Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

„Три сестри“ от А. П. Чехов, превод Людмил Димитров, постановка на Стилиян Петров, Театър „Възраждане“. Сценография Никола Тороманов, музика Милен Кукошаров, в ролите: Мариана Жикич, Донка Аврамова-Бочева, Виттория Николова, Лили Шомова, Георги Златарев, Йордан Ръсин, Анатоли Лазаров, Свежен Младенов, Георги Няголов, Боян Фераджиев, Жана Рашева. Премиера – 17, 18 март 2023 г.

Преобразената сцена на Театър „Възраждане“ изглежда неочаквано удължена и човек си представя анфиладата от стаи в дома на Прозорови през пролетното майско утро. Погледът се приплъзва от големите бели глобуси, надвесени в гъста редица, към часовника, който отмерва времето, а огледалните повърхности на стените уголемяват и изкривяват фигурите и подсказват как всичко не е такова, каквото изглежда на пръв поглед.

Чеховите „Три сестри“ в прочита на Стилиян Петров са като поток, който се разраства в широка река, и времето тече различно — в някои мигове сякаш се разтяга, докато накрая стремително и безвъзвратно се ускорява. Режисьорът всичко е премислил и е настроил целия екип на една и съща вибрация. Иначе не би било невъзможно, когато тръгваш към „Три сестри“, пиесата, през която се чете целият режисьорски театър на XX в.

Все по-силно се чува часовникът, глобусите гаснат един подир друг, за да остане един, към който гледа през пиянското си философско прозрение за илюзорността на човешкото съществуване Чебутикин. А в пълна тъмнина, единствено възможна при съкровени признания, Маша изповядва любовта си. Всичко е изящно и прецизно в спектакъла, който разчита на думите толкова, колкото и на тишината.

Геометричната затвореност на тази зона се нарушава в нощта на пожара – сякаш се е срутила стена, а не се е отворила врата. Откровенията, които нахлуват отвън заедно с дима, са предусещане за начало на по-голяма беда.

Времето, което продължава да се отброява стриктно от часовника, е безмилостно към персонажите, всеки е принуден да мине през компромиса: Олга става директорка на училището, Маша се сбогува с романтичната идея за вечна любов, а Ирина се смирява да живее без любов и да я подмени със смислен труд. Всичко това се застила от черен креп, който на финала се спуска сякаш от небесата и все по-наблизо се чуват огнестрелни откоси. Смъртта на Тузенбах е последният знак за загубеното време и неговите хора. Започналата война с един замах разрешава всички въпроси, като зачертава живота и на трите сестри. Финалните им думи са прекъснати от смъртта. Надали някой от кръга на Прозорови ще се спаси във вълната от революции и войни.

В представлението е изведена ясно линията на мъжко-женските привличания и оттласквания, които водят до напрежения и дуели. Свещта гори в стаята на семейните вече Андрей и Наташа, но полуздрачът не скрива загубената връзка между тях. При Маша влюбването във Вершинин пък я връща към времето преди брака, тя отново е момичето с плитки и илюзии, докато Маша в четвърто действие с пуснатите коси напомня оплаквачка на тръгналия на вярна смърт любим. А Вершинин от човек, дошъл да поднесе почитания на генералските дъщери в поредния салон в поредния град, където батареята му е настанена, преминава през възторга от сестрите, през любовта към Маша, докато на сбогуване той е отново забързаният Вершинин, който целува страстно Маша, но не се връща, за да я вдигне, когато тя пада от мъка.

В представлението има нюанси, които му придават другост и острота: било странния глас на Анфиса, която е своего рода колективен образ, включил и нечуващия Ферапонт, било карнавалното бомбе на Кулигин със запалени свещи по периферията, било жеста на Сольоний, който изтръгва стреличка от центъра на мишена и става ясно, че куршумът му ще уцели смъртоносно Тузенбах.

Парадоксално, но Тузенбах и Сольоний, Вершинин и Кулигин са колкото различни, толкова и симетрични двойки, подобни в нещо персонажи – и не само през обектите на тяхната любов. При жените отсъствието на любов или невъзможността за открита любов са изкривени версии на самото понятие за любовта.

Трагичното се натрупва и произвежда ефекта на трагическа цялост, която генерира истински чувства у публиката. Запленен от елегантността и красотата, зрителят сетивно вдишва тъгата по отминаващата епоха. Като че отворилата се по време на пожара врата е път към преизподнята. Обективният поток на времето придобива физическа форма, която помита всичко. Празникът завинаги е отменен, настъпил е мракът в точката на трагическото прекъсване.