Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

„Нека спи под камък“, Итало Калвино, превод от италиански Ина Кирякова, издателство „Колибри“, 2024 г.

Напоследък в социалните мрежи циркулира кратко видео, в което Итало Калвино разяснява структурата на „Ако пътник в зимна нощ“. Откъсът е част от интервю за BBC, проведено през 1985 г., малко преди смъртта му. Калвино отваря черновите си, които изобилстват от привиден хаос, и посочва диаграми, родени от игрите на комбинаторната му мисъл. Изглежда спокоен, макар и леко начумерен, когато търси правилната дума на английски. Изглежда щастлив.

В наскоро излезлия сборник с есета „Нека спи под камък“ откриваме един по-различен портрет на италианския писател. Напрегнат, амбициозен и често хаплив. Автопортрет, който задава въпроса: Познаваме ли добре Итало Калвино?

Озадачаващо е, че от издателство „Колибри“ са избрали точно тази книга с нехудожествени текстове на Калвино пред „Струва ли си да четем класиците“ или други есеистични сборници, които са по-достъпни и стъпват върху познати класически произведения. За да разбере читателят „Нека спи под камък“, ще е нужно да се запознае с набор от интердисциплинарни четива, свързани с развитието на литературната теория и творчеството на Чезаре Павезе, Елио Виторини, Ролан Барт, Пиер Паоло Пазолини, Лудовико Ариосто и Реймон Кьоно. С политическата, историческата и философската еволюция на Италия след войната и дори с академичните препирни във вестници и списания през идните десетилетия. Всичко това прави „Нека спи под камък“ обстоятелствена и трудна за четене книга, но и същевременно необходима за разбирането на един от големите европейски писатели.

Текстовете са писани в периода между 1955 г. и 1978 г. В увода Калвино споделя безпокойството, което е преодолял, за да ги застопори във времето и пространството (и в крайна сметка да ги остави да спят под камък), както и постепенното отхлабване на желанието за контрол над сложните процеси в литературата. Сборникът започва с „морално-гражданска“ насока, минава през обобщаване на авангардните изкуства и преследването на нови систематизации през 60-те години на ХХ в. и стига до „диспропорцията между комплексността на света и моите средства за интерпретация“. Без да манипулира текстовете, Калвино очертава напълно честен портрет на един интелектуалец през XX в.

Подобно на Умберто Еко, Калвино често споменава „Годениците“ на Алесандро Манцони и в същия текст се позовава на любимата си 17-а глава от романа, за да разбули недоразумението, че литературата на XIX в. разглежда конфликта между индивида и обществото, при положение че природата винаги е ключова за големите автори. „Балзаковият Париж е истински град джунгла.“ Текстът „Предизвикателството към лабиринта“ е предизвикателство преди всичко към читателя. В този утежнен и предназначен за академично ползване материал съвременните тревоги на Ювал Ноа Харари звучат като рециклирани страхове от 60-те.

Лексиката на сборника често ни среща с триенето на механизми, със структури, системи, машини, работнически борби, производства, потребления, инициативи, солидарности и т.н. Тази реторика напомня за марксистките увлечения на младия Калвино, но постепенно се трансформира в абстрактни понятия, занимаващи се с противоречия. В „Няма да надувам повече фанфарите“, писан през 1965 г., се долавя помъдряване. Шумното време, в което живеем сега, е начало на една идеална епоха, в която трябва да говорим и публикуваме колкото се може по-малко и да се стараем да разберем по-добре как са устроени нещата.

Леки и дори забавни пасажи могат да се открият в есето за антиезика. Макар да отстъпва на Оруел в „Политиката и английският език“, текстът изобличава празните изрази на институциите, които нямат връзка с живота, и определя психологическата им мотивация като омраза към самия себе си. Един от най-точните анализи в книгата се появява някак между другото в „Дефиниране на територии: комичното“. Калвино унищожава самодоволството на сатирата и извежда наяве склонността към подигравка, припомняйки, че най-голямата добродетел на всеки истински „хуморист“ е „да включи самия себе си в собствената си ирония“.