Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

Разговор с проф. Александър Кьосев

На 5 март т. г. Министерството на културата оповести Национална стратегия за развитието на културата. Подобен документ предполага сериозна дискусия за проблемите, пред които реално е изправена българската култура, за да не си останем само с добрите пожелания. Затова решихме да потърсим мнението на водещи експерти по темата.

В големия спор за развитието на българската култура често се повтаря упрекът за липсата на визия. И изведнъж Министерството на културата излезе с цяла национална стратегия, която по същество преповтаря вече съществуващи документи. Ще промени ли въобще нещо тя?

Проблемът на тази стратегия е, че никой не я е чел. А никой не я е чел, защото заспива на десетата страница. Това е скучен бюрократичен текст, който преповтаря все хубави пожелания, описани в разни европейски документи. Накратко казано, все още не съм я прочел внимателно, но ще се напъна и ще я прочета. Имам усещането за стратегия без визия и ценностен залог, за нещо, което не знае кои са истинските проблеми на българската култура.

В целите на националната стратегия четем: „Развитие на нови програми за всички области на културата и изкуствата, насърчаване на творческото начало, създаване на единна национална система на културните институции…“

Борба за това, че Волга се влива в Каспийско море и че всички къщи имат прозорци. Това е тази стратегия.

Няма отговори на редица въпроси на експертите, включително и от движението „Реформи в културата“: как ще се осигури възпроизводството на културния капитал, как ще се реставрира културното наследство, каква ще е политиката към българския език...

Така е, но ще има борба за културен капитал. Малко ли е? Това не отменя нуждата ние, хората, въвлечени в болките на българската култура, да произведем нашата собствена визия.

Каква е общата философска основа, върху която би стъпила такава визия?

Ще говоря от свое име. Първата идея е, че културата е първично благо. Тя не е сектор, не е нещо, което се подкрепя, за да… Културата се подкрепя не поради някаква причина. Тя е фундаментална характеристика на качеството на живот. Разбира се, това означава промяна на понятието за култура. Културата не е само театър, кино, литература, издателски бизнес или културни индустрии, тя е смислова среда, в която живеем и за която си струва да има такава грижа, каквато има за природната среда. Моята културна политика може да бъде наречена екокултурна политика, аз се занимавам с опазване на културата като въздух, а този въздух в момента е силно замърсен. От това следват много проблеми и най-основният от тях е, че в подобна културна среда, която е изключително интегрална, не е възможна пряка намеса на управлението. Културните политики трябва да са много внимателни, косвени и деликатни, защото в управлението на културата твърде лесно може да се стигне до назидателност и тоталитарни хватки. На културната среда трябва да гледаме като на хоризонт и атмосфера, в която живеем, като на интегрална съставка в качеството на живот. Културата представлява и употреба на образованието, тя е образование, което не е застинало в своите дипломи. Част от тази употреба може да бъде синтезирана в старото класическо понятие вкус. Вкусовете са много и никой не иска да ги унифицира, нито да ги направи хомогенни, но все пак има едно равнище, а когато то се разпадне, живеем в състояние на културна аномия, на отсъствие на ориентири, ценности, централни категории на възприятието. Ето защо съществената съставка на всяка културна политика е една философия на ценностите, която казва точно това – културата е първично благо, за нея се грижим, защото е първично благо.

А какво е отношението между културата и националната идентичност?

Много труден и болен въпрос. Националната идентичност не е парче сирене, тя не е нещо дадено веднъж завинаги, някакъв предмет, който някои обичат, а други, понеже са отродители и безродници, не обичат и мразят. Националната идентичност е дълъг вековен диалог между поколения, които са соцално разпластени. По тази причина идентичността на една огромна общност, каквато е нацията, е всъщност непрекъснат и устойчив спор. В някакъв смисъл е по-правилно да мислим националната идентичност през въпроси, а не през отговори, тя е поредица от въпроси. Навремето моите колеги Иван Еленков и Румен Даскалов издадоха една книга с прекрасното заглавие „Защо сме такива?“. Този въпрос е в сърцето на националната идентичност. Но днес за това не се спори, днес се появяват младежи с татуиран Ботев на гърба и казват, че знаят какво е националната идентичност. Те твърдят, че идентичността е в тяхната кръв, сякаш тя представлява кръвни телца, левкоцити. Те никога не са били въвлечени в този вековен културен спор за нацията, който тръгва от Паисий и минава през фигури като Петко Славейков и Христо Ботев. А за да участваш в нацията, трябва да участваш в този спор.

В момента освен нацията съществуват и други хоризонти, например нашето участие в Европа, което е друг вид спор. Кой е казал, че да бъдеш българин е противоположно на това да бъдеш европеец? Когато преподавам на моите студенти история и теория на нациите, винаги давам един пример от „Българи от старо време“, където се казва: дядо Либен обичаше своето отечество, но не всичкото, а само Копривщица. А повествователят обича цялото отечество: „Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали...“. Ето ви един българин от старо време и един модерен българин, единият има малко отечество, а другият – голямо отечество. И какво прави модерният българин – поучава стария българин, че също трябва да заобича голямото си отечество България. Възниква следният въпрос – да кажем, че дядо Либен е последвал Любен Каравелов, значи ли това, че е престанал да обича Копривщица? Не, не значи. Той е обичал малкото си отечество, без това да му попречи да обича по-голямото. Защо не, ще кажем сега – ако обичаме Европа, това не значи, че не обичаме България. Светът се е глобализирал, светът се е превърнал в гигантско дигитално село, в една огромна свързана социална мрежа и някои неща, които са ни изглеждали далечни, вече са близки. Нашите собствени близки живеят в Испания, Германия, Америка... Освен това съществува един огромен и важен проект, наречен Европейски съюз. Защо да не го превърнем в голямо отечество? И кой казва, че ще забравим малкото отечество? Напротив, защото обичаме малкото отечество, сме способни да обичаме и по-големи хоризонти. И сме способни да имаме доверие, да инвестираме енергия, емоции и смисъл в големи политически проекти. Способни сме да живеем заедно с хора, които са ни били далечни и чужди, нещо повече, понякога дори са ни били врагове. Това е важен мирен проект, създаден след Втората световна война с много ясна цел – да примири вековни врагове. И той примири Франция и Германия! Този проект е най-важното нещо, случило се в историята на Европа през последните десет века. И изведнъж поради глупост, дребнави интереси и използването на тези дребнави страсти от хибридни агенти станахме внезапно антиевропейци. И кога станахме антиевропейци? Когато влязохме в Европа и видяхме, че освен нашите мечти, има бюрократични подробности. Когато Европа от граница на нашето въображение се превърна в проект от правила, които трябва да спазваме. Това не е приятно, българинът не обича да спазва правила. А и тези правила не винаги са добри. Проблемът с бюрократичността на ЕС се признава от самата Европейска комисия. Няма съмнение, че съюзът трябва да бъде ремонтиран, а хора като Юнкер трябва да си отидат. И те вече си отиват. Трябва да има нов проект и ето, Макрон се появи с нов проект, макар че много хора го оспорват, и това е хубаво. Нека има спор за това какъв трябва да бъде ЕС, какво трябва да бъде голямото отечество. Като казвам голямо отечество, не казвам непременно, че трябва да има федерация. Казвам, че може да има идентификация. Това е нещото, което ме интересува – усещането, че принадлежиш на една огромна историческа визия, която трае векове. Ето това го няма тук. Вместо това има емблеми – Ботев, Левски, Вазов... Хубаво, само че нека да са чели Вазов и Ботев. А те не са ги чели.

Брюксел означава и състезание, там отиват онези, които знаят езици и имат квалификация, докато родното предполага приобщаване, интимност без предварителни условия, както твърди Иван Кръстев.

Иван Кръстев е забравил, че когато България възниква като национална държава, 95 % от националните елити се изнасят от Панагюрище, Копривщица, Трявна, Калофер и идват в София, където се формират национален елит, национална публичност, преса, образование... Резултатът не винаги е добър, защото едновременно с възникването на нацията, възниква и прочутото деление на столица и провинция. Създаването на нацията е без съмнение криза на локалните идентичности и криза на живеенето в малките места. Не казвам, че процесът е лишен от драматизъм, напротив, той е пълен с драма и е бил такъв и при създаването на нацията.

Но остава и страхът за българския език, за липсата на политика в това отношение.

Кой се страхува за българския език?

Кой ли не. Всички.

Аз включително. Но по различни начини се страхуваме. Впрочем социалните мрежи са пример за нещо нечувано в историята – регулация и стандартизация отдолу. Изведнъж в ситуация на глобална мобилност и постепенно налагане на английския език, в България, а може би не само тук, хората сами си забраниха да пишат на латиница или на „шльокавица“ и в социалните мрежи възникна санкция, ако се пише неправилно на кирилица. Тъй че слухът за изчезването на българския език е малко преждевременен.

Ала изчезват други неща в българския език, изчезва неговата културна памет. Българският език не е само морфология, синтаксис и фонетика. Той е и употребите на езика, свързани с паметта на различни културни и исторически ситуации. Нека наречем това национална памет, отложена в езика. И тази национална памет във високите примери на българската литература помни диалозите и конфликтите, за които говорих. Който е чел Елин Пелин, Йовков, Фурнаджиев или Разцветников, знае, че те пишат интертекстуално, те диалогизират, употребявайки Ботев или Вазов. В това отношение Яворов е много силен. Тоест в употребите на българския език, особено в литературните употреби, винаги е имало подобен тип културна аура, такива културни, исторически и национални конотации. Най-ясно това личи в някои фрази, които са били литературни, но са се превърнали в част от фразеологичния фонд на езика, например: „и кога му викат: „Българину!“ бесно, той да се гордее с това име честно“. Половината българи не знаят откъде е тази фраза, но могат да я кажат. Подобни фрази има много и дори има писатели, чието значение за българската литература и език може да бъде мерено по това какво са вкарали във фразеологичния фонд на езика. Например Радичков е вкарал нещо във фонда, навремето всички знаеха лафове като: „Мамка му и прасе“. Но какво се наблюдава в момента? Съвременните български писатели пишат глобални бестселъри на български език. За добро или за лошо, те пишат с първоначалната идея да бъдат преведени, употребявайки глобални жанрови схеми, и пишат така, че ако евентуално бъдат преведени, да са лесно разбираеми. Затова подобни тънкости, подобни дълбини и блата на езика не трябва да присъстват в писането, те са противопоказни. Има и съпротива срещу това. Да кажем, линията, която минава през Ани Илков и Милен Русков, е типичен пример за съпротива, за събуждане на паметта на езика, от което следва непреводимост.

Един от приоритетите в новата стратегия е поддържането на националната идентичност. А когато става дума за популяризиране на българската култура извън страната, обикновено това се прави през емблемите, за които споменахте. Как ще възразите на тази устойчива нагласа?

Тук има сериозен проблем и аз не смея да кажа, че съм го решил. Ще ви разкажа за моя опит като преподавател по български език и литература в Гьотингенския университет. Аз съм от хората, които мислят за българската културна история и за българската идентификация сложно и които имат неклиширани образи на тази идентичност. Моят разказ не съвпада с школския историографски разказ за българската нация. Той е по-сложен и по-драматичен, но когато преподавах, установих, че за да мога да кажа тези неща на моите немски студенти, първо трябва да им разкажа школския разказ. А като им разкажа школския разказ, не остава време за други неща и те си остават с него. Едно от нещата, които не знаем, е що за патриотизъм развиват българските емигранти. Привидно той е подобен на този в майката родина, но всъщност е много различен. Практиките, през които те си припомнят родното, са абсолютно различни. Очевидно е, че за много от тези емигранти България изобщо не е изчезнала, а напротив, тя е огромна, страхотна болка. И те страшно се дразнят, ако някой им вземе символите и емблемите на българското. Аз разбирам това и не съм срещу символите и емблемите, а срещу кухите символи и емблеми. Смятам, че символи и емблеми трябва да има, но те трябва да бъдат разчитани в тяхната дълбочина, понякога в тяхната драматична дълбочина. Но емигрантите рядко имат подобна възможност. На тях, както и на моите студенти от Гьотинген, не им стига времето за това. Обикновено техните деца учат български език в неделно училище, научават се малко да пишат и говорят, научават и нещо от българската история. За тях това е една странна екзотика. Патриотизмът на българските емигранти се развива като диалог между родители и деца и ние не знаем нищо за това. Ако ще правим културна политика, изнасяйки български ценности зад граница, първо трябва да адресираме българската диаспора. Но за да я адресираме истински, трябва да знаем какви нужди има тя. Наскоро моят колега проф. Владимир Пенчев от БАН направи заедно с група социолози, антрополози и лингвисти изследване на българските общности в чужбина, което е много интересно и важно, но за съжаление е първото. В стратегията тези проблеми са подминати с лека ръка. Никой не си дава сметка за тях. А ние имаме дълг към българите зад граница, за да осъществим с тях истинска връзка. Освен това те могат да ни кажат за България неща, които ние не знаем и би било добре да ги чуем. Вместо това в стратегията четем клишета, емблеми, празни фрази, бюрокрация, чиновнически жаргон.

Твърдите, че най-трудното нещо при изработването на стратегия за културното развитие е управлението на балансите. Как виждате постигането на такъв баланс, когато става дума за масова култура, от една страна, и елитарна и висока култура, от друга?

Този мечтан и труден за постигане баланс може да бъде реализиран по един-единствен начин – чрез връзка между култура и образование. Ще говоря малко утопично, защото ситуацията е твърде неприятна и бюрократично еднопланова. Ако културата е първично благо, то първият инструмент, с който това благо може да бъде наложено, първата фундаментална културна политика представлява балансът между елитарната, висока култура или култура на творчеството и масовата култура на младежта. Ще дам пример със спорта, където високите постижения не биха били възможни, ако няма масова физкултура, масов футбол, масов волейбол... Това е като пирамида, на която високите културни етажи са възможни, защото има долни етажи. Вместо това културата е сведена до отделни творчески сектори – театър, музика, танц, изобразително изкуство... Всяка гилдия се занимава само със своите проблеми, творците имат склонност към естествен гилдиен егоизъм, а цялата масова културна база, върху която може да стъпи една истинска културна и образователна политика, е оставена на инерцията на българското образование, в което пък патриотичните клишета са в застинало състояние от десетилетия. Никой не смее да пипне каноните, защото моментално се появява съпротива отдолу на родители и хора, които не че четат Вазов или Ботев, но имат мнение за тях и не ни позволяват да направим истински промени. Тъй че няма да е лесно, но това е пътят – ново образование, истинска култура и културна база на младежта, която не се изчерпва с функционална грамотност, а изисква и културна грамотност, вкус.

Оценката ви показва една доста нерадостна ситуация, факт е, че българската културна политика е сведена до плащане на заплати и закърпване на дупки. Какъв е обаче изходът от тази инерционна система?

В момента единственият изход е културната съпротива. Правил съм опити да сътруднича на Министерството на културата, на Столичната община, но тези опити не доведоха никога до някакъв успех. Затова стартирахме движението „Реформи в културата“. То няма никакъв финансов ресурс, но истината е проста – делото за спасяване на давещите се е дело на самите давещи се. Не мога да кажа нищо по-оптимистично от това.

Разговора води екипът на „Култура“