Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

Оля Стоянова разговаря с художничката Йоанна Кемилева, дъщеря на фотографа Тодор Кемилев, за превратната семейна история, за паметта и усилията да се спаси един архив

Как бихте представили баща ви – фотографа Тодор Кемилев?

Името на баща ми – Тодор Ангелов Кемилев, е важно за историята на фотографията от първата половина на ХХ век, в която той твори. Но за съжаление, то е изтрито и забравено.

Какъв човек е бил той, как се е срещнал с фотографията?

Роден е през 1910 г. в Добрич. Бил е палаво момче. Брат му завършва фармация, сестра му – медицина в Клуж, защото по това време Добрич е в пределите на Румъния. Започва да чиракува при един арменец, Сасигян, който е бил фотограф в Добрич. Тогава дядо ми – Ангел Кемилев, завежда баща ми във Виена, купува му един фотоапарат от онези архаични фотоапарати, които обаче работят и до днес. И слава богу, аз успях да измъкна този фотоапарат преди конфискацията на имуществото му и за мен той е реликва и спомен за целия му творчески път. На 17 години Тодор Кемилев отваря частно фотостудио. Представете си колко е млад, а наема работници. През 30-те години те вече са 17 души. Успях да се свържа, още когато баща ми беше жив, с един от неговите работници и той ми разказа как всички служители са имали ведомости, как баща ми им е плащал осигуровки, а за Тодоровден всички са получавали още по половин заплата и баща ми е давал банкет. Задължително в края на годината е изплащал 13-а заплата на всички. Става въпрос за енергичен млад човек, който сам създава нещо в един сравнително голям град, а след това стремежът му да се развива го води в Балчик, където разкрива още едно фотостудио през 1936 г. По това време Балчик е бил в пределите на Румъния и вече е имал славата на курортен град. За да се осъществи идеята за това фотоателие, баща ми участва в конкурс и печели търга. Имам снимки как в града са били поставени кутии с надпис „Фото Кемилев“ и туристите, когато изснимали лентите във фотоапаратите си, пускали филмите в тези кутии и вечерта отивали в студиото, за да си получат готовите снимки.

Той създава „Фото Кемилев“ още съвсем млад, но какво е снимал в този период – портрети, репортажи?

При връщането на Добруджа в пределите на България през 1940 г. баща ми заснема идването на българските войски, парадите и тържествата, а също така обикаля с колата си по селата, за да прави паспортни снимки на хората. Прави индивидуални и групови снимки в ателието, снима и на места: по време на тържества, посещения на гости от София, театрални представления и други обществени събирания. За товa свидетелстват многото портрети, запазени в архива на Добрич. Намерихме в местния вестник от 1932 г. реклама на „Фото Кемилев“, че е закупило специални осветителни тела, с които може да снима и вечер. Имам снимка на колата с надпис на нея „Фото Кемилев“. По това време баща ми е 30-годишен, много амбициозен, голям работохолик и човек, който много обича България.

Кога се мести в София?

В София се запознава с майка ми – Цветана Георгиева Стамболова, която работи във Външното министерство, френска възпитаничка, много артистична и елегантна жена и така той си взима булка от България. А преди да се роди първото им дете – това е брат ми, през 1936 г. свекърът казва на майка ми: „Булка, отивай си в София, за да родиш в българско, а не тук, в румънско“. Благодарение на тези малки детайли можем да си дадем сметка и за епохата, и начина на мислене – колко са жадували тези българи да се върнат в България. Но искам и да подчертая един факт, че в този период баща ми започва да прави групови портрети на свещеници, на артисти, на учители. И това дава визуална характеристика на епохата.

За себе си ли прави тези снимки, с усещането, че трябва да запечата лицата и моментите? Или снима предимно по поръчка?

Той прави тези снимки за себе си, но част от хората са му били и клиенти, идвали са във фотото. Но желанието да обикаля с фотоапарат, да снима, без някой да му е поръчал, не го напусна през целия му живот. Така той снима и филм за погребението на цар Борис III, но той е изчезнал с архива му.

Как се развива животът му след пристигането в София?

Той идва със семейството си в София през 1942 г. и тогава разкрива първото си фотоателие тук, на бул. „Цар Освободител“ 12. Репутацията му помага да продължи да работи самостоятелно дори след 9 септември 1944 г., когато частната дейност е национализирана. Той e един от първите осем фотографи, удостоени със званието „фотограф художник“. Между тях са Петър Папакочев, Емил Рашев, Станчо Джишев, Минkо и Пенчо Балкански… На тях им е било разрешено да запазят частната си практика. Те всички се занимаваха предимно с художествена портретна фотография в София и поддържаха добри колегиални отношения. Така баща ми става един от видните фотографи на София – заснема не само елита, работи с много внимание към хората. Сега, когато издирваме негативите и ходим в Националната библиотека, в Държавния архив, мога да ви кажа, че когато сравнявам снимките му с други фотографии от същото време, винаги ги познавам. Баща ми беше много комуникативен и бързо влизаше в контакт с хората, при неговите модели има плам, блясък в погледа. Със своята енергия и жизненост той заразяваше човека и това много личи, появява се усмивка, весела загадъчност у хората, които заснема.

Имаше ли много приятели?

Да, около него имаше много приятели, вечер у нас се събираха художници, артисти. Беше много деен човек, ставаше рано и влизаше в лабораторията. Той така почина – работейки в лабораторията.

Вие сте три деца, кой от вас наследи страстта му към фотографията?

Брат ни – Теомил Кемилев, е от поколението на художниците Асен Старейшински, Петър Рашков, Людмил Чехларов. Освен любовта към художествения живот, баща ни ни вдъхна и любов към образованието. Винаги ни повтаряше: „Моята зестра за вас е образованието“.

Някой от вас помагаше ли му в ателието?

Да, помагахме му всички. Помня, че Павел Матев беше клиент на „Фото Кемилев“ и понеже беше мое задължение да проявявам негативите, първите му снимки ги развалих, като топнах негативите във фиксажа. Затова се наложи Павел Матев да идва втори път да се снима. По това време още бях ученичка, но независимо дали имах класно, контролно, всяка вечер ходех в ателието и проявявах снимки, метях фотото и баща ми ми даваше 50 стотинки.

Как работеше баща ви с хората? Предимно портрети ли обичаше да снима?

Да, беше портретист, но обичаше да снима и сватби, и събития. На витрината на фотото бяха портретите на Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Любомир Бодуров, Юлия Винер. Имаше и една фотография на жена, чийто образ беше два пъти експониран и всички идваха да питат дали това са близначки – днес този ефект лесно се постига с компютърни програми, но тогава беше трудно. Баща ми беше много иновативен в работата си. Той започна проби за цветна фотография още през 50-те години, направи едни от най-ранните цветни снимки в София. За него портретната фотография беше много важна и отговорна задача, с която той изхранваше семейството си. И ако някой в рода ни останеше без работа, веднага идваше във фотото да реже снимки и да помага. На баща ми му вървеше, лесно му се получаваха нещата и може би затова беше щедър към другите, както казват хората – който не му е поискал пари, само на него не е дал.

А продължи ли да снима на терен?

Имаше едно моторче „Симсон“ и през лятото тръгваше да обикаля из провинцията и да снима. Снимаше не само хора, но и пейзажна фотография, а после разнообразяваше с една техника, която се нарича „соларизация“ – малко осветява хартията, малко осветява негатива и от тази игра се получаваше импресия в сиво-бяло. Занимаваше се и с арт фотография, търсеше я и извън студиото. Той просто не можеше да стои на едно място и благодарение на познанствата, които имаше, през 1968 г. постави в Комитета за култура въпроса, че в България няма висше образование по фотография. И през 1969 г. бяха определени първите две места за изучаване на художествена фотография в Лайпциг. Сестра ми се подготвяше за едно от тези места. Но за наш ужас и малшанс баща ни почина на 1 юни 1969 г., а изпитите бяха след 20 юни и други две момичета отидоха да следват.

И трите деца наследявате интереса към визуалното, но сестра ви ли беше най-увлечена по фотографията?

И двете със сестра ми много помагахме в ателието на баща ми, защото в едно фото има много техническа работа. А нашата майка беше дясната му ръка – тя организираше цялата задкулисна работа. Всеки негатив беше надписан с нейния калиграфски почерк. Всичко беше подредено по години и по азбучен ред. Проявяването беше мое дело и помня как внимавах да изсъхнат негативите на слънце по-бързо, но знаех, че не трябва да има много слънце, защото ще се огънат. Сестра ми, след като завърши гимназия, отиде да учи в техникума по полиграфия и фотография „Юлиус Фучик“, където се получаваше единственото професионално образование в тази сфера. И понеже тя е много ерудирана и представителна, негласното решение беше тя да поеме професията на баща ми и ателието, от нея очаквахме да бъде следващият фотограф във фамилията. По това време брат ни вече се беше оженил за полякиня и през 1964 г. се установи във Варшава, където работеше до последно като художник плакатист. Той имаше награди и работеше също така цветна рекламна фотография. А пък аз се готвех за Художествената академия.

Как се промени животът ви след смъртта на баща ви?

След смъртта на баща ми брат ми дойде от Полша, събрахме се в нашето жилище на тогавашния булевард „Руски“ 12, седнахме пред камината и трябваше да решим какво да правим, защото представлявахме една много безпомощна женска компания. Двете със сестра ми бяхме още много млади – аз на 18, а тя на 21 години, баба ми нямаше пенсия, а майка ми вече беше много тежко болна от диабет. С помощта на брат ни и чрез връзките на баща ни успяхме да прехвърлим правата на „Фото Кемилев“ на сестра ми, която вече беше завършила фототехникума и получи разрешение да продължи работата в ателието, за да издържа семейството ни. Междувременно преместихме студиото в апартамента ни. В края на август 1969 г. Антоанета беше удостоена със званието „Фотограф художник“, което утвърди правото да работи на частно. Семейният съвет ми даде разрешение да кандидатствам в Художествената академия. Дали щях да вляза, беше друга тема, защото през 1969 г. една четвърт от местата бяха запазени за деца на активни  борци. Годината беше юбилейна – отбелязваха се 25 години от 9 септември 1944 г. и още от август започнаха репетиции за паради и тържества, помня как минаваха танкове по тогавашния булевард „Руски“ и цялата сграда се тресеше. И така, уж се подредиха нещата – аз успях да вляза в Академията, сестра ми пое кормилото на фотото, брат ми се върна в Полша и успяхме да се окопитим. Животът ни се преобърна с омъжването на сестра ми за един човек, чийто баща беше партиен секретар на село Стряма, брат му също беше партиен секретар, а той самият, за да дойде в София, защото тогава имаше софийско жителство, се ожени за сестра ми. След смъртта на майка ни сестра ми и съпругът ѝ отидоха на екскурзия до Италия, като по негово настояване предварително са били обмислили идеята да останат там. Някой беше наклеветил сестра ми пред данъчното, че печели много. Cлед смъртта на майка ни през 1972 г. властите започнаха да настояват, че тя е млада да практикува частно. Може би това е една от причините, довели до решението им да останат зад граница. Хората, които тогава напускаха България, както сестра ми направи, се смятаха за „невъзвращенци“ и се наказваха – имаха присъда, очакваха ги затвор, парична глоба и конфискация на имуществото. Семейството им беше подлагано на разпити, преследвания, забрана за пътуване и др. По това време аз вече бях на 22 години, бременна и се наложи да изтърпя много разпити, чувствах се безкрайно виновна. Много ме беше страх да не ме изключат от Академията след бягството на сестра ми.

От семейството само вие ли останахте в България?

Да, останах само аз, но трябва да ви кажа, че през следващите години някак се покрих от страх. Когато имаш сестра, която е избягала на Запад, това е като клеймо.

Вие къде „избягахте“ – в творчеството ли?

Да, в творчеството. Със съпругът ми бяхме взели едно ателие близо до ул. „Славянска“ и прекарвах цялото възможно време там. Помня как ме викаха в милицията през май 1973 г., за да опишат бащинията ми – всяко килимче, всяка вещ, всяка чашка. Помня, че поисках да видя едни картини, които бяха сложени на земята, и ми извикаха: „Не пипай! Не са твои!“.

Защо беше нужна тази конфискация? Защото фотоателието е било вече на сестра ви?

Тези вещи са били в дома на избягалата. Всичко беше конфискувано и изчезна. Взеха апаратурата, негативния архив, покъщнината.

Какво се случи с фотоархива на баща ви?

Него просто го няма. Единственото, което успях да „открадна“, беше този фотоапарат. Представяте ли си – аз, бременна в петия месец, отиваме вечерта с мъжа ми и един братовчед, махаме лепенките на врата, влизаме и открадваме този фотоапарат, който за мен е като символ… (Йоанна Кемилева замълчава за момент.) Преживях го. Хората преживяват всякакви неща. Винаги съм се учудвала на човешката издръжливост.

Какво стана с името на баща ви? Толкова лесно ли беше забравено?

В тези среди, когато започна да се формира една нова култура, името на Тодор Кемилев го нямаше. Никой не го помни. Вероятно заради „бягството“ на сестра ми от България, името на баща ни е изчегъртано от историята на българската фотография и култура.

А след промените какво се случи?

След промените успях да върна конфискувания апартамент, но когато го видях, вътре нямаше и един пирон, празни стени. А помня, че вратите бяха с кристални топки, имаше кристални огледала в антрето, картини… Името на Тодор Кемилев не се споменава в историята на българската фотография от Петър Боев, нито в други книги. Творчеството му не се показва, а то представлява богатство.

Как работите по възстановяването на архива на баща ви?

Трудно, но ще ви разкажа как неочаквано направихме фотоизложба през 2007 г. През 1966 г. баща ми успя да отиде в Москва на индивидуални начала. Във време, когато възможностите бяха само две – или командировка, или с група. Разбира се, още на летището към него се присъединил един другар, който го следвал навсякъде. В Москва баща ми направил цветни снимки, по-късно брат ми копира тези снимки във Варшава и първото излагане на фотографиите беше в Българския културен център във Варшава. Има известен парадокс в това – изложба за Москва в българския център във Варшава, а вие знаете, че поляците не обичат много-много руснаците. Но пък изкуството понякога чупи предразсъдъците. Разказвам тази история, защото негативите, оказа се, са останали при брат ми и през 2007 г. той ги намери. Чудех се какво да ги правим и Иво Хаджимишев ми предложи да отидем в Руския културно-информационен център и така се стигна до изложбата. А тя е като машина на времето – старовремски рейсове, жени в басмени рокли на опашката за квас, Кремъл и отпред върху тревната площ млада двойка, която е полегнала. Кадри, спасени по случайност.

Как върви работата по издирването на останалата част от архива?

Покрай изложбата една журналистка, Мариана Колева, е написала чудесна статия в алманаха „Антимовски хан“ и ни поканиха от Община Добрич, от Историческия музей и Художествената галерия в града да направим изложба, защото се оказа, че те имат фотографии от баща ми. В Историческия музей са съхранили много снимки на Тодор Кемилев, запечатали моменти от празненствата през 1940 г. по случай връщането на Южна Добруджа в пределите на България. Успяхме през 2009 г. да направим изложба там и към нея имаше невероятен интерес. Това бяха първите стъпки по възстановяване на паметта за баща ни, все пак той е направил много за града си и за българската фотография.

Какви ще бъдат вашите следващи стъпки?

Мислим за издаването на фотокнига със снимки и текст, защото това, което разказвам, е история за времето. Освен върху възпоменателната книга за баща ни работим и върху концепция за изложба, която да показва разнообразната му дейност от журналист до портретист. Неговите портрети все още са част от семейните албуми на моето поколение. Продължаваме да събираме архива му троха по троха.

И все пак нищо ли не открихте от онзи фотоархив, който майка ви така грижливо е описвала по години и по азбучен ред?

Нищо. Всичко беше подредено в кутии от хартия „Фохар“, разделено по теми: „Политбюро“, „Концертна дирекция“, „Оперни певци“, отделно по години. Ако си се снимал през 1965 г., когато дойдеш в ателието, откривам снимката за секунди, благодарение на систематичността и грижите на майка ми. Всичко това изчезна…

Имате ли идея какво се е случило с архива?

Мисля, че хората, които се настанаха да живеят в апартамента ни, са си палили камината с този архив. Това е моят кошмар.  

И с негативите ли?

Да, и те горят много добре.

Но сигурно няма да тръгнат да си палят камината с архив, върху който пише „Политбюро“, с образите на силните на деня. Поне от страх.

Надявам се да са прибрали поне част от архива, но знаете ли, у нас я няма традицията да се пази архив, да изпитваме уважение към паметта. Дълго време я е нямало и едва сега започва да се възражда.