Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Защо Брехтовите герои се играят от клоуни?

Защо откъси от пиесите на великия драматург съжителстват на сцената с една от рожбите на смеховата култура на простолюдието – клоунадата?

А защо не?

Брехт цял живот ратува за сливането на поуката с развлечението. „Който не учи, развличайки, и не развлича, поучавайки, той няма какво да прави в театъра.“ „Театър, в който не се смеят, е театър, над който ще се смеят.“ Това са негови думи. Взривната сила на отрицанието, заложено в самата природа на смеха, би могла да обслужи и автор от ранга на Брехт, критичният дух на който пронизва цялото му творчество.

И все пак – защо точно клоунският смях? Заради вродения оптимизъм на клоунския хумор. Клоунската критика има ведро, весело лице, но това не притъпява сатиричното ѝ жило. Клоунският смях не е лъжлива бодрост. Той може и да потриса. Всъщност само начинът, по който клоунът жигосва недостатъците, е жизнерадостен, защото смешникът на простолюдието не обича изразните му средства да са адекватни на съдържанието, заложено в тях. Той скрива сериозното в смешното, тъжното във веселото, грижата в безгрижието. Той омаловажава, за да подчертае. Одобрява, за да осъди. Утвърждава, за да опровергае. Изопачава истината, за да ни доведе до нея. Прави се на глупав, за да каже нещо умно. Доказателството чрез противоположното е най-любимият му похват. Затова клоунската глупост е винаги интелигентна глупост. Всички тези качества, толкова трудно достижими за професионалния актьор, са задължително условие за неговия по-низш събрат. Без тях просто той не би бил клоун.

Освен очарователната дарба да забавлява зрителя си с най-парливите проблеми на времето си, клоунът притежава още едно достойнство. Той е особено дефицитна категория човешко същество. Неговата фантастична непрактичност, липсата на пресметливост и корист, на враждебност и агресивност към себеподобните му за спечелване на по-голям залък, го прави забавен неудачник. Но тази незавидна негова съдба нито го настройва срещу другите, нито го довежда до отчаяние. Той е наивен от доброта и човеколюбие, а не от глупост. Природата на неговото човеколюбие твърде много ми напомня човеколюбието на самия Брехт.

Клоунът е всъщност едно голямо, непораснало дете – наивното и чисто детско „Аз“ на възрастния, което битката за оцеляване в живота постепенно избутва в най-затънтените ъгълчета на душата ни. Живеем във век на развихрени потребителски страсти, в който не е аморално да бъдеш егоист. Ние сме чувствителни към чуждия егоизъм само когато сме засегнати от него, но и в такива моменти у нас не трепва мисълта, че нещо съществено в човешките взаимоотношения трябва коренно да се измени. Ще загубим ли всички ние – горе на подиума и долу в зрителната зала, ако спектакълът ни подтикне да сверим своята съвременна душевност с клоунската? Ако контрастът между героите на клоунадите и Брехтовите герои, който прави грозното в човека и обществото нелепо, смешно и отблъскващо, съумее да предпази някого от нас от повторението на подобни грехове в нашия съвременен живот?

Такива са били съображенията и надеждите ми при избора на художествените средства за изграждането на нашия спектакъл.

Текстът е от програмата към „Брехтиада“, 1985/1986 г., НДК.

Редакцията благодари на Мария Гинева за предоставените материали от архива на Юлия Огнянова.