Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

С проф. Анатоли Кръстев разговаря Светлана Димитрова

Срещам го в кабинета му в Националната музикална академия. Има урок. Прекъсва за кратко. Разказва ми, че е поставил на стената портрети на всички свои именити предшественици – Иван Цибулка, Велко Карастоянов, Светослав Манолов, Здравко Йорданов, Кирил Вапорджиев, Константин Попов, Анна Атанасова, Богомил Караконов… Освен че е ангажиран и всеотдаен преподавател, Анатоли Кръстев непрекъснато концертира. В рамките на 55-ото издание на фестивала „Софийски музикални седмици“ заедно с пианистката Маргарита Илиева изнесе концерт, съставен само от творби на български композитори. „Този концерт се оказа уникален за фестивала – световни премиери на български композитори“, споделя виолончелистът.

Малко след това отново беше на сцената, този път на Народния театър „Иван Вазов“, за представлението „Какво да правим с виолончелото“, за което билетите свършват почти светкавично. По време на срещата ни все още му предстоеше отбелязването на 20-годишнината на Лятната академия на изкуствата в Созопол, където заедно с двете си деца, Атанас и Калина Кръстеви, трябваше да има майсторски клас.

Колкото до сценичната магия, която излъчва всяко негово изпълнение, много точно е обобщението, публикувано в „Либр Белжик“ – Брюксел: „Без съмнение една от големите фигури на виолончеловото изкуство, Кръстев е личност, излъчваща рядко срещана сила. Пълното себераздаване в свиренето и способността му да достига върховна изразителност са категорично негови основни характеристики… При него дори виртуозните моменти са наситени с музика… Той е огромен талант… Изпълнение превъзходно, могъщо от всички гледни точки. Срещнахме се с инструментализъм от висока класа, с музикална стихия, белязана от топлота и вдъхновена поезия. Изключително представяне на голям артист“.

В целия живот на Анатоли Кръстев, наред с концертите, основно място заема работата с младите. Преподава от 1973 г., бил е заместник-ректор на НМА от 2008 до 2016 г. Многобройните му възпитаници са изтъкнати солисти, концертмайстори и преподаватели в престижни университети в Европа, САЩ, Латинска Америка, Австралия. Ръководи и майсторски класове, които са вече над 75, провеждани в България, Европа, Азия, САЩ, Латинска Америка, Австралия. Първият е през 1989 г. в Брюксел, последният засега – през това лято в Созопол.

Разговаряме дълго, защото Анатоли Кръстев е забавен събеседник и историите, които разказва, не свършват. Едната води към друга, преплитат се спомени за срещи със забележителни музиканти, писатели, артисти. Разбира се, първата ни тема е онзи концерт на 1 юни с изцяло българска програма.

Как съставихте тази програма?

Всичко започна от Марин Големинов. Когато заминаваше за Португалия, ми остави едни ноти с Три импровизации за соло цигулка и ми каза: „Вземи и ги направи за соло виолончело. Ще звучат по-добре“. Аз се зарадвах, той замина, по-късно почина, а нотите изчезнаха. Преди две години, когато пренасях моите ноти тук, в Академията, ги открих. И разбрах, че са минали двайсет години. Така се роди идеята. Георги Арнаудов написа едно произведение – „Бадгир“. Това са кули с осем стени, каквито и аз съм виждал в Самарканд и Бухара, но не съм им обръщал внимание. Когато задуха вятър през прозорчетата, започват да издават звуци, по които местните шамани гадаят за времето. Пак по това време ми се обади Румен Байрактаров, когото аз много ценя като музикант заради мащабното му мислене. Каза, че е написал пиеса за сина ми (Атанас Кръстев). Отвърнах, че ще питам дали той ще ми разреши аз да я изпълня, защото програмата му е готова за година напред. Така дойде Поема за виолончело и пиано. Асен Аврамов, композиторът, когото всички познават с театралната му музика, беше създал Самотни каденци за соло виолончело, избрах първата, която много ми хареса. Позвъних на Васил Казанджиев и го помолих да ми напише нещо и той беше много щастлив от предложението ми. С неговите Ноктюрно и скерцо завърших – две къси пиеси, в които той казва толкова много. Заслушваш се веднага. Това е модерна музика без никакви компромиси. И програмата се получи. Но да се върна на Марин Големинов. В тези импровизации си дадох сметка колко напред е отишъл той. Дал си е свобода и в онези негови теми, които аз наричам „кюстендилските теми на бай Марин“. Освен това си дадох сметка, че не може да не ги е дал на някой цигулар. В разговор с Йосиф Радионов той каза, че негова студентка преди 2000 г. изпълнила импровизациите и след това заминала за Америка, където направила докторат върху български композитори. Той в детайли ми разказа колко трудно било това произведение. Сега предстои да запишем тази програма в Българското национално радио. Голям късмет имах и с пианистката Маргарита Илиева, с която преди няколко месеца направихме концерт, нарекохме го „Шедьоври за виолончело и пиано“. Маргарита Илиева е изключителна. Тя знае неща за свиренето на пиано, за които много други дори не подозират.

А как дойде поканата да участвате в театралния спектакъл „Какво да правим с виолончелото“ от Матей Вишниек с режисьор Николай Поляков в Народния театър?

Благодарение на Рашко Младенов, който е мой приятел от студентските години. Той е бил много добър пианист, дори е приет в Консерваторията. Аз се прибрах с Първа награда от Консерваторията в Тунис, която беше филиал на Парижката консерватория, и по спогодба между България и Франция се оказа, че мога да се запиша направо във втори курс. Бях на 18 години. Имах и диплома за най-висока степен шлосер, защото татко ме записа и в Техническия университет. А в Консерваторията ходех на вечерни курсове.

Имате техническо образование, но музиката победи?

Баща ми беше превъзходен челист. Така хубаво свиреше и жалко, че не си остана музикант. Един от тримата ми чичовци беше завършил Консерваторията и беше музикант в Музикалния театър. И бащата на баща ми е свирил на чело, че и на мандолина, на пиано и акордеон. Бил е много добър математик и е преподавал в гимназиите в Дупница математика и музика. Там са се установили през 1905 г., след като ги подгонили от Серес. Другият клон на рода ми е с корени от Велес. Баба е завършила в първия випуск на девическия отдел на известната българска солунска гимназия. Тя цял живот преподаваше българска литература.

Ходили ли сте по тези места?

Много пъти съм минавал, но нямам близки там. Водил съм майсторски класове по тези места.

Отклонихме се от историята с Рашко Младенов.

Приятели сме с Рашко Младенов, макар че той завърши ВИТИЗ. Спомням си колко съжаляваше, че е изоставил пианото… А когато Николай Поляков решава да постави пиесата на Матей Вишниек, той ме препоръчал. И така вече пет години. А салонът винаги е разпродаден. Аз нямам нито една реплика. Играя символа на културата, на доброто възпитание. Не мога да не спомена Снежина Петрова, Валентин Танев и Марин Янев. Страхотни актьори, а с Николай Поляков имах невероятен късмет. Той е човек с широк поглед, както си представях един театрален режисьор. Разкрива неща, които са отбелязани в сценария, но са под черта. Какво прави например някой, който няма реплика? Трябва да се държи сякаш е в действието… Много изящно написана пиеса.

На сцената сте, свирите. Има ли музикален сценарий пиесата?

Изпълнявам доста автори, пиесите аз ги избрах. Има Бах, с когото започвам, дори свиря, докато публиката се настанява, и всички много внимават и пазят тишина. После има Сен-Санс, Кодай, дори накрая, когато вече съм убит, пуснах запис на пиесата „Келс“ от Георги Арнаудов с насложени ефекти. Много хубаво се получава.

Някога имали ли сте желание да свирите в оркестър? Отдавна ви познавам все като солов изпълнител.

Не, никога не съм мислил върху това.

Казвате дядо ви, баща ви, чичовците все на виолончело са свирили. Вашите деца – Калина и Атанас, имаха ли друг избор?

Калина пожела да свири на виолончело, но аз бях много против. Намерих едно малко чело. Предадох ѝ четири урока и се отказахме. Заболяха я пръстчетата и тя тръгна на уроци по пиано. Преподавателката ѝ в Музикалното училище беше толкова доволна, а Калина в края на втората година беше минала материала за четвъртата. Въпреки това детето отново поиска да свири на виолончело и тъй като аз заминах за половин година за Белгия, съпругата ми Нели Кулаксъзова се зае с обучението ѝ. Дори проф. Здравко Йорданов е идвал да я чуе. Тя започна при Тодор Бахаров. Самият аз от всичките ми ученици изведох само един от началото. Той сега е в Аржентина, професор е в университета в Сан Хуан и е концертмайстор. Видях колко е трудно да преподаваш на малко дете. Атанас започна с Мариета Иванова, фантастичен педагог. С него беше ясно. Съпругата ми беше бременна и беше продуцент, когато записвах диска с виолончеловите концерти. Той е „слушал“ всички концерти по време на тези записи. Малко след като се роди, излезе и дискът. И един ден останах сам с него. Той беше неспокоен и аз му пуснах музиката. Каква блажена физиономия направи! Това си беше неговият свят. Така се уверих в истината за пренаталната музикотерапия.

Винаги когато е възможно, свирите тримата на концерти. Притеснявате ли се за тях?

Не, аз се притеснявам, че те свирят по-добре от мен (смее се). Всички очакват аз да ги ръководя. Аз ги ръководя, но виждам, че идеите и на Калина, и на Наско са по-ценни и все ги подпитвам какво да правим, защото понякога се оказва, че не смеели да ми кажат.

През 2002 г. Анатоли, Калина и Атанас Кръстеви създават състава „Челисимо“, а първият им концерт е в рамките на Салона на изкуствата в НДК. Тогава Калина учи в Лондон, а Наско е определян като „младо дарование“. Досега поддържат идеята да са тримата на сцената винаги когато могат. След Лондон Калина се установява в Мелбърн, Австралия, и завръщанията ѝ не са толкова чести, но винаги се включва в състава. Доц. д-р Атанас Кръстев, който е преподавател в НМА „Проф. Панчо Владигеров“, е артистичен директор на виолончеловия фестивал и на академията „Челисимо“, която се радва на голям интерес, а за майсторските ѝ класове у нас пристигат някои от най-изявените преподаватели по виолончело.

И тримата преподавате. Обменяте ли опит?

Темата винаги присъства и внучката ми, която вече е на 24 години и завърши право, все казва: „Толи, той само за чело говори“. Аз все отговарям, че спирам да говоря за челото, тя ни дебне, а то каквото и да правим, колкото и да сме разделени – ние в София, те в Мелбърн, а Наско някъде по света, когато има някаква идея, трябва да я споделим.

Но всъщност ние тримата сме много различни. Аз съм привърженик на рационалното свирене, което много помага за поддържането на форма. Всичко трябва да мине през главата, да се спазват правилата за държане на инструмента. Например Янош Щаркер[1] беше много полезен за мен. Аз ходех при него, когато имах по седемдесет концерта на сезон. Всички ме питаха: „Какво ще правиш при него, какво ще научиш?“. Бях забелязал, че приключвам концертите много изморен. Диригентът Велизар Генчев ми изпрати покана за Щаркер. Ние с него бяхме близки още от Колегиума за камерна музика. Курсът се провеждаше във вилата на Круп в Есен, с фантастична концертна зала. Винаги имаше по 50–60 души публика. Когато курсът започна, Щаркер ме попита пред всички, които се бяха събрали: „Ето, виждате как реагират, когато вие свирите. Какво искате от мен?“. Отговорих, че имам концерти, имам кариера, но не мога да разбера защо толкова се изморявам. Той обеща, че ще ми помогне. И ми помогна. Оправи ми дишането, културата на звукоизвличане. Той беше първият, който ми обърна внимание да наблюдавам вибрацията на самото чело и да имам респект към природата на звука, който е с много обертонове. Необходимо е да се прави разлика между обема на звука и динамиката. Оказа се, че съм изразходвал със 70% повече енергия, отколкото е необходимо. Щаркер ми постави задача – една от Баховите сюити. Отидох в хотела и цяла нощ свирих. Усетих как челото се настрои приятелски към мен. На следващия ден исках да му покажа. Той ме попита дали съм усетил какво се е променило, но не искаше да му свиря. Все пак настоях. Видях, че той се заслуша, и останалите започнаха да ми ръкопляскат.

А Андре Навара[2] какво ви даде?

Той ми даде концепция за цялостното овладяване на формата, на инструментализма. Не навлизаше в детайли като Щаркер, който беше извел цялата техника до края. За Навара беше важно самото артистично присъствие на сцената, което се изгражда по точно определени от него закони. Там не бива да прескачаш нищо. При него бях по време на Лятната академия в Сиена. Тогава престоят там се равняваше на един семестър в нашата академия. Курсът продължаваше 45 дни – по три урока на седмица, а той ме викаше и допълнително на уроци. Идеята му беше да отида в класа му във Виена. Но трябваше да остана там поне една година, след което да му стана асистент. Голямо изкушение. Нямах сили да започна отначало. Вече бях женен, Калина беше родена. Свирех в Колегиума за камерна музика, имахме много концерти. Сега е лесно да пътуваш, но тогава не беше така – изходни визи, несигурност при тяхното издаване… Не можех да поема подобен ангажимент. Така беше и с импресариите, които все ме слагаха в своите списъци, но аз никога не бях сигурен как и дали ще мога да напусна България в уреченото време. Колкото и познанства и контакти да имах. Имаше големи проблеми и не исках да подвеждам хора, вложили толкова усилия да ми осигурят ангажименти. Но това е тема за друг разговор.

Споменахте няколко пъти Колегиума за камерна музика…

Колегиумът за камерна музика беше блестяща идея на Васил Казанджиев. Беше ни събрал все младоци. Когато първите започнаха да се оттеглят, той ни покани. Пет-шест години прекарахме заедно. Беше прекрасна школа. Причината за създаването на нашия състав беше Чешкият нонет.[3]

Казахте, че сте помолили Васил Казанджиев да напише произведение за вас. Случва ли се често да се обръщате към композитори?

Не, но обикновено получавам повече предложения да изпълня творби, отколкото мога да осъществя. Много съжалявам, че не можах да изпълня една пиеса на Трифон Силяновски[4]. След като той почина, получих нотите на Втората соната за соло чело. Разбрах, че по-рано Георгита Бояджиева е свирила негова соната, но се оказа друга. Тази соната така и не я направих. Ние с Фонеца, както го наричаха всички, бяхме съседи, често се срещахме на улицата и дълго си говорехме. Той беше изключителен ерудит, човек с огромни познания.

Дискографията на Анатоли Кръстев е огромна. Само във фонотеката на БНР има над 3000 минути негови изпълнения. Записал е всички най-известни концерти за виолончело, както и по-рядко изпълнявани. Огромно е уважението му към българските композитори и затова специално отбелязвам диска с българска музика за соло виолончело, създадена през ХХ век. Също тъй дълъг е и списъкът на конкурси, които е журирал – в Сао Пауло, Рио де Жанейро, Ваймар, Прага, конкурсите в България – „Светослав Обретенов“, „Орфееви таланти“, „Добрин Петков“, „Млади виртуози“ и др. Негово изпълнение на концерта на Антонин Дворжак е включено в поредицата „Класика завинаги“ заедно с това на преподавателя му Андре Навара. „Там съм с Навара, който е мой учител. Той свири концерта на Едуард Елгар. И тази поредица още се продава. Наистина, моето име и това на диригента Георги Димитров са изписани особено. И нямаме авторски права. Така е и с една друга плоча, на която с Нева Кръстева записахме пиеси за виолончело и орган. Тя се продаде в стохиляден тираж. Самият Александър Йосифов ми каза, че само по Източното крайбрежие за две седмици съм получил 46 000 поръчки. Но се оказа, че отново нямаме авторски права.“

В „Репертоар дю диск“ можем да прочетем: „Както и в записите на Навара и Щаркер, при Анатоли Кръстев са забележителни устремната и властна атака, дълбочината и стабилността на звукоизвличането, експресивното и същевременно контролирано фразиране, освободеният, взривяващ, но заедно с това уравновесен израз на неговото звучащо ту драматично, ту елегично, но винаги възвишено виолончело!“.

Преглеждам отново и списъка с творби, които Анатоли Кръстев е изпълнил. Невъзможно е да ги споменеш дори. Освен концерти за виолончело и оркестър, които обхващат период от Вивалди до днес, тук са и композициите на български автори, много от които в негова интерпретация намират световните си премиери. Сред изпълнените пиеси с оркестър най-популярните са на Попер, Форе, Чайковски. Неизброим е репертоарът му за соло виолончело, за виолончело и пиано, сонатите и сюитите.

Иска ми се да завърша с още една забележителна оценка на белгийския вестник „Хет Фолк“: „Кръстев притежава всеобхватен възглед както за цялостната структура, така и за най-малките детайли в интерпретацията. В изграждането и извайването на мелодичните линии, на лиричните епизоди, в подчертаването на динамичните контрасти, в изразителността на рубатите – във всичко откриваме надарената личност. Той „пее“ на своя инструмент – най-вече в магическите пианисими“.