Култура / Брой 9 (3002), Ноември 2023

Павел Койчев познава добре зала „Райко Алексиев“ в София. Правил е няколко знаменателни изложби в нея. Обживява пространството ѝ със своите „човеци“ – монументални обобщени фигури, самостоятелни в скулптурната си цялост и завършеност, но и винаги свързани в общо действие, състояние, а най-вече мизансцен.

През годините съм възприемала тази зала като преходно място за произведенията на Павел Койчев. Там те битуват между свободната си волност в природата край село Осиковица и градската среда, в която могат да се окажат – и понякога наистина се оказват. Между откритостта на парка и затворената урбанистична среда, подчинена на друга пространствена организация. Между изненадващата поява, която се превръща в собствено откритие за зрителя, и целенасоченото посещение и оглеждане в художествена галерия или музей. В този смисъл зала „Райко Алексиев“ е сякаш междинна спирка за произведенията на Павел Койчев. И е възможност да си ги представим другаде.

Когато през 2006 г. скулпторът показа в тази зала своята „Високомерна разходка“, пространството се оказа тясно за дефилиращите в кръг 4–5-метрови фигури. Самоуверени, гротескни, кичозно красиви, излъчващи суета – от малкото случаи, в които художникът бе толкова социалнокритичен, запазвайки все пак една тънка нишка на топлота и разбиране за човешките слабости. Представих си тогава „Високомерна разходка“ в мол – и малко по-късно тя наистина се появи в мол. Какво ли става с тази композиция, интересно, не откривам снимки от нея в интернет. Беше от нетрайни материали – стиропор, плат… Може би не е мислена за дълготрайно съществуване. В града животът предполага кратки и бързопреходни моменти – в постоянно повторение.

С творбите си Павел Койчев експериментира и в природата, и чрез природата. Даденостите ѝ край Осиковица са полето за тези експерименти. Там през 2009 г. видях за първи път „Водна паша“ – в малко езеро, сред храсти и под шарената сянка на листата от надвисналите клони на дърветата овчарят, следван от кротките си овце, беше като слънчево видение. С лека и енергична походка, безгрижно нарамил гега, с жълт плащ и причудлив ореол на главата, беше едновременно и езическо божество, и Христос в образа на „добрия пастир“, и младеж от селото в обичайното си всекидневие.

Когато в края на 2022 г. композицията се появи в езерото в Южния парк в София, изпълнена вече в трайни материали, с променени цветове на плаща и ореола, внушението ѝ неизбежно се промени. В „опитомената“ градска среда на парка тя започва да звучи леко бутафорно – именно като мизансцен, като инсценировка на нейния друг и естествен „дом“ в урбанизирано пространство. Което не значи, че е загубила красотата си. Напротив, стои си съвсем добре, но просто е различна. Поне за мен, може би заради спомена от появата ѝ в онова диво езеро край село Осиковица…

Имам и друг спомен – пластиките от серията „Торен бръмбар“, представени през 1995 г. на поляната зад НДК в София. Впечатляващи построения от върбови клони и кал, скулптури и същевременно обиталища. Беше нашествие от природни „къщи“ в градската среда. Готови да приютят и човека, ако е способен да си спомни и сведе битовите си потребности до най-естествените – за да живее свободен от тях и в хармония със себе си, пренебрегнал ограниченията, които градът неизбежно му налага. Интересно, че и от тези пластики почти няма следа в интернет. А тяхното развитие по-нататък е „Градежът“ от 2007 г. в Осиковица – скулптура, която може да се обитава. С иззидан от камък долен етаж, с камини и обзавеждане, а горният етаж е дървена конструкция със стени от пръчки, измазани с кал и оцветени. А над къщата прозрачен навес я пази от дъждовете – в нейната смесена битност на градско-природно произведение.

Последната (засега) изложба на Павел Койчев в зала „Райко Алексиев“ бе озаглавена „Homo sapiens – възпоменания“ (2–14 октомври 2023). Гледах я отново с мисълта къде е нейният „дом“. Грамадни фигури в мизансцен, представящ основните моменти в битието на човека и човечеството – в неговата история и извечен цикъл. От зачеването до смъртта. Топлотата на огъня, базисните форми на труд и прехрана – в земеделие и лов, общуване около масата и… игра, стремеж към възвишеност и мечтание за полет може би. Изразени с единствената абстрактна композиция в залата. В останалите участват обобщени „човеци“, като целта е сякаш максимална и еднозначна четливост. Но тя, разбира се, не е и не може да е такава при Павел Койчев. Неизбежно се наслагват символи, отгласи от идеи и религиозни сцени, житейското битие става Битие… И домът му е планетата, а може би и вселената.

„Дом“ е названието на изложбата на Стефан Николаев, открита в новото пространство „DOT София“ почти по същото време (29 септември–12 ноември 2023). И не само заради названието намирам значителна общност между тези две толкова различни на пръв поглед изложби. И тя е в отношението на авторите им към големите теми за човека, човечеството и човечността. Стефан Николаев е също толкова загрижен и замислен за тях в творчеството си, колкото и Павел Койчев. Само че подходът му е „градски“, така да се каже – от/към човека, потопен в цивилизованата и урбанизирана среда, залутан в нея, в нейните условности и изкуствености, далеч от природата и от нейната, а и от своята естественост. И това градско битие на човека слага тежък отпечатък върху гледната му точка към света, включително и върху частния му собствен малък свят.

В произведенията на Стефан Николаев отпечатъкът е тежък и буквално – в материалите. При фигурите на Павел Койчев стиропорът, от който са изработени, не се чете като лек и временен материал – заради мощните обеми и идеите, които неговите „човеци“ въплъщават. При Стефан Николаев е обратното: металът е този, който трябва да придаде тежест на временни и незначителни обекти, а всъщност само подчертава изкуствено придадената им значимост. Купчина дърва в изложбата на Павел Койчев носи внушението за огън, около който хората се греят от най-древни времена. Този жив огън действа хипнотично и на съвременния човек. През 2007 г. в българския павилион на Венецианското биенале Стефан Николаев представи гигантски бронзов „паметник“ на запалка – с вдигната капачка и истински пламък от дюзата ѝ. Пак се явява жив огън, но за еднократна употреба…

В тези метаморфози – на трайно и нетрайно, значимо и незначително, ценно, преоценено и обезценено – Стефан Николаев въвлича в произведенията си и самото изкуство. Изложбата му „Дом“ е посветена именно на изкуството за домашна употреба. Предназначено да създаде уют и хармония в частния ни живот, в малките пространства на градското жилище и съответно в камерните жанрове на живописта: пейзаж, натюрморт, голо тяло… Тежките метални рамки преливат в тежки метални релефни „картини“, в които очертанията на обектите са от разноцветен неон. Неонът е друго предпочитано изразно средство при Стефан Николаев. Като типичен и знаков белег за мимолетност в градската среда. Там, където светещите реклами в бясна конкуренция се стремят да привлекат макар и за миг вниманието на минувача.

Знаково е значението на неоновите очертания и в тази изложба. Говорят за уюта в частния дом, постигнат, да кажем, като демонстрация на вкус, малко или много примесен с кич, за да бъде представен на евентуалните му гости, но пренебрегван във всекидневието от самите му обитатели. И вероятно забелязван от тях в редките моменти, когато те самите се чувстват като гости. В изложбата има и стилизирани икони с неонови очертания, с пробиви и декорации в релефната основа – като демонстрация на вяра по-скоро, а може би и за употреба при нужда. Именно употреба, защото вниманието на градския човек е винаги някъде другаде. „Каквото виждаш е каквото си получил“ (2022) е названието на натюрморт от типа Vanitas в изложбата – свещник, череп и ябълка…

Изложбите на Павел Койчев и Стефан Николаев се допълват за мен. В едната битието се превръща в Битие, а в другата Битието свежда до битие.