Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

Почти десетилетие Константин Павлов е изгнаник в собствената си страна, в собствения си свят и език. А то означава много: непречупен характер, чутовно страдание, бедност, да, бедност за теб и семейството ти. Как се понася подобна принуда, как се преминава през нейния ад?

Преди повече от три години, на път към морето, известната журналистка Румяна Таслакова сподели с мен и Владимир Зарев идеята да учреди национална награда за поезия на името на Константин Павлов. Докато разказваше съня, който я бе подтикнал или вдъхновил за подобно решение, гласът ѝ звучеше дрезгав от вълнението, но сетне се „намести“ в сияйната възхита на спомените за поета и „повлече крак“, тъй че през цялото дълго пътуване ние разговаряхме само за Константин Павлов, припомняхме си своите срещи с поезията му, с него самия, припомняхме си стихотворенията и поемите му. Тогава за първи път у мен се прокрадна усещането, че той, отстраненият от властта и системата поет, си остава завинаги неотстраним у всекиго, лично преживян, съхранен като отблясък свобода сред робствата и времената, в които живяхме.

Поетът Константин Павлов, можем ли да си го представим днес като 90-годишен старец? Като един от петимата старци в едноименната му поема? Като един от старците, които се появяват и в стиховете, и в киносценариите му? Изглежда той предчувства своето не-остаряване, невъзможността да понесе немощта на преклонната възраст, след като е понесъл ВСИЧКО. Но все пак роденият под огнения знак на Овена, жив в Словото си и патиниран в представата ни за сила и достойнство поет, могъщият владетел на гротеската, „детето голомеше“, разтерзавано от „Кралимарковската си държава“, днес щеше да е на 90 и щяхме да го честваме, и го честваме, защото той принадлежи на всички български времена в поезията. Константин Павлов още приживе бе едновременно конкретност и символ, своеобразната, болезнена цялост на свободата... Зазидан от Системата в принудително мълчание, със забрани за публикации и работа, той изгради своя уникална словесна система, смайващата му дарба овладя и усъвършенства до неистовост иронията и самоиронията във всичките им регистри, думите му се „шлифоваха“ до стъписваща и оголена, дори озъбена автентичност, достигайки до най-дръзкия и пронизителен фалцет, и неслучайно сътвориха (почти чувствено) безграничността на абсурда. „Скотовъдната ферма на поета“ огледа, отгледа и назова всичките безмилостни чудовища на съзнавания ужас, събра и подвърза черната книга на наличните видове мишки, змии, паяци, акули, жаби, амеби, морски свинчета, доносчици и прочие човекоподобни, обладали насилствено, напълзели, сдъвкали и изплюли същинския висок смисъл на съществуването, превърнато в жестока, човеконенавистна идеологическа лудница. Многоказващ, плътен е абсурдът на Константин-Павловата поезия, силен и гневен като свит юмрук, той продънва прихлупеното сиво небе на идеологическото мракобесие и си проправя път към безутешното и чистото на Поезията, към божественото й пророческо начало.

Биографична конкретизация на ужаса

Константин Павлов издава първите си две книги „Сатири“ (1960) и „Стихове“ (1965), след което от 1966 до 1975 му е забранено да публикува и работи. ЗАБРАНЕНОТО тогава е труднопредставимо днес. Почти десетилетие той е изгнаник в собствената си страна, в собствения си свят и език. А то означава много: непречупен характер, чутовно страдание, бедност, да, бедност за теб и семейството ти. Как се понася подобна принуда, как се преминава през нейния ад? Тук непременно трябва да споменем приятелите на поета през годините, страшни и по-малко страшни години до края – Валери Петров, Светлин Русев, Недялко Йорданов, по-късно и по-младите му приятели и последователи, поетите Георги Борисов, Румен Леонидов, Ани Илков. Разбира се, не бива да пропуснем и близките му литературни съмишленици Михаил Неделчев, Екатерина Йосифова и Иван Цанев, сигурно има и още неколцина, видими и невидими, изградили всеотдайно своеобразната защитна стена около поета и битието му на краен, безапелационен неприспособленец.

– Страшно ли ти беше –
питат ме –
толкова десетилетия?
– Страшно беше,
скучно стана –
пушех и мълчах,
мълчах и пушех…
( Из „Интервю в утробата на кита“)

През 1975 г. Константин Павлов получава разрешение за работа! С това изречение можем да илюстрираме измеренията на абсурда, който добре смазаната идеологическа машина произвеждаше петилетка след петилетка. Поетът е назначен в „Българска кинематография“, следва дълъг списък от киносценарии, реализирани или нереализирани във филми, но това е различен каталог на мъченическите творчески сюжети, в които пак са замесени явни и тайни, скрити в гардероба доносчици, високопоставени врагове, властимащи завистници.

През 1983 г. се появи „Стари неща“ с жълтеникавата корица и рисунката на Светлин Русев върху нея, ваза с тръни, със странния предговор на Любомир Левчев, стихове и киносценарии, твърде двусмислената „юбилейна“ книга на Константин Павлов, която предизвика сред четящата и мислеща литературна и студентска общност цунами от коментари, възторзи, разговори, обсъждания – в затворени кръгове, на маси в кафенетата, в съмишленически квартири, естествено. Книга, която оголваше десетки морални въпроси, съдбовно важни не само за онова време на идеологическа заблатеност и отблъскващ фалш, а и за всяко време на поезията.

Константин Павлов запази неправдоподобно достойнство и след промяната, не позволи да превърнат нито стиховете, нито стоицизма му в знаме, не пожела да афишира изтърпяното си изгнание, не се зае да къса ризи и да показва рани, съхрани своята монолитна и величествена самост и продължи да говори единствено с неподражаемо неговите си стихове и думи:

Не вия с вълците по вълчи.
Но с гълъбите също не гугукам.
Имам собствен глас.
Нямам стадо, нямам ято –
сам! – съм! – си!
( Из „Слушай, гълъбче)

Присъствах на едно обсъждане на книгата „Появяване“, появила се през 1989 г., струва ми се, организирано от кръга „Синтез“ в дома на Дора Габе, дарен като че ли на списание „Пламък“ малък апартамент, близо до паметника на Патриарх Евтимий. Май Борис Роканов ме бе поканил, няма значение. Много умни мъже много умно анализираха книгата, а Константин Павлов, седнал в ъгъла, непрекъснато се прибираше и прибираше навътре в себе си, издигаше невидима, но осезаема броня и „отблъскваше общото ни желание да го славословим“, както съвсем точно го назовава Михаил Неделчев, припомняйки си друг подобен случай.

След 1989 г. бяха издадени различни книги на Константин Павлов, които още повече „сгъстиха“ митологичното му присъствие. Проведоха се и конференции върху творчеството му, появиха се сборници със статии за него, Ани Илков написа великолепна книга. Но това сякаш не го отдалечи от съдбата на самоотстранил се, хладен наблюдател на случващото се, не го изтръгна от прогласената категоричност на „сам! – съм! – си!“.

А всички, звани и незвани, много го обича(х)ме!

… знаех, че беше нещо много важно и много голямо

Ще се върна назад и към личното, към срещите – първо с книгата му „Стихове“, невъзможна за откриване в библиотеките, митологична. Сдобих се с нея за една нощ, през която я преписах на машина и подвързах в папка. Мисля, че тъкмо бях завършила гимназия, готвех се за кандидатстудентски изпити или по-скоро се шляех/разхождах/ митарствах из централните софийски улици, седях по пейките на лятната софийска опустялост и си четях от папката със стиховете на Константин Павлов, когато Го видях, видях Поета пред „Минералсувенир“, по-скоро го познах, защото го бях виждала само на снимка до онзи миг, дори помня на каква снимка – излизаха едни сборници с киносценарии и там, в дебелата четвъртита книга, в която бе включен и „Спомен за близначката“, той присъстваше, запомнен в кадър със своето куче. Не проявих свенливостта на шестнайсетгодишния Елин Пелин, който видял Вазов (със своето куче!) и тайно го проследил по време на обичайната му разходка, напротив – веднага се втурнах към поета и от упор му зададох въпроса, чийто отговор трябваше да бъде „ДА“. „Вие сте поетът Константин Павлов, нали?“ Смути се и сякаш се прибра навътре в себе си, за това прибиране в себе си ще разкажа и по-подробно, и отвърна, по-вярно е да се каже – отрони: „Да, аз съм Константин Павлов“. Пропусна да се самоназове „поет“ – тогава бях на деветнайсет, изцяло обзета от патетиката на подарената ми от случая среща и изобщо не се замислих защо. Днес, струва ми се, знам. Все едно, разказах му на възторжени пресекулки, че съм си преписала неговата книга със стихове, че я разнасям със себе си почти всеки ден и я чета и препрочитам, и го моля да ми я надпише. Така през 1981 г. се сдобих с автограф – защо помня годината ли? Ами защото само два месеца по-късно щях да преживея една друга, дълга и паметна, истинска среща с Константин Павлов. След ужасна, арогантна конкурсна несправедливост, която преживях като мощен юмрук в слънчевия сплит, по идея на Радой Ралин трябваше да се срещна с едва ли не всички членове на Съюза на българските кинодейци и да им разкажа за случая, да получа тяхната подкрепа, та нагласеният конкурс да се отмени и проведе наново… Такива ми ти утопии, но пък се учиш да се отстояваш!

Константин Павлов ме прие в дома си, от една страна бе огромният ми респект ми към него, от друга – огромният ми страх от кучето, прочуто почти колкото стопанина си, и започнах разказа си съвсем приклещена в напрежението, но сетне поетът, дълбок познавач на мерзостта и нищетата на системата, ме успокои, изслуша, подкрепи. Сам се отпусна и заразказва своя опит с хора и чудовищности. Сподели с мен, вероятно защото бях съвсем чужда и случайна, съкровени неща, които сякаш ни овързаха с тъничкия конец на доверието и симпатията и аз се постарах да не го скъсам никога.

През годините се срещах понякога с поета, но не съм сред тези, седели с него на трапези, сред близките му, с които е пил водка, не – само веднъж пътувахме заедно за десетина дни, седем, прекарани в творческия дом „Еденкобен“, и още няколко на път до Бон, където имахме четене и представихме проекта „Поезия на съседите“. Тъкмо поканата за това поетично и щедро немско приключение ми/ни подари общо време.

Мога само да потвърдя, че Константин Павлов и там бе такъв, какъвто е: сдържан, макар и по-ведър, прибран в себе си, излъчващ сила и достойнство. Много красив, изсечен сякаш от скала поетичен дух.

Ако се вгледаме и вмислим колко пъти Константин Павлов назовава, призовава, иронизира, възпява смъртта, как сдвоен сякаш с нея, я копнее, отблъсква, сънува, преживява, предизвиква, ако навържем във верига брънка по брънка образите и стиховете, родени от представите за близостта ѝ, записани от поета, сигурно ще почувстваме неотстранимата тежест и овързаност, притеглящи към бездната, и ще проумеем непоносимото страдание на несломимостта. О, има толкова безкрай за проумяване сред думите на Константин Павлов, който сега трябваше да навърши 90 години, а си остана завинаги вечен, „едновременно син, баща и близнак на самия себе си“ и на поезията.