Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

„Актьорът, особено добрият актьор, е единственият надежден и безкористен спътник, с когото можеш да прескачаш клопките по пътя“, казва режисьорът Николай Поляков в разговор с Мария Митева

Николай Поляков постави пиесата „Скрити лимонки“ от австралийката Джоана Мъри Смит за първи път на българска сцена. Представлението на театър „София“ се играе в камерната зала на „Сълза и смях“. Преводът на пиесата е на Златна Костова, сценографията на Петя Боюкова; композитор е Мишо Шишков-син, хореограф – Ангелина Гаврилова. Актрисите Мила Банчева, Неда Спасова, Ангела Канева, Дениза Павлова, Милена Живкова и гост-звездата от Младежкия Станка Калчева изнасят едно Six women show. „Иронията е маската на беззащитните“, тази мисъл определено пасва на мултиплицираната женственост на шестте героини и прави смешните ситуации много по-фини и човешки привлекателни в този спектакъл.

Г-н Поляков, най-новата ви постановка „Скрити лимонки“ е с шест монологични героини. Това ли е съвременният начин на общуване – самотна ирония и себеирония?

Съвременният начин на „общуване“ е взиране в телефона. В метрото в продължение на 5–6 спирки момче и момиче не откъснаха поглед от телефоните си. Понеже не си говореха, реших, че случайно са седнали един до друг. Когато обявиха станция „Мусагеница“, тя го сбута, взеха раниците си и потънаха в тълпата. За щастие, театърът все още гледа в упор в очите на зрителя. И вярвам, че никога няма да настъпи времето на „виртуална сцена с виртуална публика“. А монологичният театър е като другия театър, само е по-труден. И по-рисков – отникъде помощ за клетия актьор – няма партньор, няма пауза, няма време за съсредоточаване и презареждане. Само миг разсейване и си излетял от вниманието и интереса на публиката като състезателен болид от пистата. Страданието, радостта, любовната мъка и еротиката, иронията, себеиронията, яростта и примирението – все зони на непредвидимото човешко битие – са вековният интерес на театъра. В добрата драматургия можете да ги откриете в необикновени комбинации.

Вие изпитвате респект към текста. Пиеса единствено с женски персонажи поставя ли капани пред един режисьор?

Нормалният отговор е, че всеки опит да се влезе в загадъчната женска природа е път със заредени капани. За мен големият капан щраква веднага след избора на пиесата. И съм забелязал, че колкото повече харесвам един текст (независимо с какви персонажи), толкова по-безпомощен съм в обезвреждането на капана. Да, текстът е добър, но колкото по-добър е, толкова по-трудно се съгласява да бъде превърнат от нещо за четене в картина за гледане. И веднага чувам един подъл глас: „Не биваше да вземам тази пиеса“. Началното стъписване преминава в безпомощност. И така, докато някаква дреболия – парче декор, нов смисъл на безобидна реплика, изненадващата роля на маловажен факт дават глътка въздух. Оня глас вече е друг: „Не си сбъркал!“. Разбира се, това не продължава дълго, измисленото вчера днес изглежда пълна глупост, двата гласа крещят, надвикват се, слънцето ту изгрява, ту внезапно настъпва непрогледна нощ. Едва ли съм някакъв частен случай на загубилия самочувствие режисьор. Сигурен съм, че това е мъката и удоволствието на всеки, влязъл в този занаят. Вече на репетициите с актьорите моят голям капан има способността да се трансформира в безброй малки уловки, с които можеш да се справиш само по един начин. Интуитивно усещах този начин, но ми трябваше време да го формулирам просто и ясно. Така както всъщност се откриват най-простите неща. Доверието! Когато репетицията се запъне и търсеният резултат не идва, истинското, искреното доверие в актьора може да превърне това мъчение в игра и удоволствие. Актьорът, особено добрият актьор, е единственият надежден и безкористен спътник, с когото можеш да прескачаш клопките по пътя. Знаем тази елементарна истина, знаем я всички още от университета и все пак всеки стига до нея по прекия или както е в моя случай, по пътя с повечко завои.

Прави впечатление, че в момента има няколко театрални постановки с изразено женско присъствие. Това да не е модна тенденция, дори не е само у нас?

Не, не е тенденция. Имам предвид художествена тенденция. Това е популярна практика за реализиране на възможностите на големи групи талантливи, но малко заети актриси в театрите. Този неудобен факт не е резултат от лошо мениджърско или художествено управление. Не, просто в световната драматургия, особено в класиката, съотношението на персонажите никак не е в полза на дамите. На Шекспир например две-три жени (няма нужда от повече) са му достатъчни да объркат живота на 20–30 мъже, на цели градове, дори на няколко държави… Извън шегата, проблемът не е само творчески, той е и социален. Лошо е, че се използва дори съвсем спекулативно и за избиване на разни феминистки комплекси. Когато от театъра ми предложиха този текст, бях готов да го откажа. Приех и защото ме съблазни опитът да пробвам колаборация на традиционния театър с някои техники на стендъп комедията. Затова привнесох в спектакъла мъжкото присъствие на Пламен Манасиев, който непрекъснато миксира имената на актрисите и персонажите в стремежа към по-висока степен на искреност.

Забавното измести ли интелектуалното?

Комерсиалното измести не само интелектуалното, но и забавното. Разни недомислени от Министерството на културата методики принудиха театрите да извадят пред скобите на своята дейност продадения билет и така отвориха широко вратата на булевардното развлечение, гарантирано от популярни имена. Не обвинявам талантливите актьори с добилото популярност прозвище „мечки“ – те добросъвестно и с разбираем интерес осигуряват алъш-вериша с билета. Проблемът е, че във въпросните методики няма и дума за качеството и стойността на театралния продукт. Пълно безгрижие към добрия вкус, към моралните норми, към отговорността пред младия човек, зарязал купона и предпочел театъра. Иначе забавното като категория е силно и трайно обвързано с изкуството. Дори с високото. Та нали никой не влиза в киното, галерията, концертната зала или театъра с желанието да бъде поучаван, възпитаван или назидаван. Когато се смее или озадачава или дори когато избърсва някоя сълза, това е част от търсената забава, разбирана като споделено съпреживяване.

Вие споделяте, че трябва да преодолеем политическата неграмотност, която според Бертолт Брехт е най-лошата. Не страдаме ли и от неизживян социализъм?

Не са ни виновни само социализмът и комунизмът. Този злощастен режим наистина престъпно ни задържа в много дългия път към идеала – демократично общество. Път, който държавите, постигнали или напреднали в постигането на този идеал, са вървели с упоритост дълги, дълги години, дори векове. Спомням си колко наивно уверени бяхме след 10 ноември, че само за година-две ще се озовем в мечтаната демокрация. Не си давахме сметка, че тя, демокрацията, не е само въпрос на институции, а преди всичко на народопсихология. Недоумявам как млади хора гордо заявяват: „Аз не се интересувам от политика!“. Кой успя да им внуши, че аполитичността е шик, че е аристократично превъзходство? Знам, че и тази заблуда ще падне по споменатия дълъг път, но по него засега май сме още под сянката на оная круша, кривата.

„Политиката е най-висшето изкуство“ според Томас Ман. Звучи ли утопично, или е постижимо?

Политиката е силно зависима от политическата грамотност, но е и достатъчно непредвидима, когато времето или обстоятелствата изведат на сцената една силна личност, под чиято воля понякога обществото прави скок в развитието си. Но цената почти винаги е много висока – гибелта на Ботев и Левски, детронирането на Батенберг, разцепената глава на Стамболов… Иначе политиката в едно тоталитарно общество е лесна работа. Безнаказаността прави от откровения невежа важен фактор, демагогията е правило и не впечатлява никого, а примирението гарантира идилията на общността. Виж, в разградената тоталитарна къща, в която обитателите ѝ са запазили рефлексите си, политиката е сложна, почти непостижима работа. С нея се захващат неготови, неподготвени, но амбициозни хора и тогава за какво изкуство може да става дума. Не знам какво е имал предвид мъдрецът Томас Ман, но в изкуството, както и при политиците, има поне три нива – ниско, поносимо и високо. Не разбирам примитивното самочувствие, с което честният и винаги справедлив обикновен гражданин заклеймява „политиците, които не мислят за народа“, или убеден, че е въплъщение на народната мъдрост, отсича: политиката е мръсна работа. Страхувам се от лесното обобщение, защото то е опасно оръжие в ръцете на агресивната немислеща тръстика.

Свободата като че ли докара един хаос от „всепозволеност“ (Достоевски). Имаме ли и днес нужда от ясни нравствени критерии от добро и зло?

Човек винаги е съзнавал необходимостта от такива критерии и мъчително се е лутал във формулирането им. Мъчително, защото границата между добро и зло в реалния живот е много нечетлива, много объркваща. Според един философ грешникът, който съзнава себе си като грешник, превъзхожда убедения в своята безгрешност праведник. Не свободата, а безнаказаността, която всъщност е липса на страх от Бога, води след себе си хаоса и всепозволеността. Колкото по-трудни дни преживява обществото – войни, насилие, терор, толкова по-сложен е изборът на позиция. Ето, войната в Украйна, уж всичко е ясно – има агресор, има и жертва. А с каква фанатична убеденост някои хора разместват местата на доброто и злото. И това не е само поради идеологически пристрастия. Тук вероятно се намесва несъзнаването на това колко голяма е личната ни отговорност за проявленията на злото.

Като човек, роден в семейството на свещеник, помага ли вярата в Бог?

Никаква гаранция няма къде си роден. Като всеки средностатистически грешник и аз заспивам с тревожното усещане за неизпълнен християнски дълг. Но упованието в Бог помага. Уверявам ви.

Има и немалко дискусии дали да се въведе вероучението в училищата. Вие какво мислите по този въпрос? Ще помогне ли то за справянето с нарастващата агресия сред младите?

Не знам. Много сложен въпрос. Щом сме приели като основна ценност правата на човека, свободата на религиозното вероизповедание, много е трудно практически да се въведе такава дисциплина. Още по-сложен въпрос е кой ще бъде посредникът между детето и религията. Нали сме свидетели как професори и доценти, които преподават право в университетите, вземат рушвети, „изпитват“ несъществуващи студенти, издават фалшиви дипломи… Ако в ръцете на такива учители попадне Божието слово… Вярвам, че религията може да възпира насилието, за вероучението не знам. Нека това решат специалистите.

Театърът също е вид вероучение, себепознание. Трябва ли да намери място под една или друга форма и в нашите училища? Как възприемате подобна идея?

Когато бях ученик, имахме часове по рисуване и пеене. Не помня дали са ни писали бележки и дали някой стана художник или певец, но съм сигурен, че деликатният, незадължителният досег на децата с изкуството под каквато и да е форма ще помогне на някои от тях да усетят скритите заложби у себе си. А на други – да загубят интерес към агресията.

Николай Поляков е роден в Сливен в семейството на свещеник, емигрирал в България след гражданската война в Русия (1918–1922). Завършва режисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1966 г. Поставил е на над 120 театрални спектакъла в София, Добрич, Пазарджик, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Ловеч, Враца, Видин… През последните години създава запомнящи се представления на софийски сцени: „Ана Каренина“ (Театър „София“, 2016), „Какво да правим с виолончелото?“ (Народен театър, 2020 г.), „Майстора и Маргарита“ (Младежки театър, 2021 г.), „Игри в задния двор“ (Театър „София“, 2023 г.) и др. Негови постановки са играни в Сърбия, Полша, Русия, Македония, Финландия, Швеция, Либия. Работил е като заместник-министър в правителствата на Филип Димитров и Иван Костов. Бил е асистент на проф. Крикор Азарян в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.