Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

„Никой не може да обхване необхватното“ – цитирам си Козма Прутков. Но изкушението е голямо, особено когато става дума за юнските художествени събития в София. В този особен месец за вниманието на публиката се борят „тежки“ изложби в края на активния сезон, „леки“ изложби като за жегата в началото на лятото, „сериозни“ експозиции по програми или до началото на есента, фестивални събития в артистичен хаос като повод за срещи колкото на закрито, толкова и на открито. Изкуших се за „бръснещ“ поглед върху всичко това – без претенции за пълен обхват, то е ясно.

Изложбата „Dog Days“ (6 юни–31 юли 2024, куратор Марина Славова) в галерия „Структура“ не е „нито за лятото, нито за кучета“, въпреки че на английски dog days се наричат най-горещите дни от годината, пише в концепцията на изложбата. Но и без да я чете, струва ми се, зрителят разбира или поне усеща изкривяванията в езиците, образите, преводите и интерпретациите, на които е подложен в съвременния свят. В опита да прочете текста върху тяло във видеото What Feelings? на Калин Серапионов, които в своята непрекъсната обтекаемост губят всякаква плът и плътност. В желанието визуално да „поправи“ разкривените бели шкафове на Виктор Петров, но няма как. В любопитството да надникне в сезаловите чували от „Бездна призовава бездна II“ на Самуил Стоянов – за да попадне в рекламна бездна. В опасението да не бутне дори и само с поглед „Нестабилен монумент“ на Правдолюб Иванов, докато чете предупреждението за опасността от художниците върху облегалката на стола. В колебанието какво гледа и какво вижда в принтовете на София Грънчарова. В желанието да навърже в смисъл живописните знаци в безименните творби на Руди Нинов. В слушането на звуковата инсталация „Приятелски удар“ на Димитър Солаков…

„Хартия“ (6–27 юни 2024) на Мерием Байрам в галерия Credo Bonum би трябвало да е от леките летни изложби. Картини, пана и конструкции от хартия по стените, в пространството и по пода на галерията лесно и бързо могат да се огледат. Но… всяко вглеждане повлича след себе си друго – в материи, текстури, цветови нюанси, едва доловими петна, които разкриват светове и техните сетивни следи. И вече има значение, че това е амбалажна хартия, събирана от страните, в които белгийската художничка от турски произход е живяла – нейната овеществена памет като част от общата или общите…

„Отражения“ (6 юни 2024–31 май 2025) на Филипина Стаменкова, куратор Мартин Косташки, в Атриума на Националната галерия Квадрат 500 – какво „по-лятно“ от тази разчупена огледална инсталация на открито може да си представи човек? Има всичко, заложено в концепцията: и изначалната магия на огледалото, и способността му да отразява и преобразява, и мита за Нарцис, в чиято роля всеки се оказва, но в случая в неочаквани ракурси и „разрези“, минавайки покрай тази стена. А най-вече другите в пространството – скулптури и хора, дошли за откриването, беседващи на групи из двора, умножени и повтарящи се, тъй както са пречупени под различен ъгъл в огледалните елементи на инсталацията. Аз обаче не исках да бъда Нарцис. Снимах произведението, съзнателно избирайки ъгли, в които собственият ми образ да не ме разсейва. И открих, че заставайки точно пред центъра на стената, не се виждам въобще. Да се загубиш в огледалото е постижение, което не знам дали е мислено от художничката, но е налично и по своему очарователно…

„Между небето и водата“ (14–28 юни 2024) представя живопис на Йордан Кисьов в зала „Райко Алексиев“, свързана с лятото сякаш по „естествен“ начин. Изложбата е трета в поредица от творчески размишления на художника, да го кажа така, а произведенията в нея са създавани в продължение на 20 години. В нея също има „огледални“ отражения в голям мащаб, които се разгръщат и в пространството, макар и на закрито. В тях предвидено и предвидимо се губя – съзерцанието на небето в неспокойната повърхност на водата е докосване до сакралното според автора, а и не само според него. Всеки го е изживявал, струва ми се, взрян в хоризонта от брега на морето, когато мигът се разтегля във вечност, а ти си част и от двете – точно тук и сега… Йордан Кисьов е от друго поколение, от художниците, респектиращи с новаторския си дух още от 80-те години, може би известен на малцина тогава, когато този дух бе потиснат от ограниченията на соца. Но особено важен днес, си мисля, заради възстановената приемственост…

„Срам и вина“ (25 юни–6 септември 2024) в галерия „Васка Емануилова“ е също част от дългосрочен проект. Явява се втора част от трилогия, замислена от куратора Галина Димитрова-Димова. Става дума за обществени нагласи в периоди на политическа криза, за отношението към миналото, наследството и прехода, пречупени през индивидуалния критичен поглед на поканените художници. „Интересно е, че повечето се занимават със срама „втора ръка“, който идва от действията на някой друг, или от процеси в общественото пространство, върху които ние, като обикновени граждани, нямаме контрол“, пише в текста към изложбата. А при разглеждането ѝ е интересна съпоставката между произведенията и текстовете към тях. Например експресивно разпадащата се човешка фигура на инвалиден стол в Common Injury на Мартина Вачева е придружена от нещо като манифест за глобалното насилие в съвременния свят. При силно въздействащия обект „Привързано тяло“ на Мартин Пенев е точно обратното – предизвикан е от конкретен случай с пациент, който загива при пожар в държавна психиатрия. „Безсрамна пепел“ на Мария Налбантова е спокойна и дори естетска инсталация, а текстът към нея е свързан с пожар в Драгоманското блато – и с по-обширната тема за екологията, по която художничката работи с постоянство. Инсталацията Fremdscham на Радостин Седевчев е посветена директно на срама втора ръка – особено днес, когато „инквизицията на онлайн културата разцъфтява“ и дава възможност на зрителя да се превърне съвсем съзнателно в колективен обект на срама. Раклата с бродирани ковьорчета „Момков срам“ на Невена Екимова разглежда табутата около секса, заложени и скрити в идилични образи в народните традиции, при това с добронамерен хумор…

Чувството ми за хумор по този повод рязко се срина при два от пърформансите в рамките на Sofia Porn Fest SPORNO (25–30 юни 2024), организиран от AETHER и Михаела Лакова. Иначе фестивал като фестивал – безброй участници, места, събития, артистична атмосфера, но и бъркотия, в която „проблясват“ всякакви произведения и често „угасват“, преди да успееш да ги оцениш. Но мисълта ми беше за пърформансите, които успях да видя в галерия „Доза“. Бяха свързани с изнасилването – „най-страшното престъпление“ по думите на единия автор/изпълнител, чието име не запомних, но все ще го науча, надявам се. Пърформансът разказваше историята, която научил за неговата прабаба – била е „крадена мома“, изнасилена и принудена да се омъжи за насилника си, да го мрази цял живот, но и да роди деца от него, които да обича. И така правнукът мъчително осъзнава, че носи кръвта и на насилника, и на жертвата в себе си… Краденето на невести е традиция, описана и в българската класическа литература; в моя род също има такъв случай, макар и без изнасилване, доколкото са ми разказвали, но принудата на „общественото мнение“ все така е налице. Знанието за тази традиция при мен е примирение от типа „такива са били времената“. Но дали тъкмо то не я обрича на колективна забрава, се замислих. За да остане все така удобно скрита зад идилични образи на момци с калпаци и моми с менци на чешмата…

Фестивалът имаше неочакван отзвук в галерия ИСИ-София. Когато объркал се посетител влезе и попита: „Тук ли е порното?“, а аз спонтанно отвърнах: „Не, тук е анархизмът“. Забавно се получи, съвсем в духа на множеството разнопосочни и едновременно течащи събития в София. Галерия ИСИ-София не за първи път е преобразена в експозиция плюс читалня от изложбата „Машини, текстове, гласове“ (25 юни–22 юли 2024) на Хуан Пабло Масиас и Камен Стоянов. Тя е в рамките на програмата „Суперпозиции III“ с куратори Катя Ангелова и Лукреция Чипители. И в нея са поетичните, изследователски и издателски проекти на двамата автори, свързани с анархизма, конкретно и в България. Наистина много неща може да научи посетителят в тази изложба…