Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

С кинорежисьора Кшищоф Зануси разговаря проф. Владимир Градев

„Винаги сме изправени пред дилемата какво да дадем на кесаря и какво на Бога, и това решение зависи от нас. В древността, в Евангелието и в днешния живот проблемът, пред който сме изправени, е един и същ“. Разговор за сп. „Култура“ във варшавския дом на режисьора.

Владимир Градев: За първи път се сблъсках с полската душевност и култура, когато бях юноша във Варна. Две неща ме впечатлиха силно тогава и се запечатаха за цял живот в мен: поляците, които се молеха на колене на стъпалата на католическата църква, която беше затворена и в руини. По същото време открих и вашите филми. Повратна точка в моето духовно израстване беше най-вече „Спиралата“ (1978). Гледах и другите ви филми от този период. Признавам, че като ученик не разбрах навярно много добре „Структурата на кристала“ (1969), но „Спиралата“ ме порази, отвори спирала на мисли в мен, по която и днес се изкачвам. По-късно разбрах, че сте учили физика и философия, сега откривам във вашия курикулум, че сте били шампион по бокс в младежките си години.

Кшищоф Зануси: Не, не, това са фалшиви новини, все едно да съм ученик на Симон дьо Бовоар, със сигурност не.

Владимир Градев: Значи не сте шампион по бокс?

Кшищоф Зануси: Абсолютно не.

Владимир Градев: Защо предпочетохте киното пред философията?

Кшищоф Зануси: Стигнах до философията по-скоро случайно, без ясното намерение да бъда философ. Тя ми помогна и ме увлече, защото и философията, и изкуството се стремят към истината за нашето съществуване. Ала артистът трябва да намери другия израз, не словесния, не основаното на аргументи съждение. Изкуството е много по-интуитивно и това е проблем за много артисти, които се осланят единствено на своята интуиция и са по-експресивни и убедителни в интервютата си, отколкото в творбите си. Друг е пътят на истинския творчески процес, друг е художественият начин на изразяване на собствените интуиции и прозрения. Точно това ни показва творческият път на Йоан Павел II, който в началото беше поет, драматург, режисьор, след което написа толкова много енциклики и екзортации, а в самия край на своя живот се върна отново към поезията, защото нещата, които искаше да каже в своя „Римски триптих“, не можеха да бъдат изречени в една енциклика.

Владимир Градев: Езикът на поезията действително е друг, не си служи с термини, а играе с вълшебството на думите, за да открехне, както направи и папа Йоан Павел II със своите предсмъртни стихове дверите на другия свят.

Киното също има свой собствен език, то, както често сте казвали, е повествование в образи. При това вие показвате, че този разказ в образ може да бъде и философски, защото сцените и образите от вашите филми не само докосват емоционално зрителя, но пораждат и идеи, които си прокарват път и го карат да мисли. На философията често ѝ липсва не само интуиция, но и опитът на конкретния живот, на чието улавяне и изразяване е посветен всеки ваш филм.

Кшищоф Зануси: Киното е масово изкуство, сякаш изначално чуждо на достъпната за малцина философска терминология, която обаче е основополагаща за развитието на човешкия разум. Несъмнено е вярно, че завръщането към варварството не е стъпка напред, а назад. Ала ние така или иначе живеем в обществото на масите, киното възникна и се разви във времето на „бунта на масите“, както пише Ортега и Гасет, не толкова известен и ценен в тази част на света, защото винаги е бил смятан за голям враг на революцията.

Владимир Градев: Във вашите филми развивате, при това без дидактизъм, който ви е съвършено чужд, и философски идеи. Могат ли самите филми да вършат работата на философията? Каква философия правят вашите филми?

Кшищоф Зануси: Смятам, че философията е „добавена“, но необходима стойност. Когато чета Ницше, убедил съм се в това, оставам напълно потресен от неговите идеи и мисли. Когато видя снимката му, си давам сметка, че е бил напълно луд. И това визуално свидетелство е важно, то надделява над чисто интелектуалното свидетелство. В сетивността на повествованието е голямата сила и ценност на киното.

Владимир Градев: Папа Йоан Павел II дойде в България по времето, когато пишеше своя „Римския триптих“, в който намери израз неговата вяра, че светът не се ограничава до това, което можем да видим и да разберем. Как киното може да ни даде повече от онова, което вижда окото, как може да развие способността ни да го видим.

Кшищоф Зануси: Да видим невидимото, разбира се... Несъмнено е парадокс с очите си да виждаме невидимото. Казват, че незрящите виждат невидимото по-добре от онези, които имат здрави очи. Парадокс е, да, но невидимото винаги е свързано с понятието за тайнство и мисля, че днешният човек със своята гордост и самоувереност се опитва да премахне тайнството, като го обясни и разобличи, като покаже, че то всъщност не е скрита реалност. Мисля обаче, че в продължение на хиляди години не само в юдео-християнския свят, но и навсякъде другаде по земята хората са били във връзка с тайнството, с тази съществуваща, макар и несетивна реалност.

Владимир Градев: И вие успявате да откриете и покажете тази връзка с тайнството в живота и на днешния човек. Бог е „Този, Който се явява“, казва богословът Ериугена. Има ли теофании (богоявявания) във вашите произведения?

Кшищоф Зануси: Да, надявам се, че съм успял. И не съм само аз. И Бресон, и Драйер, този велик датски режисьор, и Бергман, който насочва към това „в повече“, за което говорим, както и Терънс Малик и други са успели да намерят език, който е физически сетивен и същевременно вниква в тайната на тайнството.

Владимир Градев: А в живота си имали ли сте теофания?

Кшищоф Зануси: И да, и не, защото никога не съм сигурен дали това наистина е било нещо свръхестествено, но дори погледнато с окото на разума, мисля, че да.

Владимир Градев: Филмите ви ясно показват, че няма философия, нито теология извън опита на живота и изследвайки този опит, вие сте моралист, без да бъдете морализатор…

Кшищоф Зануси: Да, бих искал да се прави това разграничение, защото това са две различни неща. Как да приложим, как да впишем Десетте Божии заповеди в толкова разнообразни форми като днешните? Това не е никак лесна задача. Бях изправен пред тази дилема още когато бях на три-четири годинки, когато по време на нацистката окупация в Полша родителите ми ме учеха, че доброто момче винаги казва истината. Но добавяха, че ако се появи немски войник и те попита къде са родителите ти, ти ще кажеш, че не знаеш, а те се крият в гардероба. В такъв случай доброто момче лъже, а лошото казва истината и още тогава започнах да разбирам сложността на проблема, ала това не означава, че истината не съществува, винаги има истина.

Владимир Градев: Сега разбирам, че във всеки ваш филм по един или друг начин сте показвали тази дилема, избора, който човек трябва да направи в лабиринта на своя живот, с всички негови морални, интелектуални екзистенциални напрежения. Никога не съдите, но показвате, че човек реално може да направи избор, само имайки познание за обективния морален ред.

Кшищоф Зануси: Трябва да съдим делата, а не хората.

Владимир Градев: Това лесно се бърка, да. Затова „присъдата“ при вас никога не е директна, но е вплетена в сюжета на филма. Още „Структурата на кристала“ представя типичния герой на вашите филми: човека, принуден да направи морален избор, изправен пред изкушението да отхвърли етичните ценности. Кой е най-трудният според вас морален избор, който трябва да направим днес?

Кшищоф Зануси: Винаги сме изправени пред дилемата какво да дадем на кесаря и какво на Бога, и това решение зависи от нас. В древността, в Евангелието и в днешния живот проблемът, пред който сме изправени, е един и същ...

Владимир Градев: Добре, но днес кесарят се явява сякаш в лицето на техниката. Киното е било и още е навярно най-технологичното изкуство. Възможно ли е да бъде разрешено напрежението между технологията и вярата? Възможна ли е хармонията между техниката и духа? Не е ли технологичният човек, дори да не е заклет атеист, защото повече няма силни атеисти като Сартър или Камю, твърде далеч от търсенията на духа?

Кшищоф Зануси: За Камю не съм напълно съгласен, той е бил човек, по-близък до вярващите, отколкото до невярващите...

Владимир Градев: Да, Камю е богоборец и в този смисъл вярващ. Не оставя ли обаче науката Бог на заден план, извън своите научни построения, както прави още Нютон, който е вярващ, да, но в бога на деизма.

Кшищоф Зануси: Мисля, че днес ситуацията е точно обратната, че науката не препраща повече към Бога на деистите, както по времето на Нютон, а насочва към Бога на вярата, който и за нея е много по-вероятен, отколкото преди.

Владимир Градев: Смятате ли тогава, че има надежда, че е възможна хармонията между технологичния и религиозния човек?

Кшищоф Зануси: Струва ми се, че да, и се надявам да е така, но не мога да дам гаранция за това.

Владимир Градев: Несъмнено, но да се надяваме, че е в Божия промисъл… Ала виждате ли как би могло да стане това?

Кшищоф Зануси: Преди всичко с разума, който не противоречи на тайната, а разпознава тайната и я поставя на отреденото ѝ място, което е нейното естествено място, без да я бърка с другите специфични характеристики на нашето съществуване...

Владимир Градев: Мислите ли, че разумът ни ще може да го направи сега, когато е изправен пред предизвикателството на изкуствения интелект?

Кшищоф Зануси: Все още не знаем какъв е този интелект, дали това действително е съвършено нова стъпка, скок в историческия ход на човечеството, или е просто машина, малко по-напреднал автомат. Чувам противоположни мнения за него, но не съм специалист. Надявам се, че не идва като предупреждение за нашето унищожение, но и това не е изключено.

Владимир Градев: Нищо не е изключено, несъмнено. Говорейки за опасността от самоунищожение на човечеството, отново ни насочвате към „последните неща“ – тоест смъртта и съда, ада и рая – които, изглежда, сме забравили и изтласкали от нашия живот. Смятате ли, без да ставаме апокалиптици, че есхатологията може отново да играе роля в нашия живот?

Кшищоф Зануси: Тя засяга реалност, която не може да бъде отречена. Иска ни се, струва ни се „хубаво“ да изтрием изцяло това измерение от нашия живот, ала това е невъзможно.

Владимир Градев: Вие самият как се отнасяте към него: с надежда или по-скоро със страх?

Кшищоф Зануси: И двете.

Владимир Градев: Защо?

Кшищоф Зануси: Неизвестното винаги ме плаши, но и храня надежда, че това е по-добрият свят.

Владимир Градев: Може би защото, както казахте във вашата градина, когато ни показвахте паметника на свети Августин, „неспокойно е сърцето ни, Господи, докато не намери в Тебе покой“. Разпалихте и сега това неспокойство, което държи жив духа.

Кшищоф Зануси: Чудесно, щом е така.

Превод от италиански Нина Билева

Кшищоф Зануси (род. 1939 г.) е изтъкнат полски режисьор и сценарист. Учи физика и философия, а през 1967 г. завършва кинорежисура в Лодз. Още първият му филм – „Структурата на кристала“ (1969), откроява интереса му към екзистенциалните проблеми, както и към проблемите на вярата – „Просветление“ (1973). Автор на първия биографичен филм за полския папа – „От далечна страна: папа Йоан Павел II“ (1981). През 1984 г. печели наградата „Златен лъв“ във Венеция за „Годината на спокойното слънце“ и става член на Папския съвет за култура. Други негови филми са: „Защитни цветове“ (1976), „Императив“ (1982), „Братът на нашия Бог“ (1997), „Животът като смъртоносна болест, предавана по полов път“ (2000). Носител на наградата Давид на Донатело и на наградата Робер Бресон (2005) заради близостта на неговото творчество с Евангелието.