Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

С украинската писателка, която гостува на есенните Литературни срещи в рамките на Фестивала за европейска солидарност в София, разговаря Людмила Димова

Катя Петровская е родена в Киев през 1970 г., учила е в Тарту, Естония, и в Москва. От 25 години живее в Берлин. През 2013 г. печели наградата Ингеборг Бахман с „Може би Естер“. Книгата излиза през 2014 г. в издателство „Зуркамп“, преведена е на повече от 30 езика. Тя е написана на немски, въпреки че Катя е рускоезична украинка от еврейски произход и късно започва да учи езика на страната, в която е избрала да живее. „Може би Естер“ е публикувана на български през 2016 г. в издателство „Парадокс“, преводът е на Милен Милев.

„Мисля, че се казваше Естер“ – обяснява бащата на авторката. „Как така може би?... Не знаеш как се е казвала баба ти? „Никога не съм я наричал по име… аз каз­вах „бабушка“, а родителите ми – „майко“.“

През август 1941 г., когато еврейското семейство бяга от Киев пред настъпващата немска армия, трудно подвижната Естер остава сама вкъщи, на улица „Енгелс“. Десетилетия по-късно нейната правнучка тръгва по следите на случилото се и възстановява убийството ѝ от немски патрул.

Книгата разказва за мъртвите и живите в един еврейски род, но в нея като в капка вода се оглежда историята на Европа през ХХ век, низ от погроми, войни, революции. Повествованието започва в настоящето от новата Централна гара в Берлин – читателите преминават заедно с авторката през важните за изследване на родословието ѝ исторически места – Варшава, Калиш, архива на германското Външно министерство в Берлин, Бабин Яр в Киев, където в нощта на 29 срещу 30 септември нацистите убиват 33 771 евреи, Виена, концлагера в Маутхаузен… Пътуване в търсене на документи и разкази на очевидци, но и пътуване през историята – не само на еврейското унищожение, но и на ГУЛаг, съветската колективизация, режима на Сталин и социализма. Сред семейните истории, които никой не би могъл да измисли – толкова абсурден може да е само животът – са атентатът на Юда Щерн, брат на дядото на авторката, който стреля по немски дипломат в Москва през 1932 г., съден е в показен процес и екзекутиран, или разказът за тръгналия на война през 1941 г. неин дядо, който се завръща точно след 41 години. Катя Петровская съживява многобройни представители на рода, известен със своите учители и основатели на училища за глухонеми деца в Полша, Унгария, Франция и Австрия. И същевременно разказва за своето социалистическо детство в семейство, критично към режима. Прозорливо писане, фрагментарно, с непрестанно движение между миналото и настоящето, което винаги държи сметка за няколко плана в разказа.

Катя Петровская има и книга с есета върху фотографии, които публикува в неделния „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“.

Книгата ви „Може би Естер“ излезе през 2014 г., но как се чете тя след 2022 г., когато Русия нападна Украйна?

Завърших книгата през ноември 2013 г., тогава започна Майданът в Киев и съвсем друго историческо развитие. Книгата не е за Холокоста, тя е по-скоро за един съвременник, който живее в обединена Европа. Затова моето пътуване в нея започва от общия исторически ландшафт. Всъщност жаждата да разкажа забравени истории от моя роден град Киев може да бъде възприета нормално тъкмо в Германия. Усещането за обща история беше много силно. Бих могла да опиша книгата чрез чувството за родство по кръв, както се казва на немски. Германско-съветското кръвно родство не идва само от тесните връзки между царските фамилии или между литературите, нито само от „Лешникотрошачката“ на Чайковски, то е и заради войните – кръвно родство в смисъл, че сме пролели много кръв. Втората световна война е в известен смисъл като общата античност на Европа. И анексията на Крим през 2014 г. беше разломът. В книгата аз разказвах за Втората световна война, а Майданът в Киев приключи с убийството на сто души точно на улицата, където се намира моят роден дом, там завършва и книгата. И малко по-късно започна хибридната война в Източна Украйна, беше ясно, че става дума за руска инвазия. Много хора изобщо не разбраха, че когато започне такава ескалация, няма как да се направи крачка назад. Западът не реагира и през 2022 г. всичко продължи. Тази книга, която една съветска еврейка пише на немски, беше създадена в мирна Европа, в Берлин, където консенсусът за мира и войната беше много по-силен, отколкото в Москва през 1990 г. Този град ме привлече. Мисля, че ако бях емигрирала във Виена или в Америка, не бих написала „Може би Естер“. Книгата е родена от стерео ефекта, създаден от съветския мит за Втората световна война с всички истини и лъжи и културата на паметта в Германия. Днес виждаме краха на нашите мечти и убеждения, че сме постигнали нещо в културата на паметта – в Германия вероятно да, но не и в бившия Съветски съюз. След инвазията на Русия в Крим и Източна Украйна започнах да разказвам за исторически факти чрез фотографии, а от две години и половина пиша само за войната.

Книгата ви обаче е много лична, тя пречупва историческото време през неповторимото човешко време. Как успяхте да помирите историческото и личното?

Мисля, че написах тази книга, защото идвам от академична среда, аз съм доктор по литературознание. Живеех в Берлин с цялото това историческо знание и я написах, защото бях преживяла и разбрала много неща, намирах се в тази топография. Това се преживява със собственото тяло – всички тези рани в Берлин, всички тези умопомрачителни места в моя роден град Киев… Това е опит – интересно, в основата на немската дума Erfahrung (опит) е fahren (пътувам), ти пътуваш и това пътуване винаги е лично. Мисля, че в никой жанр не бях открила подходящата за мен температура. Става дума за невъзможността да говориш. Отчасти това е обяснението и защо пиша на немски – език, който започнах да уча много късно, на 28 години. Заради усещането за трудност – когато пишеш за загуби, не може да си безгрижен. Така научих немски, чрез съпротивлението на материала (казва на руски – „сопромат“). За такива загуби става дума през ХХ век, за такива катастрофи, че за да можеш да ги изговориш, трябва да изгубиш майчиния си език. Така се появява известна „немота“ – много интересно, но историята на моето семейство има нещо общо с немотата, много мои роднини са били преподаватели на глухонеми, а аз пиша на немски – „език на неми“, правя опит да си го присвоя. Но вие сте от България, на вас няма защо да обяснявам, че няма разделение между историята и Аза, историята е преминала през нас като валяк. Тя не е нещо, което може просто да се изложи в музей. Дъщеря съм на филолог, която имаше забрана да работи за 30 години, а майка ми е учителка по история, която правеше каквото си искаше. Аз съм създадена от това време.

Пишете и за вашето социалистическо детство. Какво беше то?

Доста противоречиво, твърде рано разбрах, че нещата не вървят добре – чрез моя баща, чрез хората, които се събираха у дома, чрез моята майка – луда глава. Имах такова преживяване още на шест години – трябваше да рецитирам стихотворение за Ленин в детската градина, но някой случайно ме беше ударил по окото и се разридах. Казах, че не мога да рецитирам, въпреки това ме изведоха на сцената и трябваше да декламирам, плачейки. Нещо се счупи в мен, не беше идеологическо чувство – аз винаги бях прилежно дете, а ме принудиха насила да направя нещо. После ходих на пионерски лагер… И твърде рано разбрах, че не харесвам всичко това. Пеех в хор, който изпълняваше произведения като „Стабат Матер“ от Перголези, за мен това беше едно съвсем друго пространство, друг ритуал и осъзнах, че го предпочитам. Винаги съм имала копнеж по големи групи хора, но още на около осем години бях разбрала, че това е лъжа. И много страдах, защото обичах компаниите. Също така много рано осъзнах, че баща ми е изключен от живота.

Имаше ли невъзможни за разказване истории поради преживени травми?

Думата „травма“ за мен е нещо статично, егоцентрично. При нас у дома винаги идваха някакви хора и аз твърде рано чух за Унгария през 1956 г., на 11 години разбрах какво се случва в Полша – приятели на моя баща ни разказаха за „Солидарност“, за протестиращите работници, срещу които насочвали водни оръдия. Много рано – на 11–12 години, научих и за Бабин Яр, имах невероятен разговор с баща ми. Мнозина мислят, че ние като евреи сме говорили само за Холокоста. Това е глупаво, говорехме за вашата и нашата свобода. Книгата на моя баща, от която вече е имало сигнална бройка, е забранена в августовските дни на 1968 г. След Чешката пролет моята майка отишла при ръководството на училището и казала, че повече няма да преподава нова история. Имало е опасност и двамата да получат забрана да работят. Те чувстваха вина заради Съветската империя – нещо, което днес никой не прави. Днес всички казват – аз не съм виновен, аз съм само жертва. Но извинявайте, родителите, бабите и дядовците на почти всички мои приятели са били членове на Партията. Много партийни ръководители бяха от Украйна. Наистина това не обяснява защо днес се води война, но да се казва: „Ние винаги сме били потиснати“, не е съвсем вярно. Затова съм толкова срещу т.нар. „травми“, защото те освобождават от отговорност. Един от дядовците ми също е бил в НКВД, по-късно е напуснал. Не знам какво е тежало на съвестта му, защото след 1937 г. делото му е унищожено. Важното е, че моето семейство беше поело отговорността да разкаже това, което съветският дискурс беше забранил. Днес хората се обединяват в украинската си идентичност, в руската си опозиционност, ала тогава обединяваше съвестта. Осем души са излезли да протестират на Червения площад (на 25 август 1968 г., б.р.) срещу нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия – те са знаели, че за секунди ще бъдат арестувани, но са спасили честта на огромния съветски народ. Много е важно това да се знае. Хората със съвест бяха поели отговорността да разказват за лъжата. Освен това истината не е нещо готово, което ще откриеш в шкафа – това е невероятна работа, изследване, определен метод, за да разбереш какво в тези големи наративи е истина и какво пълна лъжа. Баща ми например беше изчел всички вестници, излезли между 1938 и 1941 г., и никъде не беше открил нещо написано за пакта Рибентроп-Молотов, но беше разбрал от тези лъжи, че документът съществува.

Изпитвате ли носталгия по онова време?

Както разбирате, изобщо не съм сталинистка. Но известна носталгия по съгласието с приятелите и политическата осведоменост кое е добро и кое зло има. Когато живееш в тоталитарна държава и цари безвремие, е много по-лесно да се позиционираш. Днес има копнеж по националното, по етническото, по ново затваряне и хомогенност, защото светът стана твърде сложен и хората реагират със страх. Законът за чуждестранните агенти, който се подготвя в България, в Словакия и вече е приет в Грузия – това е катастрофа! Демокрацията да се разбира като чуждестранен агент, а не като гаранция. Много по-сложно е да си гражданин в демократична държава, да се информираш, да бъдеш активен. Милиони хора изпитват носталгия по простия живот.

Чувствате ли се разбрана като украинка днес в Германия?

Кой може да каже, че е разбран! От една група си разбран, от друга – не. Аз рано излязох от Украйна, но доскоро живеех в Германия само с украински паспорт. Книгата ми получи огромно разбиране, германците разбраха, че не е насочена срещу тях, че е акт на помирение – щом съм научила немски, за да я напиша. Това е акт, който лекува старите рани. Тя връща немския език отново при романтическото, защото разказва за едно същество, което пътува с раница на гърба. Не мога да се сравнявам с Лудвиг Тик, но това е книга за годините на странстване. В руската литература няма такъв жанр.

Преведена ли е на украински?

Веднага беше преведена на украински и аз много харесвам превода. На руски беше по-трудно, защото изчезва точно стерео ефектът, за който говорех. Имах един от най-добрите руски преводачи от немски, преводач на Кафка. Но той беше свикнал да превежда мъртви гениални мъже и изведнъж се появява някаква жена, която спори с него. Руският превод за мен е твърде литературен, не толкова телесен, разбира се, той е невероятно добър. В един момент разбрах, че трябва да спра да споря. В известен смисъл книгата е без оригинал, нещо, което се случва често в поезията, когато можеш да изречеш дадена дума само на друг език, това например е основна тема за Манделщам. Руският е контаминиран в книгата ми, точно както и немският. Опитах се да заобиколя някои минни полета чрез немския език. Колко често например там се употребява думата Холокост. Исках да я избегна. Написах цели пасажи за думата „концентрирам“ – че не мога да се концентрирам, защото тази дума веднага ме отвежда към „концентрационен лагер“. Немският език свърши някак своята работа. В този смисъл ми беше по-лесно да пиша на немски.

През 2022 г. се ангажирате активно, помагате на ваши сънародници от Украйна. Как се промени животът ви?

Когато започна войната, бях в Грузия с моя съпруг и веднага отпътувах за Берлин, защото вярвах, че мога да повлияя. Бях вече публична личност и изведнъж се озовах в различни телевизионни токшоута заедно с натовски генерали. Тогава съществуваше магическото усещане, че всички виртуални средства помагат срещу войната. Но днес мисля, че ако военната помощ беше дошла по-бързо, това щеше да е удар за Путин. Ситуацията обаче се разви другояче и се стигна до безизходица, хиляди са убити, всички са изтощени. А на Русия помагат Иран, Северна Корея и Китай… Войната ме принуди да пиша за фотография. Първата снимка беше на Евгения Белорусец, от 2015 г. – един миньор, който пуши и ни гледа от упор. Тя ми подейства като късо съединение, зададох си въпроса каква е тази война, кои сме ние, какво можем да направим. Снимка като въпрос, като апел. И тази военна снимка ме подтикна да пиша за фотография.

Как избирате фотографиите, за които да пишете?

Бих искала да ги забравя… Имам много познати фотографи с акаунти в Инстаграм. Забелязах, че никога не избирам най-важните култови снимки, избирам лоши снимки. Веднъж видях фотография на звезден дъжд от мой приятел – това беше фосфорна бомба, снимана от един войник, друг път – селфи на момиче от дом за сираци в Киев, евакуиран в Бавария, колажи от Мариупол, снимки на защитници на „Азовстал“, от гробището в Ирпин. Или например на табела в гората, на която пише само „Мини“, или на мъж, който стои като богатир насред разрушения асфалт.

Нуждаят ли се тези фотографии от думи? Не говорят ли достатъчно сами по себе си?

Когато започнеш да ровиш в историята зад тази табела „Мини“, разбираш какво в действителност се е случило. Когато избереш снимката на момичето, можеш да разкажеш историята на този дом за сираци и на момичето, което си е направило снимка в деня, когато е мислело, че умира… Писала съм три или четири пъти за възрастни жени, които са евакуирани. Всеки път лицата им са различни. Веднъж казах на редакцията на вестника, че спирам да пиша, това вече никого не интересува, че умирам всеки път, когато пиша. Но след това видях отново една възрастна жена, малка като птиче, прегърбена, носеха я на бяла кърпа… И пак започнах да пиша. Има инфлация на образите, на чувствата, на отчаянието, но работата на писателя е всеки път да създава история и неповторимо пространство на резонанс. Фотографираш разрушения, после още и още – какво показват всички тези снимки, ако го няма текста? Писала съм няколко пъти за това, което не се вижда. Бях в Киев през май 2023 г. и през нощта една ракета беше изстреляна пред моя прозорец, аз живея на седмия етаж. Никой не можеше да заспи, звукът беше толкова силен, снимах тези облаци като гъби, но тогава е забранено да се поства. В седем часа сутринта излязох, кестените цъфтяха, хора правеха джогинг, разхождаха деца. Аз живея до канала, на ул. „Флоренция“, невероятно красива. Фотографирах три дървета и си помислих: какво общо имат тези дървета с изминалата нощ? Какво означава тази красота, тази нормалност? Нещо съвсем, съвсем друго. Визуалната страна не е всичко по време на война, разказът е дори по-важен. Когато направих снимката, си спомних как седях във влака за Киев и виждах около мен добре облечени хора, но когато трябваше да слезем в Хелм, забелязах, че единият от тези млади мъже е без крак, другият куца. После видях още една група до супермаркет, трима млади мъже, добре облечени, ядяха сладолед – те бяха слепи. Аз виждам красивите дървета, но те са ослепели от войната. Ето затова разказът винаги е нужен.