Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

Не я нарече никога сестра, въпреки сродяването. Посестримили ги набързо в една хладна септемврийска нощ на 1944 г., баба ми и съседско момиче на име Калина, и двете връстнички – тогава шестнайсетгодишни. Събудили ги и ги вкарали в пещта на двора от къщата на баба. После зазидали вратата на фурната, но им оставили малка дупчица в стената, от която да дишат. Докато дишали в страшното, станали гробни сестри. Освен да дишат, друго не било разрешено. Като живи погребани: казали им да не мърдат и да мълчат, докато отмине бурята. А бурята тогава била голяма: в селата влизали пияни съветски войници и търсели девочки. С тази буря лъжеха и мен, избягваха да ми разказват детайли, защото беше опасно да ги знам – освободителите също изнасилват и убиват. Премълчаното обаче разширяваше територията си и един ден просто вече не се побираше в размерите на тайната.

Спомням си когато баба получи телеграмата. В нея пишеше че сестра ѝ Калина е починала. Скъса известието с думите Аз нямам сестра и заплака. След години разбрах, че е плакала за няколко неща едновременно. За това какви са били с Калина и какви са можели да бъдат. За това, в което са се превърнали.

Не съм чувала израза гробен брат, сигурно има и такива братя. Но гробна сестра е момичето, с което имате обща смърт. По нашите земи подобно посестримяване идва още от турско. Това е едновременно осиротяване, някой, с когото заедно си видял смъртта и тя ви е подминала. Най-много гробни сестри има сред децата на бежанците: колкото и бързо да са бягали, смъртта ги е застигала.

Като дете не проумявах как може да имаш обща смърт с някого. Питах се едновременно ли спират сърцата, поравно ли угасва последният поглед. От разказите на баба за онези септемврийски дни знам, че докато стоели зазидани с Калина, първо умряло детството им. Онова, което виждали през дупчицата на пещта, и онова, за което се досещали, че се случва, видяното и невидимото, еднакво умъртвявало невинните им години. Руснаци влизали и излизали от къщата, претърсвали я няколко пъти. Един войник опрял пушка в главата на прадядо, а Калина застанала така, че баба да не може да вижда какво се случва с баща ѝ. След няколко часа баба запушила ушите на Калина, за да не чува акордеона и руските песни, докато изнасят ковчега с тялото на дядо й. Нямало такова сродяване – две момичета, зазидани между два свята, между две Българии, между известното и неизвестното. Сякаш пещта била утробата, в която да узреят достатъчно, за да се родят по-пораснали и по-големи.

Родили се обаче двуяйчни – излезли от пещта и първоначално се различавали само по това, че едната останала без баща по време на зазиждането, а на другата бащата поел новата власт и станал кмет на селото. Постепенно разликите си имали своите цветове. Черното траурно за баба ми и червеното партийно за Калина. И историята за пещта също се разказвала по два различни начина. За семейството на баба зазиждането било равно на спасена чест, за семейството на Калина зазиждането било саботаж към освободителите. Саботьори били тези, на които принадлежала фурната. Може би затова баба казваше, че Калина била повече гробна, отколкото сестра. Че закопавала няколко пъти приятелството им.

Знам за три големи затрупвания.

При първото Калина застреляла кучето на баба. Същия ден ѝ зачислили пистолет и искала да е сигурна, че може да стреля. Кучето и без това било родено по царско време, казала, а за родените по царско време никой не смеел да плаче. При второто затрупване единият от братята на баба се опитва няколко пъти да влезе в университет, но всеки път неуспешно, защото документът, разкриващ характеристиката на семейната среда, се издавал от Калина. При третото затрупване от телевизията правят документален филм по повод годишнина от септемврийското освобождение, а Калина настанила снимачния екип в двора на прадядо и в продължение на цели два дни привиквала хора от селото да разказват пред камерата какво добро са ни сторили руснаците.

Заради тези затрупвания си мисля, че смъртта не може да е обща, че се случва поотделно и във външното, и във вътрешното време на човека. Това, което умира, и това, което остава, за всеки от нас имат различна стойност. Няма еднопосочни сълзи и баба наистина плачеше за това какво е било, какво е можело да бъде и в какво се е превърнало. Но най-много баба плачеше за онова, което е останало в пещта. За зазиданите часове. За онова тричаво и клисаво, което като недоопечен хляб полепва и нито може да те нахрани, нито можеш да го преглътнеш.