Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

На 18 май т.г. се навършват 110 години от рождението на великия оперен певец. Тогава започва и фестивалът в Националния музей „Борис Христов“. Директорката на културния институт Елена Драгостинова пред Светлана Димитрова

Преди две десетилетия Министерството на културата създава Музикалния център „Борис Христов“, който през 2011 г. е преобразуван в Национален музей „Борис Христов“. Има разлика в начина на субсидиране и в администрирането, но смисълът остава същият – да съхранява паметта за триумфите на великия артист и да стимулира новите поколения в техния устрем. „Така го е мечтаел Борис Христов, така е завещал“, казва директорката му Елена Драгостинова. За по-голямата част от аудиторията къщата на Борис Христов е дом, в който кипи живот, благодарение на изкуството. През 2008 г. културният институт получава в Авиньон Знака за европейско културно наследство. Тогава това отличие в Европа притежават само 50 културни обекта, сред които и цели градове.

Как се попълва колекцията на вашия музей?

Попълването на колекцията е безкраен път на предварителна подготовка, проучване, тактичност, търпение, дипломация и спечелване на доверието. Защото се разчита преди всичко на дарителския жест. Ако големите музеи по света често се сдобиват с артефакти чрез откупки, то при нас дарителството е в главната роля. Фотография с автограф, албум, пощенска картичка, грамофонна плоча, аудио- или видеозапис – различни са предложенията за дарение при нас. И са еднакво ценни. Те се появяват благодарение на персоналното внимание, което всеки получава тук. Понякога дарението е дори само устен разказ или спомен. Всичко има значение за колекцията. Така Георги Петков, ученик на Борис Христов, подари най-скъпата си вещ – своето пиано, от друг ученик на Борис Христов, Бойко Цветанов, имаме портрет, от Живко Желев, Бойка Василева и Людмила Добрева – фотографии от Българската академия за изкуство и култура в Рим. От наследниците на художниците Иван Блажев и Асен Попов получихме скулптурни изображения на Борис Христов; на Томислав Вичев и инж. Иван Иванов, както и на редица други колекционери меломани дължим попълването на богатата фонотека. Майкъл Лечфорд, свързан с някои от звукозаписите на Борис Христов, е сладкодумният разказвач на истории, които дадоха повод той да напише и книгата си за големия оперен артист. Някои от постъпленията в колекцията имат интересна история. Един от някогашните продуценти в ЕМI, Ричард Брабърн, специално бе следил за екскурзии от Великобритания до София, които да включват посещение в музея, за да ни връчи лично комплект със записи на Борис Христов. Неговото дарение ни даде възможност да обогатим програмите си в поредицата „Звуковият музей – изкуството на Борис Христов“. Всяко постъпление допълва, обогатява, а понякога и променя музейния разказ.

Неотдавна получихме комплект от афиши. Човекът, който ни ги донесе, разказа, че в началото на 90-те забелязал камион, натоварен със строителни отпадъци. А върху тях – метнат вързоп. Заинтересувал се и строителите му го дали. Оказало се, че това са афиши от участия на Борис Христов в спектакли, концерти и фестивали в Италия. Някои от тях, облепени с марки, без да са поставени в плик. Ясно личеше адресът, изписан от Борис Христов: България, София, улица „Цар Самуил“ 43. Синът ги е изпращал на майка си. А спасителят и приносител на тези скъпоценни разпадащи се листове също дълго им се е любувал, сменял е жилища, изхвърлял е вещи, но никога не се е разделял с афишите. И те, макар и след десетилетия, се върнаха на мястото си. Като получиш нещо такова, няма как да не се превърнеш в детектив – защо пратките са без плик, защо са облепени с марки, защо адресатът е изписан направо върху гърба на афишите. След незабавната им дигитализация оригиналите бяха надеждно съхранени. А от копията се роди изложба.

Как определихте предназначението на музейните пространства?

Някои си вървяха с историята на къщата. Там, където семейството е живяло, най-естествено е да бъде разположена музейната експозиция. Ясно е също, че пластовете история и световната слава на Борис Христов като някогашен обитател на този дом не биха позволили експозицията да се сведе до битова възстановка. Тук има по-скоро маркировка чрез отделни предмети, които са емблематични за епохата и за стопаните на къщата. Вещите са по-скоро повод за разказ и проблематизиране. Открояват се кахлените печки като символ на уюта; бюрото, на което бащата на Борис Христов – Кирил Христов Совичанов, е преподавал уроци по френски. Тук са и ръкоделията на майката – Райна Тодорова Попиванова. Една китара и една цигулка разказват за музицирането в този дом и важната му роля в квартала като средоточие на задружност чрез творчеството. Няколко български отличия – сред тях и най-високите, са свидетелство за динамиката в отношенията между изявената личност и държавата. Костюм от операта „Борис Годунов“, концертен фрак със знака на юристите – всеки предмет отваря пътека към история и обобщения за ценности.

През 2003 г. се озовах в новоремонтирана къща, която е била готова няколко години преди това, за да бъде предадена на евентуалния културен институт. Когато влязох тук като новоназначен директор, ме посрещна един от охранителите. В ръцете си държеше ръждясала тенджера, в която събираше капчука от тавана на концертната зала. Формалностите с парното не бяха уредени, температурите бяха минусови, охранителите се грееха на смени на печка с два реотана, претопляха консерви на котлон и не бяха взимали заплати от три месеца. Музеят като юридическо лице нямаше банкова сметка, нямаше застраховки. Аз лично нямах нито бюро, нито стол. Нямах мечти, а имах концепция с поставени цели. Добре че в семейството ми има специалисти от различни области, които помогнаха да се осъществят началните формалности от администрирането.

След неколкократни ремонти концертната зала стана достойна за изяви и за разкошния си „Бьозендорфер“, а в приземния етаж се оформи пространството, наречено Три стаи музика. Открихме го с резидентна програма за млади артисти като Венцислав Диков, Мартин Микуш и Антони Райжеков – всеки от тях с талант в поне две области. В продължение на седмица те създаваха своите рисунки, музикални опуси, интерактивни и видеоарт инсталации. После ги представяха пред публиката, а тя с ентусиазъм се включваше в играта на креативност. Приземното пространство под концертната зала е най-изстраданото и защитавано за каузата на изкуството. След упражнен сериозен натиск то да се превърне в ресторант, това място бе отвоювано за Арт галерия с помощта на художници. С тях аранжирахме изложба след изложба. Сега е обзаведено така, че е подходящо и за камерни концерти. Въпрос на време е да бъде реставриран и един орган, който получихме като дарение, и така барокът ще има още едно гостоприемно средище. Отделно от всичко това са библиотеката, фонотеката, обзаведените кътове за прослушване на музика върху различни аудионосители, включително и черни плочи, репетиционната стая. И разбира се – градината на Борис Христов. Всяко растение в двора си има история, защото е посадено от приятел на музея. В топлите дни тук е мястото за концерти на открито. Някога руският белогвардеец Константин Чернов е обединил родителите и децата от квартала и е създал оркестър от балалайки и хор. А премиерите са били в двора на семейство Христови. Днес музеят продължава традицията и влиза в партньорство с нароилите се галерии и културни пространства в кратката отсечка на улица „Цар Самуил“ между „Солунска“ и „Алабин“.

Вие ли направихте студиото?

Студиото е резултат на осъзнаването – още в самото начало – че не само предметните реликви изискват трайно архивиране. Първият концерт, първото представяне на списание за музика, първата изложба трябваше някак си да бъдат запечатани. Студиото се оборудваше неотклонно и търпеливо. В него има вложен доброволчески труд на експерти. Сега във фонотеката на Музея „Борис Христов“ е натрупан масив от звукова информация. В нея са първите победи на младите таланти, за които концертната зала на музея е благодатната среда. Вълнуващо е, когато чрез архива можеш да проследиш израстването на музиканта – от началните стъпки към националната, дори световната сцена. Затова гледам на звукозаписите, направени тук, като на свидетелства на времето.

Как се сложи началото на концертната програма?

Първият концерт беше скоро след откриването на културния институт. На 6 февруари 2004 г. направихме концерт с „Юлангело“. Вокалната формация, ръководена от Йосиф Герджиков, беше в полезрението ми още от първата ми концертна среща с нея сред неуюта на Червената къща. После случайността ме срещна в Софийската опера с Пламен Бейков, който пееше с формацията, а се и оказа ученик на Борис Христов.

По-нататък се появиха рубриките „Изкуството на Борис Христов“, „Оперни филмови вечери“, „София/Рим/София“, „Барокови пристрастия“, „Учениците на Борис Христов“, „Детски ъгъл“. Един от големите проекти на музея са трите издания на конкурса „Миниатюри за голям глас“, чрез който се поощрява композиторското творчество и взаимната обвързаност между автор и изпълнител.

А фестивалът кога започна?

Фестивалът на изкуствата „Борис Христов“ започва винаги на 18 май, рождения ден на Борис Христов. Това е и датата, когато той, вече 28-годишен, въпреки съпротивата на майка си, но с насърчението на баща си и брат си, както и на своята голяма любов Пенка Касабова, поема към Италия.

Тази година това ще бъде двадесетият фестивал. Посветен е на 110-годишнината от рождението на Борис Христов. Неговата формула е определена от самото начало: да обединява изкуствата, да събира в единна изява млади таланти и майстори и да черпи вдъхновение от идеите на Борис Христов. В двадесетия фестивал има три основни линии: учениците на маестрото, българската музика и приемствеността. Учениците на Борис Христов в момента се намират на различни етапи от творческите си търсения. Баритонът Георги Петков е възродил артистичната си кариера, като се е отдал на вокална подготовка на млади таланти. В своята изява той ги представи и едновременно с това им партнира. Басът Пламен Бейков – сега директор на Държавната опера в Русе, с присъщата си задълбоченост е събирал вокалните произведения от български композитори, които по искане на Борис Христов са му били изпращани. Желанието на големия родолюбец е било да стане „Посланик на българската песен“. Пламен Бейков изследва тези партитури, които са с ремарките на самия Борис Христов, и ще ги представи пред публиката в свое изпълнение. Сопраното Мариана Цветкова – лауреат на международни награди и солистка на Националната опера и балет, вплита в изявата си разказ за Борис Христов. Поканила е за своя концерт изпълнители като Гергана Русекова, Рада Тотева, Владимир Маринов и виртуоза на акомпанимента Милен Станев.

Празникът представя и приемствеността в артистични фамилии като тази на пианиста Томислав Вичев. Той самият участва в програма заедно със сопраното Марта Кукуларова и цигуларя Мичо Димитров; по-малкият му син Александър ще представи заедно с Аглея Канева виртуозна програма за ударни инструменти, а по-големият, Виктор, ще постави фестивалния финал с клавирен рецитал, в който е включил и своя творба. В програмата са включени няколко изложби. Една от тях е отново в партньорство с галерия „Интро“ и представя творби на Греди Асса, Вихрони Попнеделев, Стели Грънчаров, Валентин Щинков... По договореност с Регионалния исторически музей в Пловдив представяме концентрат от софийската програма в родния град на маестрото.

Самата вие имали ли сте среща с Борис Христов? 

Не, въпреки че имам интервю с него. Предстоеше годишнина на Борис Христов. Тогавашният главен редактор на вестник „Култура“ един ден ми съобщи, че трябва да направя интервю. Много се зарадвах, защото бях убедена, че тръгвам за Рим. Бях от малкото хора с международен паспорт. Да си спомним тази възпираща подробност от онова време. Оказа се, че ще говорим по телефона. Направих интервюто, не беше дълго, защото Борис Христов не беше в добро здраве и трябваше да проявя деликатност. Получи се лаконично, но интересно. По-интересното беше „извън записа“. В началото, когато му позвъних, той попита: „Вие искате интервю да правим? Чудесно. Звъннете ми след петнайсет минути, защото трябва да си облека костюма, да си сложа вратовръзката“. След петнайсет минути заяви: „Аз вече съм седнал на бюрото. Започваме“.

На финала ме попита дали съм го виждала, аз казах, че не съм, но го познавам от фотографиите, от плочите. Той отговори: „А аз ви виждам“ и ме описа. Попитах го откъде е разбрал. „Вашият глас ми показа. По гласа мога да си представя как изглеждате“.