пакостните прояви. Създаде се един такъв психоз от настъплението на групата „новатори“, че всеки, който се опита да ги критикува или да покаже слабостите в тяхната работа, веднага бива обявен за консерватор, ретроград, традиционалист, едва ли не последен глупак…
… Цяла дузина млади хора – режисьори – се обявиха за „новатори“, изправиха ни с чудатите си и безсмислени постановки пред свършени факти и ние сякаш сме длъжни да стоим със скръстени ръце, да зяпаме като последни глупци, да ръкопляскаме и на най-безсмислените им експерименти, за да не минем за глупави традиционалисти.
Кой умен човек може да повярва, че тъкмо България е онази блажена Аркадия, където новаторите се раждат под път и над път, и то с дузини! А къде са предпоставките за това? И то точно в една страна, в която се отрича точно от тях, че не е имало до тях национална режисура? А ние, слава богу, знаем как се появиха и кога се родиха в Русия големите новатори и реформатори, като Станиславски и Немирович-Данченко, които са ни учили на скромност, на етика, на къртовски труд и на още нещо: че режисьорът трябва да изчезне, да умре в постановката. А във всяка своя постановка нашите „новатори“ не само че изтъкват до ужас себе си, но с продрано гърло крещят: „Вижте аз какво мога! Вижте колко много знам!“.
И за да не минем за глупци, за да не бъдем заподозрени в тая страшна ерес традиционализъм, много хора им ръкопляскат! Но аз съм вече на такава възраст, в която не ми е простено да се възхищавам от онова, което не разбирам, а също и от онова, в което няма нищо за разбиране, а има само лошо прикрита бездарност и мания за оригиналност…
Преди години Вили Цанков постави „Хамлет“ във Варна и цяла театрална България бе потресена от новината, че „нещо по-велико се ражда от „Илиада“! Групата на „новаторите“ (а те са група!) продра гласовете си да крещи до бога за това „седмо чудо“. Положението стана неудържимо. „Хамлет“ дойде в София и се представи на сцената на Софийския народен театър. И добре че дойде, за да се пръсне глупавата легенда… Хамлет (Кондов) – беше креация и виждане на режисьора! Нито сянка от носителя на идеите на Възраждането, нито помен от титаничния очарователен образ, станал недостижим кумир на редица поколения вече четиристотин години!
Леон Даниел поставил „Лофтър“ на сцената на Бургаския театър! Бягайте да гледате театрални чудеса! Редят се чудатите постановки една след друга и работата дойде дотам, че не само публиката, но ония, които ръководят съдбините на тоя народ и пръскат народни средства за социалистическото възпитание на народа, трябваше да се намесят…
Юлия Огнянова, която има немалък дял за съсипването на такъв хубав театър като „Трудов фронт“, театъра с най-хубавата работническа биография, създаден в най-тежкото фашистко време, с усилията на честни комунисти и прогресивни хора, тази Юлия Огнянова, „новаторка“, която не искаше да слуша никакви и ничии предупреждения, заяви на всеослушание, че от „Госпожата на господин търговеца на сирене“[1] започва раждането на театър „Трудов фронт“. Разсипа двама български автори, като М. Величков и Г. Марков, изми си ръцете като Пилат и си отиде…
Фронтът срещу социалистическия реализъм като метод в нашето изкуство е открит! В това няма защо да се лъжем и не може никой да ме заблуди! Приказките, че и това е реализъм, и онова е реализъм, са приказки за глупците!
Нашите лъженоватори са отдавна в публичен бракоразвод със социалистическия реализъм. Те само флиртуват с реализма и най-скъпата рожба на сърцето им е формализмът, голият естетизъм, личният вкус. И те полагат всички усилия, за да ни внушат, че техният личен вкус е всъщност правилната партийна линия в нашето изкуство!…
[1] Първата пиеса на Георги Марков, „Госпожата на господин Търговецът на сирене“ (според оригиналното изписване) е поставена веднага след написването ѝ от Юлия Огнянова през 1963 г. в театър „Трудов фронт“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук