Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

Безмълвната реч, безмълвният език говори най-вече чрез целостта на произведението. И какво чувате, ако се заслушате достатъчно внимателно? Чувате тишината. Както казват някои, само в тишината можем да чуем Божия глас

Случи се без предупреждение, докато учех в гимназията. Учителят ме помоли да чета на глас. И внезапно ме обзе страх. Сякаш изчезнах в страха и той бе всичко, което остана от мен. Изправих се и изхвърчах от класната стая. Забелязах ококорените очи, с които учениците и учителят ме проследиха, докато излизах от стаята.

Впоследствие сe опитах да обясня странното си поведение с това, че се е наложило да отида до тоалетната. Видях по лицата на онези, които ме слушаха, че не ми вярват. Вероятно са помислили, че съм полудял или съм на път да полудея.

Този страх от четенето на глас ме следваше по петите. С времето събрах кураж да помоля учителите да не ме карат да чета на глас, тъй като се страхувам от това. Някои ми повярваха и спряха да го искат от мен, други мислеха, че може би ги будалкам.

От това преживяване научих нещо важно за хората. Научих и много други неща. Да, най-вероятно нещо, което ми позволява да стоя тук днес и да чета на глас пред публика. При това почти без капка страх.

Какво научих?

Имах чувството, че страхът ми е отнел езика и трябва, така да се каже, да си го върна. А това можех да направя не като следвам условията на другите, а само моите собствени.

Започнах да пиша свои текстове, кратки стихотворения, разкази. И открих, че това ми дава усещане за безопасност, нещо обратно на страха. В известен смисъл намерих място вътре в мен, което бе само мое, и от това място можех да пиша това, което е само мое. Днес, около 50 години по-късно, все така седя и пиша – от онова тайно място в мен, за което, признавам, не знам почти нищо, освен че съществува.

В едно свое стихотворение норвежкият поет Олав Х. Хауге оприличава писането на дете, което си прави колиба от листа в гората, пропълзява вътре, запалва свещ и сяда, чувствайки се в безопасност в тъмните есенни вечери. Мисля, че този образ описва добре начина, по който преживявам акта на писане. И днес, и преди 50 години.

Научих и друго. Научих, че поне за мен има голяма разлика между устния и писмения език или между устния и литературния език.

Устният език често се свежда до монологично предаване на съобщение, че едно нещо трябва да е така или онака, или до реторично послание с цел убеждаване. Литературният език не функционира така – той не информира, той е средство за създаване на смисъл, а не за общуване, той има свое собствено съществуване. Очевидно е, че в този смисъл доброто писане и проповядването във всичките му форми са противоположности, независимо дали проповядването е с религиозен, политически, или друг характер.

Чрез страха от четенето на глас аз навлязох в света на самотата, който повече или по-малко е светът на пишещия човек, и оттогава не съм го напускал.

Написал съм множество литературни произведения и театрални пиеси. А отличителната черта на пиесите, разбира се, е, че те представляват писано слово, при което диалогът, разговорът или често пъти опитът за провеждане на разговор и монологът, ако има такъв, винаги са част от въображаема вселена, част от нещо, което не информира, но има свое собствено битие, нещо, което съществува.

Що се отнася до прозата, Михаил Бахтин е прав, като казва, че формата на изразяване, самият акт на казване, съдържа два гласа. Казано на прост език: единият е гласът на говорещия, на пишещия, а другият – на човека, за когото се говори. Често тези два гласа преливат един в друг по такъв начин, че е невъзможно да кажеш кой говори; просто се превръщат в двоен писмен глас. Разбира се, това е също част от вселената на писаното слово и неговата логика.

Всяка творба, която съм написал, има, така да се каже, своя собствена измислена вселена, свой собствен свят. И този свят е нов за всяка пиеса, за всеки роман.

Но тъй като съм писал и доста поезия, знам, че доброто стихотворение също има собствена вселена; то реферира основно към себе си. Когато някой чете стихотворението, той може да влезе в неговата вселена. Взаимодействието между тях по-скоро прилича на причастие, отколкото на общуване. Всъщност това вероятно е валидно за всичко, което съм написал.

Едно е сигурно: никога не съм писал, за да изразя себе си, както се казва, а за да избягам от себе си.

В крайна сметка станах драматург. Какво мога да кажа по този въпрос? Пишех романи и поезия и нямах никакво желание да пиша пиеси, но с времето започнах да го правя, защото – в рамките на инициатива за публично финансиране на нова норвежка драма – ми предложиха добра сума, за да напиша началната сцена на пиеса, по онова време бях беден автор. Така се случи, че написах цяла пиеса, моята първа и все още най-поставяна пиеса – „Някой ще дойде“.

Написването на първата ми пиеса се оказа най-голямата изненада в целия ми живот като писател. Причината е, че при писането на проза и поезия бях се опитвал да напиша това, което обикновено – на обичайния устен език – не може да се каже с думи. Правилно чухте – опитвах се да изразя неизразимото, което бе посочено като причината за удостояването ми с Нобеловата награда.

Ще си позволя да променя известната мисъл на Жак Дерида, за да кажа, че най-важното в живота не може да бъде изречено – то може да бъде единствено написано. Затова се опитвам да облека в думи безмълвното слово.

Когато пишех пиеси, можех да използвам безмълвното слово, мълчаливите хора, по съвсем различен начин в сравнение с прозата и поезията. Всичко, което трябваше да направя, бе да напиша думата пауза и безмълвното слово се появяваше. В моите пиеси думата пауза е несъмнено най-важната и най-употребявана дума – дълга пауза, кратка пауза или просто пауза. В тези паузи може да има толкова много или толкова малко. Това нещо не може да бъде изречено, то не желае да бъде изречено или е най-добре да го изречеш, като не казваш нито дума.

При все това съм почти убеден, че онова, което говори най-силно чрез паузите, е тишината.

В прозата ми всички повторения изпълняват може би функция, сходна с тази на паузите в пиесите ми. Или вероятно аз така го разглеждам – докато в пиесите има безмълвно слово, зад писмения език в романите има безмълвен език и ако искам да пиша добра литература, това безмълвие също трябва да бъде изразено. Например в Септологията тъкмо този безмълвен език казва, че единият Ашле и другият Ашле може да са един и същ човек и че целият роман, дълъг около 1200 страници, е може би просто писмено изразена форма на едно извлечено настояще.

Но безмълвната реч, безмълвният език говори най-вече чрез целостта на произведението. Няма значение дали става дума за роман, пиеса или театрална продукция, важни са не отделните части, а тяхната съвкупност, която трябва да присъства и във всеки детайл – бих се осмелил дори да предположа, че съществува дух на съвкупността, дух, който в известен смисъл говори едновременно отблизо и отдалеч. И какво чувате, ако се заслушате достатъчно внимателно? Чувате тишината. Както казват някои, само в тишината можем да чуем Божия глас.

Може би.

Но да се върнем обратно на Земята. Искам да спомена нещо друго, което писането за театъра ми даде. Писането е самотна професия, както казах, а самотата е нещо хубаво – стига пътят обратно към другите да остава отворен, както пише Олав Х. Хауге в друго свое стихотворение. Чувството, което ме завладя първия път, когато видях да поставят мой текст на сцена, бе точно обратното на самотата, това бе усещане за взаимност, усещане за създаване на изкуство чрез споделянето на изкуство. Което ме накара да се почувствам невероятно щастлив и защитен.

Оттогава това прозрение ме преследва и смятам, че то изигра своята роля, за да продължа не просто да работя упорито и в душевен мир, но и да изпитвам своеобразно щастие дори при срещата със слабо поставени мои пиеси.

В действителност театърът е до голяма степен акт на слушане – режисьорът трябва, или поне би трябвало, да се вслушва в текста така, както го правят актьорите, както те се слушат един друг и слушат режисьора, и както публиката слуша цялото представление. За мен и писането е слушане: когато пиша, никога не се подготвям и не планирам нищо, а просто слушам. Ако трябва да използвам метафора за акта на писане, това ще бъде слушането.

Следователно почти няма нужда да казвам, че писането напомня музиката. А в един определен момент в юношеските ми години аз повече или по-малко директно преминах от състояние на пълна отдаденост на музиката към посвещаване на писането. Всъщност спрях изцяло както да свиря, така и да слушам музика, и започнах да пиша. В текстовете, които пишех, се опитвах да пресъздам част от онова, което преживявах, докато свирех. Това правех тогава, това правя и днес.

Ето още нещо, което може да прозвучи малко странно: когато пиша, в някакъв момент в мен винаги се появява усещането, че текстът вече е написан и е някъде там, а не вътре в мен, и аз просто трябва да го запиша, преди да се изпари. Понякога мога да го запиша, без да правя каквито и да било промени, друг път се налага да търся текста, като го пренаписвам, орязвам и редактирам, опитвайки се внимателно да извадя на повърхността вече написания текст.

Аз, който не исках да пиша за театъра, в крайна сметка се занимавах само с това в продължение на около 15 години. И да, с времето пиесите, които пишех, биваха дори поставяни, към днешна дата се поставят множество мои пиеси в редица държави. Все още не мога да повярвам в това. Но има много неща в живота, в които човек не може да повярва. Точно както аз не мога да повярвам, че сега стоя тук и се опитвам да кажа няколко повече или по-малко смислени думи за писането по повод на удостояването ми с Нобеловата награда за литература. И доколкото разбирам, присъждането на наградата е свързано както с драматургията, така и с прозата ми.

След като дълги години писах почти само пиеси, изведнъж почувствах, че съм написал достатъчно, даже повече от достатъчно, тогава реших да престана да пиша за театъра. Но за мен писането се бе превърнало в навик, без който не мога да живея – може да го наречете болест, подобно на Маргьорит Дюрас – така че реших да се върна там, откъдето започна всичко, да пиша проза и други текстове по начина, по който го бях правил в продължение на десетина години преди дебюта ми като драматург.

Именно това правя през последните 10–15 години. Когато отново се захванах сериозно да пиша проза, не бях сигурен дали все още мога да го правя. Най-напред написах Трилогия – и когато получих Литературната награда на Северния съвет за този роман, възприех това като категорично потвърждение, че има какво да предложа и като прозаик.

После написах Септологията. По време на писането на този роман изживях едни от най-щастливите си мигове като писател – например когато единият Ашле вижда другия Ашле да лежи в снега и го спасява или пък в края, когато Ашле, главният герой, се отправя на последното си пътешествие със стара рибарска лодка заедно с Ошлайк, своя най-добър и единствен приятел, за да празнуват Коледа със сестрата на Ошлайк. Изобщо не възнамерявах да пиша дълъг роман, но романът повече или по-малко се написа сам и стана дълъг, а после написах много части, носен от толкова плавен поток, че веднага почувствах – всичко е така, както трябва да бъде.

Мисля, че тъкмо в тези мигове съм най-близо до състоянието, което можем да наречем щастие.

Септологията изобилства от спомени за много от другите текстове, които съм писал, но те са представени в различна светлина. Фактът, че в целия роман няма нито една точка, не е проява на изобретателност от моя страна; просто написах романа така, излях целия текст наведнъж, с едно движение, което не изискваше точка.

Веднъж казах в едно интервю, че писането е един вид молитва. Почувствах се неловко, когато го видях черно на бяло, но по-късно намерих известна утеха, когато прочетох, че Франц Кафка е казал същото. Така че в крайна сметка може и да е така...

Първите ми книги получиха доста слаби отзиви, но аз реших да не слушам критиците, а просто да се доверя на себе си и да продължавам да пиша. Ако не бях постъпил така, щях да спра да пиша след излизането на дебютния ми роман Raudt, svart („Червено, черно“) преди 40 години. По-късно творбите ми започнаха да получават предимно добри отзиви и даже да ми носят награди. Тогава се замислих, че е важно да продължа да следвам същата логика – както не се вслушвах в лошите отзиви, по същия начин нямаше да позволя на успеха да ми повлияе. Щях да се държа здраво за моето писане, за текстовете, които бях създал. Смятам, че успях да го направя, и искрено вярвам, че ще продължа да го правя дори след получаването на Нобеловата награда.

Когато бе обявено, че съм удостоен с Нобеловата награда за литература, получих много имейли и поздравления и естествено, бях много доволен. Повечето поздрави бяха най-обикновени и ведри, но някои хора ми писаха, че са крещели от радост, други – че са се просълзили. Това ме докосна истински.

В книгите ми има много самоубийства. Повече, отколкото ми се иска да мисля. Преди се страхувах, че така може да съм допринесъл за легитимиране на самоубийството. Затова повече от всичко друго ме докоснаха писмата на онези хора, които откровено споделяха, че моите текстове чисто и просто са ги спасили.

В известен смисъл винаги съм знаел, че писането може да спасява животи, то вероятно е спасило и моя. И ако книгите ми могат да помогнат за спасяването на живота на други хора, това би ме направило по-щастлив от всичко останало.

Благодаря на Шведската академия за удостояването ми с Нобеловата награда за литература.

Благодаря и на Бог.

Превод от английски Даниел Пенев

© The Nobel Foundation 2023