Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

Когато наближи Коледа, с брат ми обичаме да си разказваме коледни истории. Всичките ни истории са свързани с нас. Като добавим и това, че сме близнаци, ще видите, че нямаме особен избор. Нашите истории са общи.

Историите ни бяха ограничени на брой – пет или шест. И след като всяка година упорствахме да си разказваме точно тези истории, със сигурност вече си ги бяхме разказали многократно. Затова беше редно да се правим, че ги чуваме за първи път.

И тази година беше така. Първо аз му разказах как пътуваме в навечерието на Коледа за село – близначета само на няколко месеца. И двамата сме се родили недоносени, но той е бил по-тежък. И него са го изписали от „Шейново“ по-рано. Има и снимка от изписването – мама, татко, баба, вуйчо и бебето. Аз съм останал още известно време да лежа в кувьоза.

Чак след години, бях вече в гимназията, аз изведнъж си зададох въпроса – а защо бебето на снимката е само едно.

– А мен как са ме изписали? – попитах майка ми веднъж, вече като голям, когато си дадох ясна сметка, че бебето на снимката от изписването е само едно.

– Баща ти отиде да те вземе – отвърна спокойно майка ми. – Ние тогава живеехме на „Паренсов“, близо до „Шейново“. Донесе те в една чанта.

Първият ми разказ, отпечатан в „Средношколско знаме“ в девети клас, така се казваше – „Снимка на стената“.

Та няколко месеца след изписването пътуваме двамата за село с мама и баба. Първо с влак до Попово. А оттам до село – това са двайсет-трийсет километра – с конска каруца. Братът на дядо, Петър, имал хубави коне. Впрегнал ги в каруцата и дошъл да ни прибере от гарата в Попово на село. Било през декември, валял сняг, било истинска зима. И дали заради това, питал съм се сетне през годините, имам такава необяснима обич към конете.

– Ами помниш ли – поде нетърпеливо брат ми, – как познах кой е Дядо Мраз?

Тогава, в онези години, Дядо Коледа беше Дядо Мраз. Той всяка Коледа ни посещаваше в апартамента и раздаваше подаръците. Били сме достатъчно малки и разтърсени от очакването, за да си дадем сметка, че по времето, когато Дядо Мраз звъни на вратата и се появява, татко изчезва. Дядо Мраз беше истински, с червено наметало, с червена гугла, с брада. Но една година брат ми се взря в чехлите на Дядо Мраз и тихо ми каза, че това са чехлите на татко. Тогава той прояви разум и не се издаде. Но оттогава вече знаехме.

– Ами помниш ли – избързах аз, – когато ни направиха снимката с Дядо Мраз?

– Това беше в ЦУМ – вметна брат ми.

– Да, в ЦУМ – продължих малко рязко, задето се намесва в историята ми. – Дядо Мраз ни сложи на коленете си, за да направим снимката. На нея той изглежда като великан, а ние приличаме на плюшени мечета. Но когато тръгнах да слизам от коляното му, аз се хванах за брадата му. И брадата остана в ръката ми.

И двамата се разсмяхме. Обичахме тази история.

– Ами историята за прадядо ни Митю Вълчанов?

Винаги с нея завършвахме. Нямаше нужда никой да я разказва. Историята се разказваше сама.

Село Обручище, Харманлийско. 1912 година. Беднотия. Митю Вълчанов е войник. Скоро той ще загине в сраженията. Прабаба ни Марийка току-що е родила второто си дете, момченце, Илия. А баба ни Жечка е на две годинки. И Митю успява да се отскубне за няколко дена от окопите, за да си види дечицата. Бебето и щерчицата, нашата баба. Пристига на Коледа. Баба казваше, че го помни. Висок, с шинелата, мокра от снега. Единственият път, когато го е видяла. През последните си години преди да почине тя ми е споделяла, че винаги така си е представяла Дядо Коледа, като татко си.

С брат ми продължихме да мълчим. До другата Коледа имаше време. И нашите истории отново щяха да звучат като нови.