Какво да правим с Ани Илков?
„Бързо насън“, Събрани стихотворения, Ани Илков, Издателство за поезия ДА, графично оформление Надежда Олег Ляхова, 2024 г.
Въпросът ми не е случаен и не е метафоричен, не е ефект за привличане на читателско внимание, какъвто заглавията тъй или иначе целят. Въпросът е искрен и обмислен. Аз, след дълго четене на събраните стихотворения на поета, много от които познавам, разбрах, че в „Бързо насън“ те са колкото онези, които помня, харесвам и съм решила, че разбирам, толкова и не са. Не само заради новия подбор, а и заради възможността за цялостен прочит на тази поезия. В развитието ѝ, в промените и в постоянството на изборите, в отстояването на важните теми, въпроси, привързаности, интелектуален опит и съмнения. Мисля, че всеки читател ще „прочете“ различен Ани Илков в тази книга. Тъй че краткият ми отговор на въпроса е – да го четем. Бавно, а понякога бързо, един път по-рационално, друг път – чувствено, даже в екстаз. Или пък както желаете и можете.
Хубаво е, че Издателство ДА направи тази книга. Тя, първо, е красива. Но големият ѝ смисъл е в събирането на поезията, а и на прозаични текстове на Ани Илков в една цялост. Защото така можем да обхванем мощта на това творчество и поне малко да разберем защо то повлия на цяло поколение поети, защо Ани Илков е един от тези, да не кажем и най-важният, който промени през 90-те не само езика на поезията, но и разбирането за нея, какво е тя и какво може да казва. Да си припомним какво означава поетът да има гражданска позиция, сетива за случващото се в държавата ни и смелост да не мълчи.
Прекрасният том събрано съдържа книги от 90-те – „Любов към природата“ (всъщност от 1989 г.), „Поля и мостове“, „Изворът на грознохубавите“, „Етимологики“, „Зверовете на Август“, и по-късните – „Мала АЗиЯ на душата“, „Подготовка за напускане на сърцето“, „До края на смъртта“. Бих казала, Ани Илков от край до край.
Ще започна с езика. Какво да прави един поет с езика, възможностите изглеждат много, но не са. Може да го разнообразява, да го полага в нови полета, да сътворява нови теми. Още в „Любов към природата“ Ани Илков категорично ще каже „не искам никакъв език“, когато трябва любовта да изрече, а малко по-късно – „Най-трудното във нашия живот / са разговорите и срещите ни – думите. / Светът немее в произнасянето – губи се…“ И още – „няма / нищо да записвам – думите са празни“. Но тези съмнения в способността на езика не само да изказва, но най-вече да не „спекулира“ със смисъла, като изначално притежаващ го, продължават и нататък. Вече като съзнателен опит да се разруши статуквото. „Езикът е само кошмар / или просто мечта“… самотен „се скита“ този език и поетите не са способни да преодолеят неговата самота. И неуловимост. Езикът може и да руши („Мир на твоя прах“). Ани Илков ще направи и много по-радикален жест – ще разгражда този език – „Етимологики“, „Мала АЗиЯ на душата“. Ще го разцепва, ще сътворява нови думи, за да назовават по-честно нещата. Езикът помни, този на поета също. В стиховете му ще открием пластове литература, пластове културна памет, митологични сюжети, срещнати с днешното. И преработени чрез езика. Това е още едно от големите достижения на тази поезия – тя събира високо и ниско, мит и профанност, празник и делник, ерос и танатос.
Много важно е това, което се случва в поезията на Ани Илков с националното. Взрив на втвърдените канонични „сюжети“ на тема родина – „Ти, Дунаве, ти, Рило, / О, Стара планина, / аз нямам драго мило, / махни се, Сатана!“. Класическият литературен канон, тематизиращ родното, е десакрализиран. Тук само ще отбележа прозата, писана в периода, когато приключваме с надеждите и верите. „Къде живеем? Каква е тази страна?“ – болезнени въпроси, но и израз на дълбокото разочарование от края на „възвишената политическа епоха“. Както и сатирата в пиесата „Месия“.
Любовта и смъртта – винаги важни теми за Ани Илков. Особено в „Подготовка за напускане на сърцето“ и в знаковата „До края на смъртта“. Приемането на смъртта, разбирането ѝ по един „отстранен“ начин, но и като да си вътре в нея. И връщане към детството. Много светлина има в последната книга на Ани Илков. „въздига се над селската река огромно слънце / очите се разтварят към тая разумна светлина / тя пресуши смъртта / и възрастните радостно се втурват да берат / и там сме вечни – / къде сте словеса на дните / и гроздове на вечността?“
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук