Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

„На два гласа“, Иван Станков, разкази, издателство „Хермес“, 2024 г.

През 2017 г. направихме интервю с проф. Иван Станков, след като бяхме чули как сладкодумно и вдъхновено говори като гост на Седмицата на православната книга във Варна.[1] Тогава той вече беше издал първата си белетристична книга „Спомени за вода“. В нея имаше минало, митология и много смърт по реката. Дунавският ареал в новата ни литература постепенно уплътнява нивото, сякаш в нарочно съглашение между нашия професор, Емил Андреев, Ани Илков и Валери Вергилов. Сега книгата с осем разказа и един предговор също обитава реката. Новото тук са животните, които са в обща екзистенция с хората. Репликата на историка по българска литература и автор на литературоведски книги за Разцветников, Йовков, Борис Христов, Талев и Васил Попов е: „Писател е онзи, който опитомява думите, и всяка книга е разказ за опитомяването“. За опитомяване пише и в малко изкуствения, набеден за задължителен предговор в „На два гласа“. И все пак, защо този път животните? Досега пак беше малкият човек, селото, реката и миналото, което според Иван Станков има една-единствена форма на битие и тя е винаги в сегашно време, в непрекъснатото актуализиране на интерпретациите. Новата книга има предвид миналото, но действието се развива в настоящето, в едно днешно полузапустяло село с нови герои. Те нищо чудно да са дошли и от предишното славно село, това на Радичков с неговите коне, всякакви живинки и ироничен език, и от Йовковите „Ако можеха да говорят“. Хем в традицията, дълбоко позната на проф. Станков, хем в сегашното, което чака да бъде видяно и разказано. Защо животните, се пита и съставителят Симеон Янев в един знаменит сборник с български класически разкази за животни от 1987 г. на издателство „Отечество“. Ясно е, че първата асоциация отива пряко към народните приказки с животни, а оттам в бездънната душа на фолклорното преживяване.

В „На два гласа“ има осем разказа за човек и коза, куче, магаре, гълъб, два пъти котка, папагал и риба. В споменатото вече интервю Иван Станков говори за чистотата на виждането. Неговите романови герои взаимодействат с други човеци, а сега разказът се нуждае от различен тип комуникация, спасителна и утешителна връзка с животинките, невинни и отвъдморални, онези, които няма да познаят ада. Друга попътна особеност в разказите е излазът към смъртта. Изследвачът на фолклорното и колега на професора Тодор Моллов дава указанието, че кулминационният момент в приказките за животните е смъртта. „Конфликтът в приказките за животни ултимативно изисква спасителен изход или поражение (смърт) на някого; персонажите създават или рушат някакъв ред.“[2] Козата Цецка говори с Цветанка и по необходимост с Киро Готиния. Тя предусеща и регистрира смъртта на стопанката си. Такъв е случаят и с Любо и неговото куче Юли, с Капитана и котарака Мимо и другите трагични смърти в книгата. Авторът може и си позволява да бъде оправдано сантиментален заради натуралното и дори ангелическото. Пред божественото никакви предразсъдъци не важат. Човек и животно дишат в общ пашкул, човекът на екрана на природното. Дядо Флоро и магарето Пуфи вървят сдвоени „като едно същество – уверено, спокойно, сигурно, че в тоя свят всичко се повтаря“. Така изпаднали от „каруцата на живота“, героите подават позната ни от миналото, но все по-дефицитна днес мелодия. Човек и животно светят. Да си спомним вълците на Радичков и всички „светещи“ извънвременни същества на Йовков, Георги Райчев, Елин Пелин, Емилиян Станев. Казват, че гладът изравнява животното с човека, оказва се така и с болестите. Помня едно изречение от фрагментите на Светлозар Игов в „Призори“: „Разочаровах се от животните, след като разбрах, че боледуват от същите болести, от които боледува човекът“. Екзистенциалните болести, болка от самотата и обратното – благодат от обичта. Има сдвояване и в техниката на автора: много често първата част на изреченията съобщава, а втората оспорва. После някое обобщава с ироничната поанта на двугласието.

Заглавието цитира Псалм 49:10.