Мирела Иванова

Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 г. в София. Първата ѝ стихосбирка „Каменни криле“ излиза през 1985 г. във варненското издателство „Георги Бакалов“. Автор на седем поетични книги, сред които: „Самотна игра“, „Памет за подробности“, „Разглобяване на играчките“, „Еклектики“ , „Любовите ни“. Издава два сборника с разкази, „Бавно“ и „Всички разкази са за теб“, както и два тома с публицистични текстове. Носител е на престижни национални и международни награди за поезия. Има две издадени поетични книги в Германия: „Самотна игра“ и „Сдобряване със студа“ в превод на Норберт Рандов и Габи Тиман. Работи повече от петнайсет години като главен уредник на къщата музей „Иван Вазов“ в София. От 2016 г. е драматург в Народния театър „Иван Вазов“. Член на журито, връчващо Националната награда за поезия на името на Константин Павлов.


Изсечен от скала поетичен дух

Изсечен от скала поетичен дух

Поетът Константин Павлов, можем ли да си го представим днес като 90-годишен старец? Като един от петимата старци в едноименната му поема? Като един от старците, които се появяват и в стиховете, и в киносценариите му? Изглежда той предчувства своето не-остаряване, невъзможността да понесе немощта на преклонната възраст, след като е понесъл ВСИЧКО. Но все пак роденият под огнения знак на Овена, жив в Словото си и патиниран в представата ни за сила и достойнство поет, могъщият владетел на гротеската, „детето голомеше“, разтерзавано от „Кралимарковската си държава“, днес щеше да е на 90 и щяхме да го честваме, и го честваме, защото той принадлежи на всички български времена в поезията. Константин Павлов още приживе бе едновременно конкретност и символ, своеобразната, болезнена цялост на свободата... Зазидан от Системата в принудително мълчание, със забрани за публикации и работа, той изгради своя уникална словесна система, смайващата му дарба овладя и усъвършенства до неистовост иронията и самоиронията във всичките им регистри, думите му се „шлифоваха“ до стъписваща и оголена, дори озъбена автентичност, достигайки до най-дръзкия и пронизителен фалцет, и неслучайно сътвориха (почти чувствено) безграничността на абсурда. [...]

Вазов в подробности

Вазов в подробности

Откъде у Вазов се вселява всичката тази величествена духовна сила, с която се посвещава на литературата; с какво упование се доверява на езика, все още в насипно състояние, и го разгръща в необят, и основополага на него почти всички жанрове в българската литература, и създава шедьоври във всеки жанр? Кой и кога посочва и избира Вазов да бъде „певецът на България“ – поезията ли, когато е на 15, любовта ли, когато е на 18, или българският Бог, защото не вярва в друг? Кое предопределя пътя на Вазов, силата на характера му, изправената му духовна осанка, несломимата му творческа енергия, чувството му за дълг, кое – взривно натрупаното вековно мълчание, което намира своя изразител в него, Стара планина с твърдостта на своите скали, в чието подножие се ражда и расте, кръстът и мисията му да бъде национален писател? Вазов е първостроителят на българския език – при него той все още е стихия, но вече овладяна, природна сила с размаха, но и с нюансите ѝ, изворен изблик от планините на петвековната онемялост, чист и живителен, от който всички насетне ще пият. Вазовият български език е самото несвършване. [...]