Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

„Дъх“ oт Дънкан Макмилан, превод Сава Драгунчев, режисьор Тодор Димитров, светлинен дизайн Даниел Свиленов, участват Ирмена Чичикова и Петър Дочев. „Топлоцентрала“, премиера 28 декември 2022 г.

Дънкан Макмилан е име, което се чете по афишите на множество световни театри. Под него се изписват най-вече заглавията на четири негови пиеси: Lungs (2011 г.), Every Brilliant Thing (2014 г.), People, Places and Things (2015 г.) и адаптацията му на 1984 от Оруел, осъществена с Робърт Айк през 2013 г. Изписвам заглавията на английски, защото Макмилан не е непознат и за българската сцена, където обаче цари разноречие.

Само в София са поставени две негови пиеси, всяка в по два варианта. Every Brilliant Thing в превод на Калина Лазарова под заглавие „Списък на всички страхотни неща“ се представя от Милко Йовчев под режисурата на Боряна Йовчева в театър „Реплика“ и преведена от Радослав Петкашев като „Всички страхотни неща“, от Бойко Кръстанов под режисурата на Владимир Пенев в Народния театър. Lungs, преведена като „Дишай“ от Радослав Петкашев и режисирана от Марий Росен, се играе от Елена Телбис и Бойко Кръстанов в „Сфумато“, а като „Дъх“ в превод на Сава Драгунчев – в „Топлоцентрала“. Налага се да призная, гледал съм само последното споменато представление, и то донякъде случайно, по препоръка на моя учител Симеон Димитров. Видяното ме накара да си обещая среща и с другите три.

Макмилан заявява: „Онова, което най-вече искам да кажа, не е особено кохерентно; става дума за опит да намеря форма за артикулиране на даден мой страх или желание. Пиесите ми имат някакво вътрешно противоречие, което не мога да реша“. Така е и в „Дъх“. Действието се изгражда от диалози на една двойка: жена и мъж обсъждат, проблематизират и варират отношенията си. Тълкуват и движат своя живот такъв, какъвто може и/или трябва да бъде в сегашния свят с неговите норми, условия, формати, девиации. Една по-скоро банална ситуация на двама, приели и овладели кодовете на съвременната цивилизация, стремящи се да осъществят оптимално себе си, позициите си, любовта си.

Текстът е изграден нетривиално. Няма ремарки, нито фиксирано разделение между сцените, а пунктуацията не следва правилата на граматиката: тя фиксира замлъкването на персонажите или – по-точно казано – „местата, където персонажите си поемат дъх“. Диалогът се движи чрез кратки, нерядко незавършени изречения, често доизговаряни от другия, не задължително в смисъла, вложен в началото. Затова словото на затихването, на мълчанието е онова, от което се раждат изречените думи. По-важен от тях е дъхът, силата, задаваща действието, оня дъх, думата за който в повечето древни езици значи и дух, а и живот.

Ирмена Чичикова и Петър Дочев не могат да бъдат наречени дебютанти, ала с „Дъх“ те правят нещо, което иначе предполага опит, много по-обемен от техния. Решението на Тодор Димитров е изпитание от най-чист вид. Действието се развива върху чист квадрат, обграден отвсякъде с публика. Няма декор, липсва музикална среда, отсъстват даже решаващи промени на осветлението. Ако молекулата на театъра е „едни се правят на други, а някакви други им вярват, знаейки ги, че се преправят“, Димитров, Чичикова и Дочев решават да се впишат тъкмо в това „молекулно състояние“: без подкрепи, на чисто.

В тези сто минути актьорите разчитат само на психофизичните си способности, на мисълта, на емоцията и на своя талант. Те преминават през кратки сцени, само със секунда-две пауза между тях. Налага им се за миг да се „пренареждат“ в съвършено различни ситуации, рязко да сменят регистри в целия спектър от емоции. И успяват. Да, на представлението, което гледах, актьорите не бяха преодолели докрай премиерното напрежение. Ако при Чичикова то се проявяваше във форсирана жестикулация и реч, Дочев по-скоро задържаше действието си в по-слаби амплитуди. Обяснимо. Това, което правят, е изключително сложно, непосилно за средна класа актьори, театър от висока проба. Потенциалът им да го постигат е видим, трябва да си повярват докрай.