Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

„Детелина от елинистични писма. Aesthetico in nuce“, Йохан Георг Хаман, превод Николай Тодоров, издателство „Гутенберг“, 2022 г.

Наричат Кант философа от Кьонигсберг, дори неизкушените от класическата немска философия знаят къде е роден знаменитият мислител, а мнозина от изследователите делят цялото развитие на философията на два периода: докантовски и следкантовски, преди и след „коперниканския преврат“ на автора на трите Критики, завъртял „видимия свят около слънцето на самосъзнанието“. Малцина обаче знаят, че по същото време (шест години по-късно, през 1730 г.) в Кьонигсберг се ражда и друг мислител, „небивало мъдър и дълбок“, който, за жалост, „ние не разпознахме и не зачетохме“, както пише с горчивина няколко години след смъртта му Шлегел. Името му е Йохан Георг Хаман и макар че буди възхищение у мнозина от най-ярките философи на своето време, днес е почти неизвестен извън философските среди.[1]

Бидейки може би най-яркият опонент на просвещенската рационалност през XVIII век, Хаман се противопоставя на претенциите на философията да утвърди господството на човешкия разум и на тенденцията да се пише ясно и достъпно, сиреч опростенчески. На фона на обемистите трактати от онова време творбите му се характеризират с краткост, с умишлена провокативност и енигматичност. За него четенето е не просто разшифроване на мисълта на автора, той предпоставя творческото съучастие на читателя, неговата роля в „дописването“ на текста, в изнамирането и разкриването на заложения в словото смисъл. „Стилът ми наподобява движенията на скакалец – казва за себе си, – аз скачам от точка на точка и приканвам читателя да скача след мен.“ Гьоте, който го обявява за „най-яркия ум на своето време“ и „литературен баща“ на германския народ, признава, че невинаги го разбира добре, понякога написаното го обърква, после, продължавайки да се вглежда в текста, изведнъж проумява дълбините на мисълта, неизчерпаемия гений на автора.

Ако приживе Хаман е известен на мнозина, след смъртта му все по-малко хора посягат към неговите съчинения, все по-малко читатели са склонни да търсят дълбоко заровените в тях съкровища. Онези, които продължават да се взират в текстовете му, са най-често философите, големи философи като Хердер, Шелинг, Хегел, Киркегор, Дилтай, Хайдегер, Витгенщайн... Така Хаман се превръща във философ за философите. Но макар далеч по-непознат от своя именит съвременник Кант, той също извършва „коперникански преврат“ – във философията на езика. Темата за езика е най-важната тема в мисловния му свят, извън езика според него нещата не могат да бъдат мислени нито като съществуващи, нито като дадени ни. Тъкмо езикът определя едновременно битието на всичко съществуващо и способността на човека да разбира света. Съществуването е комуникативно по същността си, а жаждата за общение е породена от божествения по своята природа език, цялата вселена е божествено-словесна. Човекът е създаден като същество, способно да откликне на призива на Бога, което ще рече, че е подобен на „говорещия“ Бог, а това за Хаман означава „включване“ на човешкия език. „Да говориш, означава да превеждаш – от ангелски на човешки език, ще рече да превеждаш мисли в думи, неща в имена, образи в знаци.“ Словото взривява вътрешната „капсулираност“ на човека, неговата „обърнатост“ към себе си, то разкрива истинското настояще на конкретната сетивно-свръхсетивна действителност в нейната цялост отвъд всички рефлексии и абстракции. Словото и езикът са конкретна даденост, единство на трансцендентно и иманентно, на видимо и невидимо, на сетивно и идеално, на вътрешно и външно. Това единство обаче не е сплав, сбор от различни реалности, а конкретен първичен факт, по отношение на който Хаман използва гръцкото понятие „кинония“ (общност, сдружение). Абстракцията и автономното ratio са разделили изкуствено това първоначално конкретно единство. А кинонията е същността на езика и затова в езика се разкрива най-дълбоката същност на действителността.