Култура / Брой 4 (3007), Април 2024

Вглеждам се в заобикалящия ме свят през три случайно съвпаднали по време изложби на съвременното изкуство в София. Защото те го оглеждат, тъй както са много различни като концепция, но оказали се огледални една на друга, а огледални и в самите себе си

Тези три изложби редят „пъзела“ на света (ми) като лично и общо преживяване – през миналото и настоящето, през вътрешното и външното, през мимолетното и трайното, през отчаянието и надеждата, вплетени едно в друго както винаги.

„По-добрата част от нас“ (29 февруари–4 април 2024) в галерия „Структура“ тръгва от насилието, от оръжията, от войната. Текста си към изложбата кураторът Мария Василева започва така: „Обществата се структурират в динамиката между доминацията на малцинството над мнозинството и сътрудничеството на широка основа. Доминацията е възможна само чрез упражняване на насилие… Сътрудничеството от своя страна изисква много повече интелектуална сила под формата на натрупани знания, творчески решения и израз на свободна воля“. Художникът винаги е имал място и роля в тези процеси, защото: „Няма кой друг да покаже трагичното безсмислие на насилието и да подскаже креативни решения в търсенето на възможни форми на сътрудничество“.

Изложбата показва проявите на насилие в историята – чрез експресивните рисунки на Нено Белчев в „Нима Омир не изпя „Илиада“?“ (2020–2024), представящи калейдоскоп от легендарни и действителни герои, антигерои и жертви от древността до наши дни. Те цитират образи от известни картини, снимки, филми… Виждаме завоевателите – сред тях Наполеон, Александър Македонски, там са и „Герника“ на Пикасо, „Обесването на Левски“ от Борис Ангелушев, ужасите на войната по Гоя, концлагерите, атомната бомба и още, и още.

Срещу тях е „Движение в задния план (Репетиция)“ (2007/2008) на Красимир Терзиев, разказващо историята за българите, участвали като специализирана масовка в бойните сцени на филма „Троя“. И за техните „трофеи“ под формата на фотографии и видеозаписи от тази война във войната – в миналото, в настоящето и в киноиндустрията.

Героят от войната е показан в „Прославен“ (2019) на Константин Златев. Чрез обект, който напомня осакатена детска/инвалидна количка, покрита с отличия и медали. Оръжията на войната, естетизирани и възпети, включително в народното творчество (пушката Малинхера), представя в серия от 2023 г. Димитър Трайчев. В името на какво се води войната е въпросът, който възниква пред „Територия“ (1995) на Правдолюб Иванов – това кално знаме няма националност, то е неутрално като земята, която обитаваме. Въпросът продължава и намира един от отговорите си в серията „Национална каска“ (1992) на Кирил Прашков – войнишки каски, оцветени като троянска керамика, говорят за национализма като причина и повод на безброй войни.

Войната като игра и зловеща реалност представя видеото „Кръвно отмъщение I“ (2006) на Боряна Росса и Олег Мавромати – дуел с водни пистолети, пълни със собствената им кръв. В същия ключ е и серията картини на Явор Костадинов – детски наивистични рисунки, примесени с експресивни образи на насилие над хора и животни. В „Грижете се за оръжието си като за четката си за зъби“ (1995) на Калин Серапионов пистолетът и четката са представени в кутия във витрина, а фотоси по стените наоколо „говорят“ за всекидневното насилие – и за „мутренските“ времена на прехода у нас, които имат „свойството“ да се повтарят...

Като своеобразно обобщение на темата в изложбата се явяват рисунките на Нина Ковачева The Marriage of Heaven and Hell (2015) – заглавието им е по поема на Уилям Блейк. А скулптурата „С висяща пъпна връв“ (2021) на Симеон Симеонов напомня за пластмасовото ни насилие над природата, което в крайна сметка е насилие върху самите нас.

„Огледална“ на тази изложба в „Структура“ за мен се яви „Като шепот (Поетично политическо)“ (12 март–26 май 2024) в СГХГ. Според кураторите Галина Димитрова и Ариел Райхман поетично политическата практика на авторите, които представят, „иска да създаде у зрителя чувство, а не рационална забележка“. Изкуството им „разглежда темите не като „наблюдение отвън“, а като „действие отвътре“. Така се отнася към остри политически въпроси, позволявайки по-фино и „плавно“ отношение към зрителя. Същевременно има критично отношение към тематиката и изразява позицията на художника към нея“. Заимствайки заглавието на изложбата от песен на Трейси Чапман, в която тя пее: „Не знаеш ли, че те говорят за революция, която звучи (като шепот)“, кураторите използват шепота като метафора. С която искат да разкажат по нов начин наратива, да създадат емоция и да дадат надежда „за така необходимата промяна“.

Моят „огледален“ прочит в шепота на тази изложба започва с „Любовни писма“ (2018, в процес) на Дритон Селмани (Косово) – надписи с различен шрифт и големина върху найлонови торбички, а кратките послания са свързани с теми от политиката, екологията, изкуството, философията. „Иска ми се да си найлонов плик, за да бъдеш вечен“, гласи епиграмата, измислена от автора.

Пряка връзка между двете изложби е участието на Правдолюб Иванов. Тук той представя „Животът на другите е някак си по-лесен“ (2004–2014) – кучешка колиба, качена високо като къща за птици. И другата му работа – „Хаосът на желанията се подрежда от разочарованията“ (1999–2014) – задава чрез заглавието деликатен ключ към прочита на двете маси с еднакви битови предмети, по които усещането за ред и хаос създават… костилки от кайсии.

Но знаме и в тази изложба има. То „С вятъра се носи“ (2010) на Ариел Райхман (Южна Африка) – бяло знаме се развява с помощта на вентилатор, а светлината на прожектор го превръща в черно знаме на стената. Тази наглед проста игра между реалност и проекция е вдъхновена от песента Blowin' in the Wind на Боб Дилън.

Изложбата изобилства от цитати и посвещения. „Дръж ме“ (2015, в процес) на Ариел Райхман – купчина камъни, чието общо тегло съответства на това на художника, призоваващи зрителя да ги вземе – препраща към Феликс Гонзалес-Торес. Купчина пера в ъгъла на залата са произведението „Без заглавие (На Феликс)“ (2020) на Петрит Халилай (Косово) – и прокарва линия през Феликс Гонзалес-Торес към творчеството на Йозеф Бойс…

Надпис на стената, осветен от прожектор, гласи „Мисли неизказани, после забравени“ – произведението от 2010 г. е на Дейвид Хорвиц (САЩ) и отдава почит на наследството на концептуалния художник Бас Ян Адер. Акцент в изложбата е и видео от самия Бас Ян Адер (Нидерландия) – в „Твърде тъжно ми е да ти кажа“ (1971) художникът плаче пред камерата, причината остава в тайна, но зрителят знае, че я има и вероятно е сериозна.

И ако в това произведения няма наратив, то няколко други „крият“ поезия и дълги разкази – колкото лични, толкова и общи – зад прости обекти: например произведенията на Елла Литвиц (Израел), акварелите на Етел Аднан (Ливан), звуковата инсталация на Дейвид Хорвиц, плетките на Шейла Камерич (Босна и Херцеговина). Зрителят може да ги прочете и буквално – в специално издадена брошура към изложбата.
За финал оставих видеото „И небето се прояснява (Магическа съпротива)“ (2018) на Боряна Венциславова. В него жени извършват магически ритуали по места във Виена, свързани с нацисткото минало. С идеята да ги (ни) предпазят от възраждането на това минало в настоящето…

С което стигам и до третата „огледална“ за мен изложба – „Съхранение“ (15 февруари–13 септември 2024) на Надежда Олег Ляхова в къщата музей „Вера Недкова“. Самото място предполага вглъбяване в наследството на бележитата художничка сред картините, мебелите и общата атмосфера, запазена в този апартамент. И намесата на Надежда Олег Ляхова сред тях е много деликатна, дори съкровена – с рисунки, с препратки към автопортрети, използвайки и огледалата в пространството. А в отделна зала видеоинсталацията „Обсебване – 25 години по-късно“ разказва за едноименната изложба на група „8 март“ в Софийската минерална баня през 1999 г. Връща този спомен и като история, и като наследство, и като приемственост. Огледах се и аз в него, включително и буквално – мярнах се за миг в един кадър сред публиката.

Всъщност огледах се и в трите изложби. С надежда все пак…