Култура / Брой 4 (3007), Април 2024

Разговор с проф. Стилиян Йотов

„Преоткриване на Кант се случва чак след Втората световна война с изграждането на ООН. Но думите на един философ лесно могат да бъдат изопачени. В наши дни губернаторът на Калининград (някогашния Кьонигсберг) Антон Алиханов обяви Кант за идеен баща на безотговорността, дори за причинител на глобалния хаос, а оттам и на войната в Украйна“

„Ние не живеем в просветена епоха, но живеем епохата на Просвещението“, настоява Кант в прочутия си текст „Отговор на въпроса: „Що е Просвещение?“ (1784). Дали затова мирът за него не е най-голямото политическо благо?

Тъкмо в резултат от Кантовото съчинение „Към вечния мир“ (1795) се ражда тезата, че мирът е най-висшето политическо благо. Но освен че става дума за крилата фраза, трактатът съдържа и множество други пластове, включително литературно-реторически. В текста има дори ирония, особено в началото, където възможността за вечен мир се привижда на гробищата. Впрочем Кант съвсем не е родоначалник на идеята за вечния мир. Това е френска идея на абат дьо Сен-Пиер, подхваната след това от Русо. А поводът за написването на това съчинение е изчезването на Полша като държава. До този момент теориите, посветени на суверенитета, са предричали, че ако той бъде постигнат, държавите ще заживеят в космическо равновесие, както планетите. Следвайки този механистичен модел, политици и учени са смятали, че е достатъчно само да се изтика религията, за да няма двувластие, и суверенните държави ще заживеят без сблъсък. И изведнъж две държави – Русия и Прусия – си поделят Полша. Този факт смущава Кант дълбоко и в крайна сметка той предлага текст, написан по много необичаен начин и съдържащ серия членове, сред които един... таен. А това, че мирът е благо, не означава, че трябва да гледаме на Кант като на пацифист. Текстът не изключва защита от агресия, дори сякаш допуска превантивна акция или война, която да предотврати по-тежки катаклизми. Защо тогава мирът е благо? Защото войната е безусловно зло. А защо войната е безусловно зло, при положение че в трактата воински дела заслужават оценка през призмата на възвишеното? И нали самата война развива способности?

Кант обаче показва, че войната срива правния ред. Ето защо трябва да направим усилия да изградим такъв правен ред, на базата на който можем да осъждаме войната. Вечният мир или мирът като висша ценност не означава, че можем да премахнем войните, а че можем евентуално да ги възпрем. На финала на „Към вечният мир“ се появява тезата, че трябва да се задоволим с ерзац: щом не можем да постигнем мир, нека създадем договор, с който да отлагаме войната. Докато в края на своята „Философия на правото“ Хегел пише, че войната е и ще си остане легитимно средство, с което понякога решаваме проблемите си. В този смисъл Кант и Хегел предлагат две коренно противоположни визии за бъдещата политика и само при Кант става дума за институционализиране на международен правен ред.

Какви са проекциите на тезите за мира и войната на Кант по-нататък във времето?

Кант умира в годината, в която Наполеон организира приемането на „Наполеоновия кодекс“, но след това започва да го експортира с немирни средства и е спрян с Виенския конгрес на великите сили. В този смисъл не можем да предположим как би реагирал Кант на случващото се. Ясно е, че става дума за епоха, в която не просто се водят войни, а имаме нови войни и нови армии. Освен това граждански войни, серия от революции и контрареволюции, интервенции. И нямам предвид Парижката комуна, когато оръжието минава от ръцете на „критиката“ в тези на масите, а 1848 г. Но нека кажем и кой съсипва революциите от 1848 г., без те да са го споходили. Казва се Николай I – жандармът на Европа. „Пролетта на народите“ загива под ударите на един от ужасните абсолютистки режими, заради което дори Карл Маркс и Фридрих Енгелс не пишат нито една добра дума за Русия. Сякаш правият се оказва Хегел. A Първата световна война минава под знака на Фихте, докато Ницше не взема връх!

Преоткриване на Кант се случва чак след Втората световна война с изграждането на ООН. Показателно е, че Наградата за мир на немския книжен бранш е свързана с идеята за Кантовия проект за мир. Но пък думите на един философ лесно могат да бъдат изопачени. В наши дни губернаторът на Калининград (някогашният Кьонигсберг) Антон Алиханов обяви Кант за идеен баща на безотговорността, дори за причинител на глобалния хаос, а оттам и на войната в Украйна.

Има един странен „български пример“ в трактата на Кант „За вечния мир“. За някогашен български княз, който отказал да се яви на двубой с гръцки император с думите: „Ковач, който има клещи, няма да вади нажеженото желязо с ръцете си“. Какъв е неговият смисъл?

Кант има особени разбирания за това кой и до каква степен трябва да разреши даден конфликт. Нито знаем кой е този български княз, нито кой е византийският император, но с този анекдот се обяснява, че прахосването на държавната власт под формата на двубой би било цивилизационен крах, а не величие. Не е задължително човек, който е добър политик, да бъде добър и с оръжието в ръка. Според мен обаче в това изречение на Кант има и критичен тон, тъй като според него народът трябва да даде съгласие за война, а не да бъде пращан в огъня. Още един просвещенски похват.

Може ли да се говори тогава за прогрес в историята, или това е друга просвещенска илюзия на Кант? Вече не живеем в полувъображаем мир, а в свят дори без класическото „право на война“. Виждаме и безумните претенции на Русия да провежда „специална операция“ на територията на суверенна Украйна. Как това се съгласува с кантианските норми?

Кант показва, че за да може да съществува правен и миротворен ред, трябва държавите да са републики, което на неговия език означава демокрации. Второ, трябва да имаме изградено международно съобщество. Трето, трябва да бъдат признати задължително някакви човешки права, виждаме го днес в проблема с миграцията и правото на търсене на убежище. В този смисъл възниква големият проблем доколко този проект е реалистичен. Неговата реалистичност при Кант се опира на няколко аргумента. Единият е природата: самото земно кълбо подсказва множество възможности за съжителство, защото кълбото няма привилегировани точки, всички те са еднакво отдалечени от центъра. Второто важното нещо е търговията. В този смисъл Кант показва, позовавайки се Мандевил, че взаимната изгода и егоизмът могат да допринесат за общото благо. Няма някакъв Абсолютен дух, който да ръководи света, виждаме едни инерционни моменти, може би дори предразумно морални, които ни тласкат към някакво съжителство и към усъвършенстване. В този смисъл глобализацията, каквито и да са критиките към нея, се опитва отново да ни говори на космополитен език. За съжаление, фразата „русский мир“ няма нищо общо нито с мира, нито космополитизма.

Но всичко това не премахва проблема за необявената война и насилието.

Така е. Кант е свидетел и на Френската революция, и на нейните последици. И тази революция, която му изглежда толкова значима, защото издига изключителни лозунги в полза на човешкото равноправие и човешките права, има и своята тъмна страна, когато заработва гилотината. В друг един текст, посветен на университета, той казва, че съществуват световни събития, които ще запазят своята символна същност и занапред в човешката история. Така че дори да не можем да кажем, че историята е свързана с иманентен прогрес, някои неща съдържат такъв идеен заряд, който ще ни позволява, спомняйки си за тях, да ги имаме предвид в настоящите опити да ги осъществим. Въпросът е дали чрез революция, или чрез еволюция. Кант, който е слаб теоретик на политиката, през цялото време чисто и просто си е представял, че онова, което ще доближи морала до земята, е неговото юридизиране.

Има и още една особеност, която той не е могъл да предвиди – ядрената опасност и теорията на сдържането. Тезата, че който стреля първи, умира втори, което дава възможност да осъзнаеш, че има една граница, която не трябва да се прекрачва. За съжаление, това води до перверзна търпимост на войни и насилие на по-ниско равнище.

Неслучайно Кант остава в историята на идеите като законодател на „морала на разума“. Как той стига до категоричния императив, до „целта сама по себе си“, автономията и човешкото достойнство?

Да, това е и най-великото, и същевременно най-проблематичното в Кантовата философия. До 40-ата си година Кант мисли по един начин, но в мига, в който се докосва до две книги на Русо – „Общественият договор“ и „Емил, или за възпитанието“, казват, че той се променя напълно. Това е денят, в който Кант не е излязъл от къщи, зачетен в Русо. Автономията е лансирана от Русо, докато категоричният императив е онова, което Кант добавя към автономията. Много често ние бъркаме автономия със свобода. Автономията съществува като понятие и в класическите езици, но с много бедно съдържание – възможността някаква политическа общност да има собствена парична единица.

Откриването на автономията е на практика удвояване на универсалните закони в нашия свят. Кант обаче показва, че законите от свобода не са законите на природата. Нямаме друг толкова радикален поглед върху практическия разум, върху неговата морална сърцевина. След като това автозаконодателство не трябва да се подчинява на принципи извън себе си, Кант открива тест на това законодателство, който е категоричният императив.

Законодателството на свободата, следвайки принципите на автономията, не бива да следва природата, успешността или, ако искате, удоволствието. В този смисъл то изрича няколко „не“-та, за да открие в себе си едно „да“, каквото е категоричният императив. И в мига, в който категоричният императив се оказва тест за всички възможни норми, Кант дава няколко негови формулировки, с които да разберем, че освен общи правила категоричният императив има предвид и всеки един човек в качеството му на личност. Това е втората изключително ценна формула на категоричния императив, свързана с човешкото достойнство. Аз съм дълбоко убеден, че всяко едно разумно същество, когато прочете тезите на Кант, трудно може да намери аргумент, с който да ги обори. Друг е въпросът какви са последиците от този категоричен императив в контекстите на социалното, психологическото и историческото. Ако нещо се случва в края на ХХ в. и в началото на ХХI в., то е, че кантианците започнаха да признават късните съчинения на Кант, включително „Религията в границите на самия разум“, включително „Метафизика на нравите“ – нещо, което прочутият преводач на Кант проф. Цеко Торбов не признаваше. Традиционното четене на късния Кант беше, че той е направил компромис със собствената си теория. Аз смятам, че е тъкмо обратното. Кантовият късен реализъм не е скъсване с Кантовия императивизъм.

Как става възможна религията в границите на разума? Ролята на вярата и пиетизмът на Кант?

Кантовата класическа интерпретация на морала, на категоричния императив и на автономията е свързана с една слабост, която той осъзнава доста бързо. Каква е мотивационната сила на тези универсални норми? Вие знаете, че Шилер се е пошегувал с Кант – колко ми е лесно да мисля като Кант, но защо не мога да живея по неговия императив? Как така разумът ти позволява да кажеш, че Кант е решил загадката на загадките, но от решението не следва нищо. В този смисъл Кант още в „Критика на практическия разум“ показва, че уважението е много особено чувство. Разкрива се като ответна реакция на друго чувство, което то преобръща, но важното е, че уважението започва да се прокрадва едва когато разбереш, че освен съдържанието на общите норми има индивиди, които ги следват, и примерът им психологически те подтиква и ти да ги следваш.

Религията е онзи компонент от Кантовата философска система, който трябва да компенсира мотивационната слабост на универсалния морал. Ако искате дори с това, че универсалният морал е станал възможност в Христос. Споменът за Христос и разказите на евангелистите са начин, по който възприемаме не само Божиите повели, но и възможността те да се следват, това, че този морал е възможен. Овен това след Христос остава Църквата и аз не крия, че за мен това е едно от най-персоналните открития.

Кант показва, че религията запазва възможността за упование в моралната общност, различна от политическата общност. Моралът, описан в най-абстрактните книги, трябва да слезе при нас, което става по няколко линии. Благодарение на гражданското право е възможно съчетаване на индивидуални воли, а в държавното или публичното право се поражда обща воля. Но не трябва да сме кантианци, за да сме наясно, че законите се отнасят за конкретни граждани на една общност, а моралните правила са за всички хора. Тъкмо това е изключително ценен елемент в Кантовата теория – че религията дава възможност за снемане на самия морал в реална съобщност. Идеята, че Църквата е такава морална общност, а правото, правният ред и политиката почиват на политическата общност, е нещо, което се разкрива по много интересен начин в Кантовата философия. И смея да кажа, че в Хегеловия Абсолютен дух религията е толкова изнесена във висините, че в нея се изгубват измеренията на практическия разум. Тоест в Хегеловата философия изкуството, религията и философията не са елемент на обективния разум, а на абсолютния. Кантовата версия за мен е забележителна с това паралелно, допълващо се обществено конкретизиране на категоричния императив.

Да кажем няколко думи и за трите „Критики“ на Кант. Как се появяват тези три среза в дотогавашния универсум и как става възможен коперниканският обрат?

Със сигурност тук трябва да признаем изключителното значение на кантианските изследвания на проф. Иван Стефанов в България. И аз продължавам да се ръководя от неговата идея, че Кант е предложил изключителен синтез между две философски тенденции – емпиризъм и рационализъм. Може би умишлено е стилизирал тези направления – без да прави еклектика, за да изгради нова философска система. На второ място, Кантовата философия, именно във връзка с коперниканския обрат, разкрива в крайна сметка по нов начин мястото на човека в света. На фона на необичайни изводи относно познанието Кант показва, че същността на този обрат е радикална, че обективизмът на света зависи от човешкия субективизъм. Но този субективизъм не е плуралистичен, не кулминира до ницшеанския перспективизъм. Има възможност, вглеждайки се смело в конституцията на познавателните ни способности, да разкрием техните универсални структури, принципи на управление, граници и т.н. Това е огромното начинание, проектът на критическата философия. Замислете се над това толкова фантастично заглавие – „Критика на чистия разум“; в случая разумът е обект на критика и разумът е критикуващият орган.

Другият елемент е свързан с философията – философията е шамаросана, метафизиката е по някакъв начин хем дискредитирана, хем изведена на едно ново равнище. Поставя се въпросът дали самата метафизика може да бъде наука. Знаете, че в „Пролегомени“ е казано ясно: не, метафизиката не може да бъде наука, но потребността от метафизиката е абсолютно неизтребима потребност на разума. Ето тук е драмата. Имаме нужда да поставяме метафизическите въпроси – за човешкото безсмъртие, за наличието на Бог и за това как изглежда светът в неговата цялост – но няма да можем да им отговорим. Същевременно те никога няма да заглъхнат, а се превръщат в т.нар. регулативни идеи, които никога няма да влязат в периметъра на познанието, но като някакви локомотиви ще разтягат полето, в което науката прави своите собствени постижения.

И на последно място, Кант дава много интересно ново разбиране за съотношението между теоретическия и практическия разум. Трябва да си даваме сметка, че част от антиномиите, с които кулминира критиката на чистия разум, все пак имат решение. Но тези решения от гледна точка на почитателите на диалектиката изглеждат компромисни. Тоест разумът получава удовлетворение, което обаче не отговаря на научни стандарти. Това може да е неудовлетворително. Но по отношение на свободата и необходимостта решението на въпроса не е компромис, а се измества в полза на друг начин на употребата на разума. Когато Кант приключва най-трудните части от „Критика на чистия разум“, той заявява, че все пак теоретичният разум трябва да се подчинява на практическия. Ние като свободни същества ще решим какви да сме, каква философия да правим. Още един смисъл на коперниканския обрат.

Не е ли най-тайнствена в този смисъл „Критиката на способността за съждение“, която не се ограничава само в полето на естетическото?

Изходният проблем е, че когато Кант разсъждава за практическия разум, на базата на идеята за автономията той създава две царства: теоретичният разум се подчинява на възможността понятия и нагледи да се напасват; практическият разум обаче винаги изглежда по-скоро интелектуално постижение, отколкото нагледност. В този смисъл има предначертаване на възможни типове задължения, но някак двата свята наистина се разкъсват. Простият прочит е, че Кант малко по-късно решава да свърже тези две критики. Същевременно постепенно открива своеобразието на биологията, тъй като Нютоновата физика не дава обяснение на живия организъм поради вътрешния му телеологизъм. На Нютон са му били достатъчни няколко прости сили, центробежни и центростремителни, плюс размера, масата, които също имат значение, за да бъде неговият свят постижим. А за химията е още много рано, дори по времето на Шелинг и Хегел химията е била смятана за неудачна наука, защото, както казва Хегел, тя не можела да се математизира. Обаче органичното е загадка и на свой ред романтиците преиграват на тази вълна. Как да си обясним живото, в което има вътрешен телеологизъм? Според мен титаничното постижението на Кант е, че той успява да покаже по какъв начин познавателните ни способности могат да намерят обяснение за целенасочено поведение на живото и за своеобразната свобода на вкуса, когато изпитваме удоволствие от красота.

Вижте колко е вълнуващо, че през ХХ в. Хана Арент успя на базата на „Критика на способността на съждение“ на Кант да обясни не гения и организма, а същността на политическото. Великата максима на Кант: „При красотата аз не мога да имам познание и не ми остава нищо друго, освен да се надявам на вкуса на другите“, тя интерпретира като формиране на колективна воля, в която разчитаме на чуждите нагласи. В този смисъл Кант задава модел, в който и политическата теория търси решения.

Можем ли да кажем, че на тази база се очертават и принципите на антропологията на Кант?

Знаем четирите централни въпроса на Кант, формулирани с различен модален глагол: Какво мога да знам? – на него дава отговори критиката на теоретическия разум; Какво съм длъжен да правя? – пред него теоретичният разум мълчи, защото, ако мога да набия някого, не следва, че имам право да го правя, затова пък практическият разум се позовава на идеята, че нормите са задължителни, защото са универсиализируеми, а не защото са възможни; На какво бих могъл да се надявам? – тук пък сякаш се конкурират отговори от страна на религията, на художествената критика, на съвпадението на вкуса, на политическата подкрепа, но е ясно, че модалността на надеждата се отличава от предните.

На този фон четвъртият въпрос е изцяло дескриптивен – Какво е човекът? Уж най-безобиден, а в момента се оказва неизследвано, но и минно поле в кантознанието. Няма да навлизам в подробности, но в България има симпатия към идеята за една трансцендентална антропология. Самият Кант обаче се отказва да направи антропология в стила, в който е направил другите критики, затова тя е само от прагматическо гледище. За най-голямо съжаление си отиде Христо Стоев, който написа прекрасна книга за Кантовата антропология, в която обаче се крие и дефицитът на всяка антропология. Защото антропология без социология е пагубна дисциплина. Обръщам внимание, че на две места Кант казва в антропологията си колко е трудно за антрополога да обясни защо хора с добро обществено положение се обединяват по различен начин от тези, които живеят в нищета. Пред очите на антрополога социалните различия са огромна загадка. Това е дефицит, на който Кант обръща внимание мимоходом, но книгата му има и други недостатъци, свързани с половите различия и с расите. Преди няколко години излязоха в пълен обем и най-последните текстове на Кант, посветени на географията. В тях се вижда, че при Кант са налице и сериозни расистки изказвания, въпреки че в развитието си преживява невероятен прелом, защото първоначално е смятал, че останалите раси са производни на бялата. Но пък в географските си текстове Кант показва как топлият климат е обвързан с мързела, с това, че храната ти идва наготово... За най-голямо съжаление част от негови късни текстове изобилстват с клишета за обременено непълнолетие. И не е много ясно как педагогиката да се справи с тях.

Как четем Кант днес, 300 години по-късно? Към кои негови идеи се връщаме, къде е мястото на Кант в проекта на модерното?

Кант е голям, колкото са големи много малко автори – Платон, Аристотел, може би Лайбниц, Хегел... Но този прелом, в който обективността зависи от субекта, е нещо, което никой преди него не е направил. В този смисъл той говори за революция в начина на мислене.

За мен е наистина вълнуващо, че след 70-те години на ХХ в. Кант беше преоткрит най-вече в областта на практическия разум. Джон Ролс и Юрген Хабермас върнаха Кант в играта, защото до този момент властваше утилитаризмът или херменевтиката. Да, Кантовата философия е монологична, все пак там определящо е как разумът гледа на себе си. Днес обаче в контекста на другите философии, свързани с лингвистичния обрат, виждаме нова възможност за четене на Кант, този път през идеята за публичната употреба на разума.

Така че Кант бива постоянно осъвременяван. Днес дори нови теории, свързани с модалностите, приемат, че Кантовата критика на метафизиката дава възможност за прочит на съвременната метафизика, а не просто на сбогуване с метафизиката, което в момента е най-новият тренд на философстване.

Нека не пропускаме и българските преводи на Кант, защото благодарение на Цеко Торбов и на Валентина Топузова-Торбова разполагаме с най-основните му творби.

В света няма, доколкото знам, друг случай, в който един и същ човек да е превел трите „Критики“ на Кант. Единствено проф. Цеко Торбов. Неслучайно присъдената му Хердерова награда е за „конгениалност“.

Понятен ли е преводът на Цеко Торбов за новите поколения студенти?

Това е тежък въпрос, защото новите поколения много разчитат на помощта на интернет, където всичко е на английски. Ще споделя, че всеки път, когато срещна израза интуиция вместо наглед, призовавам човека, който е направил този избор, да каже защо го е направил. Толкова ли е бил глупав Цеко Торбов, за да използва думата наглед? Или пък този нов универсален жаргон навярно свидетелства за нежеланието да четем Кант с разбиране. Затова смятам, че българските преводи – в които има и грешки, естествено, поради което те трябва да бъдат осъвременявани – трябва да бъдат уважавани, защото обогатяват и нашия език.

Как ще бъде отбелязана годишнината на Кант в България?

На рождения ден на Кант (22 април) ще има конференция в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, паралелно ще се проведе и двудневна конференция в Благоевград. Седмица по-късно в Юридическия факултет на СУ ще има конференция, посветена на Кант и на Цеко Торбов, който също има годишнина.

Разговорът води екип на сп. „Култура“

Проф. дфн Стилиян Йотов е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ в катедра „История на философията“. Автор е на книгите: „Справедливост и респект“ (2001), „Етика и мултикултурализъм“ (2003), „Равенство и егалитаризъм. “ (2004), „Хабермас и претенциите на автономията“ (2006), „ Човешко достойнство и права“ (2016) „Благородство или благотворителност“ (2018) . Превежда от немски Хабермас, Адорно, Хоркхаймер, Бенямин, Кракауер.