Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

Близо две десетилетия (1966–1983) Константин Павлов няма право да публикува стиховете си. Факт, който казва много за времето на НРБ, онова време, по което все още някои лелеят непонятна носталгия, както и по онзи режим. Не се сещам за друга толкова категорична цензурна забрана в българската литература. Всичко тръгва със странната обяснителна бележка към втората му книга „Стихове“ (1965 г.): „Издателство „Български писател“ предлага една своеобразна и в някои отношения оспорима с авторските си виждания книга. Своеобразието ѝ се дължи както на необичайната логика на образите, така и на изразните средства, които водят на места до неяснота на авторовия замисъл“. Читателите на книгата дори са помолени да изпращат мненията си до издателството на адрес ул. „Шести септември“ 35, София. Редактор на книгата е догматичният поет Иван Бурин, но това е само „лекото предупреждение“. Разправата идва по-късно с „пълната забрана“, без никога тя да бъде официално обявена. През ноември 1968 г. председателят на СПБ Георги Джагаров забранява на съюзното издателство да възлага работа на Константин Павлов, който бил „добре материално“. След което, както подчертава Мирела Иванова, поетът изведнъж се превръща в „изгнаник в собствената си страна, в собствения си свят и език“.

Алтернативната му поезия, включително заради ярката си образност, се оказва „политическа поезия, която играе ролята на отсъстващото между 50-те и 80-те години в България политическо друго“ (Пламен Дойнов). Самият поет в едно интервю за в. „АБВ“ от 1991 г. признава, че са смятали стиховете му за „опасни“. „Бях обявен за вредна птица. / А аз детински иронично заявих, че смелостта, / най-мъжката от всички добродетели, / през няколко сезона се превръща в национално бедствие“ („Спомен за страха“). Тъкмо Константин Павлов се превръща в „козела на опущението“ около размирната 1968 г. Фрагментите от ненаписаното есе на Цветан Стоянов в негова защита, които можете да прочетете в броя, свидетелстват за страховете от онзи период. Колко трудно е било положението на поета, ясно личи и от един доклад на офицер на VI управление на Държавна сигурност от 7 януари 1980 г., в който се казва: „Същият в периода 1965–69 г. е провеждал антипартийна линия в творчеството си и от нездрави позиции е очернял нашата социалистическа действителност“ (виж „Избрани интервюта и частици от доноси срещу Константин Павлов“, София, „Факел“, 2006, с. 144). Разработката срещу него е с кодовото наименование „Отшелник“.

Киното се оказва частично спасение за Константин Павлов. През 1975 г. поетът получава разрешение да започне работа в ДО „Българска кинематография“. След десетилетие на изолация и недоимък („седем-осем години без нито лев“) това е спасителен остров за него. С десетте си реализирани филма (сред тях „Спомен за близначката, „Илюзия“, „Селцето“) той променя поетиката на българското кино. Следва „частична реабилитация“ през 80-те години. Дори го приемат в СБП, но като кинодраматург (през февруари 1989 г. той сам напуска казионния писателски съюз). До падането на Берлинската стена, след годините на немилост към него, излиза една-единствена рецензия, която Михаил Неделчев успява да прокара през 1984 г., и то в списание „Карикатура“, както и две юбилейни публикации за 50-ата му годишнина (от Добри Жотев и Марин Георгиев). И това е всичко.

Днес е лесно да кажем – слава богу, че я е имало и я има поезията на Константин Павлов, че той е оцелял, макар и „сам“, „като дърво, загубено в гора“ („Втора самота“). Въпросът е как разчитаме парадоксалността и гротеската на неговата поетика днес. Защото „поезията на Константин Павлов е ни риба, ни рак: тя еднакво копнее по една велика морална и политическа яснота, по гарвановата истина в един свят на лепкави славеи и от друга страна, по своите „Персифедрони“, „Йоланти“, „Фрески“, „Жигове“ (Александър Кьосев). Тази поезия е поезия на мълчанието отвъд наложените мълчания и на свободата отвъд всевъзможните клопки, свързани с „краха на митологията“.