Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

Убягващото време и изплъзващата се с него памет представиха през април три изложби в София. Всяка по свой начин, всяка със свой обхват от минало и настояще, със своя стремеж към обективен, но и критичен поглед към съвременността. И този поглед е калейдоскопичен и фрагментарен

Най-конкретна – още от названието – бе изложбата на Красимир Русев „Time After Time / Време след времето“ (2–20 април 2024 г., зала „Райко Алексиев“). Тревогата за световното културно наследство и неговите банални днешни употреби са в основата на произведенията. Драматичния тон задава в преддверието голямо пано с „Четиримата конници на Апокалипсиса“ на Дюрер, покрито с точките на Брайловата азбука, а на етикета е указан текстът: „Аз съм Алфа и Омега, начало и край, – казва Господ, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят“ (Откр. 1:8). Дадена е и легенда на Брайловата азбука върху огледална табела, в която се оглежда зрителят, а също и отсрещното не по-малко драматично произведение. Представя мрачна картина в кафяво и черно, в която деца, хванати за ръце, играят в кръг сред разрушения с античен храм в задния план. А върху тях с големи печатни букви пише THE END. Тук зрителят, дори и да не знае за препратката към скулптурната група Circle of Peace на Гари Прайс, неизбежно преживява трагизма на войната и разрухата. Още повече когато има нейните реални образи в съвременността.

В залата усещането за драматизъм на моменти спада, отстъпвайки място на образни цитати в духа на попарта. Съвсем директно в поредицата „Мерилин“ на Анди Уорхол, интерпретирани от Красимир Русев в стила на Ван Гог. Интересно е и „обърнатото“ назад време в названието на работата: „Когато Ван Гог влезе в музея Гугенхайм и видя работите на Анди Уорхол и…“. А в „3024“ времето отива сто години напред, за да покаже евентуалните остатъци от… какво всъщност? И в тази работа Красимир Русев използва популярен образ, който всеки е виждал дори само периферно: паметника на морската пехота във Вашингтон, правен по историческа фотография от Втората световна война в Тихия океан. Художникът представя фигурите на войниците, които издигат знамето на САЩ, фрагментарно, наложени върху сивия силует на композицията. Такъв тип представяне често се среща в музеите – например в музея „Акрополис“ в Атина. Но може би по-интересен тук е преходът на образа от фотография през скулптура и пак фотография. Зловещо утилитарно стоят кадрите от убийството на Кенеди в серията „Моите кредитни карти“ – видима критика към баналната употреба на миналото в настоящето.

Изображения от древногръцката вазопис се явяват в „Антични сюжети“ – група стилизирани воини бутат камион с надпис TIR (препратката е към прословутия средиземноморски финикийски град, предполагам); увенчан с лавров венец герой седи и „разгръща“ лаптоп. Наред с тези по-скоро забавни произведения в изложбата са представени и „Сувенирни сюжети“ – картини по „Даная“ и „Автопортрет“ на Рембранд, превърнати в пощенски картички и пратки, облепени с необходимите клейма и печати, с баркодове и уебсайтове за допълнителна информация. Отново ме подсещат за музеите и сувенирните магазини в тях – обичайна практика, в която поне аз не виждам нищо лошо.

Сувенирен характер имат и две големи джапанки – със street view карти от Google Maps върху подметките, с висящ червен етикет и с надпис „Изкуството е изгубено – търсете го“. В изложбата този мотив се явява като „стъпки“ по стената, а картите са от различни места по света, „люлки на древни култури“, както се казва. Тук се увлякох да се вглеждам в тях и да ги разпознавам – в Египет съм била, в Рим съм била, в Генуа съм била… – със страстта на човек, който в последните десетилетия си „наваксва“ пътуванията по места, от които е бил изолиран по времето на комунистическия режим. Може би това ми пречи да съм солидарно критична с художника към настоящето и популярното днес отношение към културното наследство. То поне е достъпно, включително и виртуално, благодарение на технологиите. Независимо от употребите и интерпретациите му, то продължава да вълнува, особено на място и на живо. И сякаш винаги е било и ще бъде така, поне докато човечеството съществува.

„Бдителните писатели“ (4 април–9 май 2024 г.) на Александра Чаушова в Swimming Pool е особена изложба за историята, наследството и паметта. „Всяко историческо представяне, изглежда, се определя от идеологията“, пише художничката. За нея идеологията не е лъжа, но не е и истина – и предполага, че „идеологията е известно заразяване на реалността с фикция“. Кураторът на изложбата Десислава Димова продължава в текста към изложбата: „Историята е разказ, а разказвачите често са ненадеждни. Писателите могат да са творци, служители на тайни служби, вербувани граждани – агенти. Всички те пишат истории и история“.

Изложбата е особена, защото в причудливото пространство на Swimming Pool зрителят се оказва в приключение, откривайки сякаш зад всеки ъгъл произведение в различна техника и с изображение, което сякаш няма връзка с останалите. А същевременно интуитивно усеща, че такава има – тя е във фантазния свят, който художничката създава с привидно спокойствие и почти маниакално търпение. „Натюрморт с мъж“ (2012) е рисунка с молив, представя телата на заек, птици и мъж в костюм, натрупани върху маса с бяла покривка и прецизно нарисувани орнаменти по нея. Това е рисунка на естествоизпитател, обективен и взрян в детайлите, със стремеж да покаже максимално точно характеристиките на изследвания обект. От текста към изложбата става ясно, че рисунката е вдъхновена от историята на Данаил Крапчев – журналист и общественик, подкрепял прогерманската политика на правителството, убит при преврата на 9 септември 1944 г., осъден на смърт от т.нар. Народен съд година след смъртта му.

В изложбата историята продължава с „Чавдар Тепешанов“ (2017) – видео интервю на художничката с бивш оперативен работник в Шесто управление на Държавна сигурност, отговарял за дейците в киното. Разказва за събирането на информация от агентите, за нейното архивиране, а впоследствие и за изгарянето на досиетата. Това за него е било служба в бюрократична машина, в която той се чувства невинен – навсякъде има такива, просто работа като всяка друга, а и в полза на държавата. Зрителят гледа видеото, докато над главата му виси „Магарешки бодил“ (2017) – живописна творба от същия Чавдар Тепешанов, който понастоящем е поет и художник. А зад ъгъла е „Сержант майор“ (2018) – друга „естествоизпитателска“ рисунка на Александра Чаушова, в която някакъв незнаен за мен бръмбар поглъща членестоного с природно безразличие…

„Химикалки Шнайдер“ (2022) е единствената мащабна работа в изложбата, разположена на цяла стена. Нарисувани прецизно с маслен пастел и акрил върху хартия, сините химикалки върху черния фон се въздигат като монумент на бдителните писатели, писали историите на реалните човешки съдби заради фикцията на идеологията. Винаги и във всички времена е било така, е утехата на примирението. Но стремежът да разберем убягващата ни история все пак остава, особено когато ни е близка и сме я живели – поне някои от нас.

Убягва ни и настоящето обаче, във всеки един момент, показва изложбата Flashbacks (5 април–11 май 2024 г.) на Марта Джурина в галерията на Института за съвременно изкуство – София, куратор Марина Славова. Художничката е носител на наградата БАЗА 2021 и представя спомените си от двата месеца резиденция в Ню Йорк. Използва фотография, експериментална обаче, далеч от представата за обичайните „снимки за спомен“. Градът е неспирен поток от светлина и цветове, преживяване на абстрактни форми, прожектирани по стените на галерията и допълнително пречупени от прозрачни плексигласови елементи по пътя на прожекцията. Има и няколко фотоса по стените, но и те не спират „изтичащия“ образ. И в двата случая зрителят търси фиксирана реалност, открива „намеци“ за нея, но все едно се оказва въвлечен в убягващия образ на забързания град.

За създаването му Марта Джурина е използвала камера обскура – този предшественик на фотоапарата, изобретен още в древността. За мен той носи магията на физическите закони, впрегнати в човешкото желание за спиране на времето и застиването му в траен образ на реалността. Но той все едно е нетраен, освен че е и обърнат.

И винаги убягва, заедно с историята и паметта…