Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

„Моята вечер, твоята нощ“ от Яна Борисова, режисьор Димитър Коцев-Шошо, сценография и костюми Елис Вели, музика Милен Кукошаров. С участието на Александър Сано и Мартина Апостолова

Рядко се говори за крехкостта на чувствата в съвременната българска драматургия. Затова възприемам всеки нов спектакъл, създаден по текстове на Яна Борисова, като остров на надеждата. Героите ѝ живеят в града, артисти са по дух, често се затварят в домовете си, страдат от синдрома на разбитото сърце.

В „Моята вечер, твоята нощ“ набран по погрешка телефонен номер предизвиква разговор между Елис и Макс. Някога те са били двойка, но днес всеки живее в своя малък свят, опитомен от самотата си. Макс и Елис постепенно се завръщат към онова, което са преживели, и се оказва, че разпадът във връзката им е провокиран от глупави грешки, накърнено его и последвало отчуждение. Сближаването се получава през интернет, защото Макс е в Берлин, а Елис в София. Вечерните разговори преминават в нощни, понякога в тях е топло и уютно, а друг път нощта е тясна за сърцето.

Спектакълът започва с монолог на Елис (Мартина Апостолова), чрез който тя ни пренася в Шибуя – един от най-колоритните квартали на Токио. За 24 часа на най-оживеното му кръстовище преминават два милиона души – всеки пешеходец е малка частица от хаоса на туптящите сърца, отмерващи ритъма на живота. И в този хаос е възможно да откриеш своята половинка? Може би на кръстовището Елис я открива, но се отказва да бъде с нея. Постепенно историята на Елис се пречупва през монолозите на Макс, подобно на Елис и той не се справя с разпада и хаоса, вероятно затова е останал в Берлин.

Елис и Макс все по-често се срещат в интернет, като всеки има нова история с друг човек в реалния свят или живее с идеята, че това е за предпочитане пред любовта. Интензитетът на срещите трансформира навика в ритуал, който изисква от всеки да сподели най-съкровеното и важното.

Докато зрителят опознава героите през срещите, се развива и усещането, че цялата история, която се разиграва пред него, е моноспектакълът на Елис, репетиран дълго време у дома. Не е случайност появата на микрофон със стойка като специфичен инструмент и изразно средство. Използването на микрофон е хипотеза за изговаряне на нещо, изискващо внимание, в което героят актьор артикулира себе си като персонаж, като личност и показва интерпретаторските си качества за работа със словото. Умението да се открие чрез солова игра магията на думите е белег за качествата на артиста. Мартина Апостолова покорява сцената точно в тези моменти на самота. В нейните монолози се осъзнава крехкостта на човешката природа, особено днес, когато забравяме, че за общуването е нужно да притежаваме умение да чуваме отвъд думите.

Александър Сано като Макс е в позицията на догонване на Елис, вероятно защото тепърва осъзнава, че раздялата им е предизвиквана от небрежност и егоцентризъм. Осъзнаването на грешката ражда забавни недоразумения, някои граничещи с фарса. За разлика от ролите си в киното, тук Александър Сано ни показва по-вглъбена в психологическото нюансиране игра.

Докато наблюдавах ситуациите на сцената, си спомних за филма „Безсъници в Сиатъл“ от 1993 г. В него героите на Мег Райън и Том Ханкс преодоляваха разстоянията помежду си чрез радиопредаване и все пак успяваха да бъдат заедно. В спектакъла Елис и Макс скъсяват дистанцията чрез лаптопи и смартфони, но въпреки пробуждането на копнежа по другия желанието им за самотно съзерцание е по-силно, то е водещото. Музиката на Милен Кукошаров внушава копнежа по другия, но и тъгата по изчезващия миг. Сценографията на Елис Вели е сведена до основните компоненти на общуването между героите – маса, стол, устройство, свързано с интернет.

В „Моята вечер, твоята нощ“ самотата е тиха тъга и копнеж за дежавю с любовта.