Култура / Брой 9 (3002), Ноември 2023

Мария Каро, „Сълза и сняг“, издателство „Критика и хуманизъм“, 2023 г. Красимир Нейков, „Последен кадър“, Издателство за поезия „Да“, 2023 г.

Запомнила съм Мария Каро с „копривата, която е като език, набоден с / букви“ от самиздатското списание „Мост“[1], после от сп. „Ах, Мария“ и най-вече от ризомната книга „Карта“, която преди години бях описала с теорията на Жил Дельоз и Феликс Гатари.[2] Последваха книги ѝ „Жулиет Летърс“, „Дишащият хълм“, преводи от немски до днешната „Сълза и сняг“. Ще нарека текстовете ѝ „контекстуални“ заради света, който създават около и вътре в себе си. Цялостната картина е стил и културология. Сегашното писане е като говорене, смирено и без амбиция за поанта или изключителност.

„Сънувах риба, голяма и тъмна, с тъмночервени / жилки, които пулсират в нея като / електричество.“ Напомня ми последната изложба „Дом“ на художника Стефан Николаев. В нея той „рисува“ с неонова светлина. Старите техники на кована и патинирана мед стоят до неоновата реклама, чиято идея е да събере културните трансформации на човечеството от последните сто години. Тя прелъстява с нещо лъскаво, меланхолично, съмнително и желано. Текстовете на Каро пък носят детството от соца, но в същото време това детство е сякаш отпреди Първата световна война, особената рустикална, но и градска меланхолия и чистота на Бел епок. Желанието, което още търси своя вкус – ванилия, орхидея, перуника, прозрачна рокля на цветчета, радио, баба, кутия за кафе, Туве Янсон, лилави кремове. За мен централни са стихотворенията „Приличам ли на цвете?“, „Мъжете Валентин“ и „Един следобед“. Сякаш останалите създават подходящата среда за тези трите. Любимо на Мария Каро е да аранжира околното пространство, нещата да проговарят през него, вид акционизъм. Понякога тя се заема да аранжира действителността на една отделна дума. И тя става специална и зазвучава като друга, например думата „Валентин“. Затова казвам, че има „контекстов“ метод да се грижи за света, като създава паралелен, сънуван свят. В нейната книга „цветето говори на Ева: Всяко отминало се връща отново“, а също лилавото цвете е „едновременно утро и спускаща се вечер“. Специалното време-пространство в текстовете на Мария Каро може да бъде видяно и като „последен кадър“ – заглавието на втората книга с поезия на Красимир Нейков.

Рецензията за първата книга на поета[3] завършваше с пожеланието втората „да бъде по-стихийна и неправилна“. Е, тя не е такава. Но това не предизвиква разочарование, а идва да ни каже нещо конкретно – знам, че искате да говорите непрекъснато, да създавате шум и да образувате отпадък. Аз съм обратното на това. Книгите на Красимир Нейков са екология на поетическото, чистене на шумá, събиране на морето от думи, затисната експресия, смълчаване, завършващ подгъв, последен кадър на речта. Книгата взема епиграф от Еклисиаст, великата книга на цар Соломон, който имал всичките блага на света и поискал от Бог единствено мъдрост. Шумът е несполучлив, суетата е излишна. И както е излишна, е повсеместна.

За разбирането ми от съществено значение е тъкмо епиграфът: „Вятър вее към юг и отива към север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения“. Староеврейската дума за „суета“ е „гивель“ или „хавель“ – „Авел“, второто дете на Адам и Ева. Докато Каин бил съвсем земен и строял жилища, Авел бил „не от мира сего“ – „дихание на вятъра, пара“. Апостол Яков казва: Какво представлява нашият живот? Пара, която се появява за малко и после изчезва. Било ли е, или не е било? Човекът в книгата на Нейков не е щастлив, той е в криза, осъзнава, че всичко в живота е суета и гонене на вятъра. Той притежава старозаветния скептицизъм без перспективата на Христос и вечния живот. Безсмислените кръговрати на живота ни. Нали Архимед беше казал: дайте ми опорна точка и достатъчно дълъг лост, и ще повдигна Земята. Е, ако опорната точка е вътре в системата, тя си остава безсмислена; ако е отвън обаче, идва смисълът. Фактът, че този епиграф предговаря поезията, осмисля цялото и прекрачва в Новото време на спасението.