Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

„Нека не караме бъдещите Коко Азарян и Леон Даниел да събират фактури, да разписват приемно-предавателни протоколи, да смятат проценти за административно признати разходи, да сключват договори, да внимават в кое тримесечие да се въведат в регистъра на НАП.“ Интервю с актрисата и мениджър на Yalta Art Room Василена Винченцо-Коломоец, която обяви DMS кампания в подкрепа на независимото театрално пространство                                                                    

Свидетели сме на различни DMS кампании у нас, най-вече свързани със спасяването на човешки живот. Но подобна инициатива, насочена към оцеляването на независимо пространство, където млади професионалисти създават театър, като че ли се случва за пръв път. Идеята е на Василена Винченцо-Коломоец, актриса от Народния театър „Иван Вазов“, но и арт директор на Yalta Art Room. Обяснението ѝ е кратко и точно: „В България независимият сектор стои встрани, но той също има нужда от финансиране и повече подкрепа. И ако тя не идва пряко от държавата, артистите с амбиции и желание да ги има я търсят от… хората“.

Какъв е натрупаният опит и какви са нейните предложения към институциите, създаващи програми за субсидиране на сценичните изкуства, как публиката да бъде привлечена в театъра, за суетата и смирението – за всичко това разговаряме с актрисата и пазителка на малката независима столична сцена, която подкрепя млади артисти.

Василена, за пръв път чувам да се организира DMS кампания в помощ на театрално пространство – защо се стигна дотам?

Благодаря на сп. „Култура“, че популяризира нашата инициатива – всеки допълнителен отзвук е помощ за нас. Започнахме още през октомври, но имахме други събития и не искахме новината за нея да се застъпва с тях. Обявих я през личния си канал във Фейсбук и не очаквах, че ще има толкова голям отклик. Сравнително бързо се набра сумата за първата ни цел, защото се появи голям дарител, който не желае да се разкрива, но сме му много благодарни. После удължихме кампанията до края на творческия сезон на Yalta Art Room – оптималният вариант е между 30 000 и 40 000 лева, за да можем да го завършим без притеснения и препятствия.

За да работите спокойно?

Не само. Мисля, че интензитетът на работа и спокойствието зависят от самите екипи, а финансовата стабилност, за която се борим, е по-скоро да им осигурим свободата да творят по най-добрия начин. Yalta Art Room няма държавна или общинска издръжка. Ние сме независимо пространство за младо изкуство, което започна своя четвърти сезон. Инициативата за създаването му дойде през 2021 г. от собствениците на клуба. Дотогава ние с режисьора Васил Дуев-Тайг, с когото започнахме всичко, не бяхме и мечтали да имаме театър и да правим изкуство не като артисти, а като мениджъри. Пожелахме си обаче това да е място, където млади професионалисти от сферата на сценичните изкуства да показват творческия си потенциал. Защо? Защото видяхме как през последните десет-петнайсет години се загубиха за професията толкова много кадърни, желаещи и можещи млади хора, защото нямаше кой да се погрижи за тях.

Неотдавна поетът Иван Димитров написа във Фейсбук: „Видях най-светлите умове на моето време да пишат проекти за Националния фонд „Култура“ (НФК)“. Не казвам, че има нещо лошо в това, но не може целият потенциал на един млад творец да бъде съсредоточен във вземане на фактури, в отчитане на проекти и т.н. Сигурна съм, че има механизми, даже мога да предложа идеи как всичко да бъде по-олекотено.

Но да се върна към DMS кампанията. Още преди предишните избори за Народно събрание се свързах с Владимир Табутов, бизнесмен и бивш депутат, с когото се запознахме случайно по време на наш спектакъл, той дари лични средства. Неговата постъпка ме подтикна да се обърна към народните представители, разказах му идеята си, но той ме убеди да изчакам да минат изборите. Минаха, парламентът се събра и написах около 200 имейла до депутати от 50-ото народно събрание. Отговориха ми двама. Единият беше Ангел Янчев, тогава председател на Комисията по култура и медии, който каза, че много се гордее с нас, но неговата структура не разполага със средства за субсидиране на нашето пространство. Другото обаждане беше на дама от кабинета на Деница Сачева, изслуша ме, обеща, че ще ѝ разкаже за нас и нашия проблем, но… нищо. Този факт ме огорчи и натъжи. Но не се отказах. Разглеждах доброволчески програми, за да видя кого мога да поканя да ни помага в Yalta Art Room. Давах си обаче сметка, че това също не е добър вариант, тъй като съм управлявала заведения, имам опит в работата с хора и знам, че никой няма да свърши нещо без пари повече от три дни.

Така е, всеки иска да издържа семейството си…

Естествено. Да не говорим, че когато не платиш на някого, ти не можеш да изискваш от него и той е свободен във всеки момент да каже: „Днес не мога да дойда“. А пък ние държим на професионализма. Всеки, ако се загледа в репертоара ни, би се учудил например, че сме единственият театър, който поддържаше три заглавия на Бекет; че играем Бюхнер... И започнах да търся пари, за да може нашият технически директор и режисьор Ахмет Исмаил да получава заплата по трудов договор. Той е артист, на когото преди време помогнахме, а после със своя младежки дух, ентусиазъм и желание той сам привлече двама млади колеги, които работят безвъзмездно за нас: Божидара завършва актьорско майсторство и се занимава с нашите социални мрежи, а Мартин – с дигиталното оформление. Доброволци са, но събирам пари, за да възнаградя и техния труд.

Голямата беда е, че твърде малко са хората, които искат да даряват средства за нещо, което няма да ги рекламира. Свързах се с почти всички спонсори на Съюза на артистите в България и на Народния театър, написах им писма, в които изразих надеждата си, че щом подпомагат големи институции, ще подадат ръка и на нас. Споменах сумата, от която се нуждаем за целия сезон, но подчертах „колкото имате възможност“ и… никой не отговори. Нито един! Тук обаче е мястото да кажа, че има и хора от бизнеса като г-н Личев и г-н Великов, които ни помагат и на които благодаря. Така след големите очаквания и разочарования, но все пак с надежда, един ден стигнах до DMS кампанията.

Нека да подскажем на зрителите защо си струва да ви подкрепят.

Събираме тези средства, защото не искаме да сменим условията, при които младите артисти идват в Yalta Art Room. Те получават абсолютно безвъзмездно сцената за репетиции в адекватен период от време (според интензитета на сезона) и една седмица преди премиерата тя е само за тях. Не плащат наем за следващи представления, а театърът поема изцяло тяхното административно живеене, счетоводство, маркетинг и пиар, онлайн продажби на билети на две пространства, поддържане на страница във Фейсбук, печатни материали… Освен това за артистите са 60% от приходите от продадени билети, а театърът и клубът си поделят по 20%. Защото за нас един млад артист не бива да получава по-малко или пък да си плаща, за да играе.

Наскоро гледах едно интервю, в което Ваня Щерева заяви, че по никакъв повод за свой проект не би взела пари от държавата. В същото време непрекъснато се повтаря, че държавата трябва да подпомага културата – вашата позиция каква е?

Смятам за абсолютно излишно да се обяснява защо в изкуството трябва да се влагат средства, а не да се изкарват. Ако сме се докарали дотам една млада артистка като мен да обяснява на вашата аудитория защо трябва да се дават пари за култура и за изкуство, какво правим ние въобще?! А Ваня Щерева няма нужда от това, защото разполага с много добре развити канали в социалните мрежи – чудесно, значи може да помогне и на нас. Тя ми е приятелка, затова ще си позволя следното: „Ванче, ако четеш това, изпрати един SMS на номер 17 777 с текст DMS ART (смее се). Еднократното дарение на този номер е два лева, но може да се прави и ежемесечно на стойност от 5 лева“.

Твърдите, че имате предложения – какви са те?

Знам, че мога да си вкарам автогол, но ще кажа това, което бих споделила и с министъра на културата, и със зам.-кмета по културата на Столичната община, и с директора на НФК… с хора, от които зависи решаването на проблема. Според мен би трябвало да се предвиди програма, която целенасочено да подпомага независимите пространства – не артисти и проекти, а пространства (!) – защото осигуряването на материално-техническата база е доста трудно и скъпо начинание. Условията за кандидатстване могат да бъдат обсъдени и определени в зависимост от това колко време функционира това място, кой го ръководи, какъв е натрупаният опит, какви са постиженията, какъв кредит на доверие му се дава; да се разработят механизми за дебютиращите пространства и за насърчаване на откриването на повече такива места. Другото ми предложение е по повод големите грантове, които се отпускат по програми от държавните институции. Основният проблем е процентното разпределение на бюджетите. Парите не стигат, защото много категорично и рязко са разграничени административните разходи от тези за проекти, тоест процентът, даван за счетоводител, администратор, координатор и прочее специалисти, е твърде малък. Затова според мен е важно програмите да се правят не от хора, пишещи проекти или просто завършили театрален мениджмънт, а от мениджъри на такива пространства, които познават „болките“ им, знаят на какво да се обърне внимание, когато се изработват условията и критериите за кандидатстване. Основното е разпределението на структурните разходи и тези за продукция. Не във всяка програма има средства за т.нар. Дълготраен материален актив (ДМА), а ако има, то често е под условие за наемане, а не за закупуване. Пространствата имат материално-технически нужди, които е невъзможно да бъдат обезпечавани от продажбите на билети. Тук идва и големият проблем на неконкурентната среда, в която съществуваме с общинските и държавните културни институти – друга дълга тема.

В крайна сметка опираме до това да не се хаби излишно енергията на театрали, притиснати от обстоятелствата да се занимават с неприсъщи за тях дейности…

Точно така. Някой ще ми каже: „Ама ти защо не кандидатстваш?“. Кандидатстваме, даже в момента отчитаме проект, но това не значи, че тези пари стигат. Не стигат. Като имам 20% за административни разходи – какво да направя с тях?! И не да се отнеме от процента за реализация на даден проект, а самите средства да се увеличат. Много е важно обаче и да бъде решен самият административен проблем. Защото ако се върнем на коментара, че „най-светлите умове пишат и отчитат проекти на НФК“ – нека не караме бъдещите Коко Азарян и Леон Даниел да събират фактури, да разписват приемно-предавателни протоколи, да смятат проценти за административно признати разходи, да сключват договори, да внимават в кое тримесечие да се въведат в регистъра на НАП, когато всичко това може да го свърши лице, което разбира от това.

В личен план защо ви е важно да се борите за това? Все пак сте актриса на Народния театър, имате работа…

Знам ли… Сигурно имам някаква много голяма доза суета. Това е голям грях, а аз съм вярващ човек. Надявам се да не е вярно, но щом не мога да се откажа, сигурно е така. От друга страна обаче, в Yalta Art Room започна Елица Йовчева с два-три спектакъла, дойдоха да я гледат от Пловдивския театър, поканиха я да поставя при тях, а сега има страхотно представление и в Народния театър, „Съзвездие“ се казва. „Морфин“ спечели награда Икар за дебют (за целия екип) и за режисурата на Кристина Беломорска; Shopping and Fucking на Димитър Илиев също получи награда за режисура… Е, как да се откажа? Знам, че има смисъл да се дава път на младите. Казвам го от позицията си на 15-годишен опит в Народния театър и на това, че наистина видях талантливи хора, които просто се отказаха.

Споменахме няколко пъти Народния театър, затова ми се иска да ви попитам и за протеста срещу „Оръжията и човекът“, постановка на Джон Малкович – недостиг на култура или сблъсък на манталитети беше това?

Нали всички знаем къде живеем?! Аз и вие живеем в един балон и нашият балон е много малък. Толкова, колкото са читателите на сп. „Култура“. И там приключва всичко. Защото според мен тиражът на сп. „Култура“ е по-малък от тиража на която и да е от т.нар. жълти медии. Какво да си говорим?! Навсякъде е така, винаги е било така и така ще бъде. Въпросът тук е не количественото, а качественото ни пребиваване. Случилото се вечерта на 7 ноември беше подготвено, заявено и не би трябвало да е изненада за никого. Даже няма нужда да се обяснява, също както не трябва да се обяснява въпросът защо са нужни пари за култура…

В онази вечер се случи нещо много показателно за обществото ни: съвършено отсъствие на диалог. Едни хора отидоха при други хора със своите притеснения и страхове, че вторите ще се подиграят с чувствата на първите. Е, подиграха ли се? Първите така и не разбраха. Има ли как да разберем – не. Защо? Защото не се даде шанс на хората в подозрение да опровергаят страховете на хората в притеснение. Същите не пожелаха диалог с директора на театъра, когато той излезе. И край на разказа. Не само в онази вечер, не само около изборите… всеки е прав за себе си, всеки си е запушил ушите и няма ди-а-лог, никой не иска да разговаря с другия. Това са големите ни болки. Не е Джон Малкович проблемът на България. Ако ти осъждаш някого за това, че разсъждава по друг начин, че вярва в нещо друго или че е от друг отбор, това е страшно. Всичко е много крайно, „или – или“. Бих добавила и че всеки трябва да има право на своето мнение и позиция, всеки има право на нейното заявяване, но не и на отричане на другия и другото. В крайна сметка всички сме хора…

Знаете ли, Булгаков казва следното: „Няма хора лоши, има само хора нещастни“. И затова на 7 ноември вечерта тия нещастни хора трябваше да бъдат приласкани, да бъдат привлечени към нашата църква Театъра, а не отблъснати от нея. Така мисля аз.

А къде тук е смирението?

Всички трябва да се смиряваме. Всички! Преди всичко аз трябва да се смирявам да давам такива гръмки предложения – откъде накъде…