Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

„Ако патриотизмът се отъждествява с омразата, това е опасно, а в перспектива става все по-опасно“, казва режисьорът Светослав Овчаров в интервю на Виолета Цветкова

Премиерна прожекция на най-новия игрален филм на режисьора Светослав Овчаров – „Залог“, ще открие тазгодишния София Филм Фест на 13 март в Зала 1 на НДК. Сюжетът е от края на XIX в., а в героите зрителите лесно ще разпознаят трима от най-значимите личности по онова време – владетеля, действащия премиер и водача на бунтарите от останалите несвободни македонски земи. Изненадваща е появата на една румънска фотографка. Сценаристът режисьор я е превърнал в част от събитията и ключова фигура за съдбата на главните герои (в ролите Деян Донков, Захари Бахаров, Асен Блатечки). Актрисата Офелия Попии изпълва екрана с очи, лице, дори с едва незабележими мимики… Впечатляваща! За актьорите и вледеняващия студ по време на снимките, за епохата, в която се оформя българската нация, разговаряме със Светослав Овчаров дни преди откриването на фестивала.

Поздравления за „Залог“, г-н Овчаров. Наистина беше удоволствие да гледам филма предварително, макар и на монитора на компютъра…

Благодаря, но според мен усещането от гледането на голям екран е различно. Бих казал, задължително заради атмосферата, която пресъздаваме. Снимахме на 70-милиметрова кинолента, тъй като епохата в „Залог“ е много важна. В края на XIX в. хората тук не ползват друго осветление освен свещи и фенери, а на мен ми се искаше филмът да бъде интимен, да се чувстваме близко до героите. Затова някои сцени заснехме само на свещи или огън. Навремето за пръв път така се снима във „Волният ездач“ (1969) на Денис Хопър (оператор е Ласло Ковач, б.р.), после хората в киното си казват: „А, може и така“, но години наред никой не го прави, с изключение на Стенли Кубрик в историческия „Бари Линдън“ (1975, оператор Джон Олкот). А сега колеги, които също вече гледаха „Залог“, казват на оператора Веселин Христов: „Е, Веско, ти работиш като в „Бари Линдън“. Дано да е така.

Не само свещите и огънят навяват мисли за епохата, а и калта, и нравите…

Да, все пак действието не се развива във Версай. София тогава има едва 10–12 000 жители, виждали сме снимки от центъра ѝ, където всички газят в кал до колене. Иречек също я описва като град, в който „зиме не можеш да изгазиш от кал, а лете – от прах“. Така че има го и при нас усещането за място на ръба между града и селото…

… и между Европа и Ориента. Впечатляваща е репликата на Княза: „Какво нещо е цивилизацията, г-н министре. Ето, нашият файтон, произведен от „Жак Рушел&синове“ в Париж, ни докарва илюзията, че сме в Европа, и само една крачка е необходима, за да слезем от Европа в Азия“. Реални ли са тези думи?

Не съм ги измислил аз. Във филма съм сложил репликата в устата на Княза, но е от пътепис за България на един чужденец. Разликата е, че той пише за влак, а при нас е файтон.

А като документалист изкушавахте ли се да вмъкнете и архивни снимки?

Не. Вижте, аз моите документални филми за тримата основни персонажи съм ги направил и това много-много не ме занимава в момента. Със сигурност всичко, което се случва на екрана, е истинско, но е с доза обобщение. Мнозина ще припознаят в главните герои Коста Паница, Стефан Стамболов и княз Фердинанд, макар че в „Залог“ те нямат имена. По сценарий са просто Майорът, Министър-председателят и Князът.

Защо?

Защото ми се иска да бъдат възприемани като категории – бунтаря, властника и владетеля, а не като исторически лица. А и защото ми омръзна след премиерата да се занимавам с въпроси като „Той толкова ли е бил висок“... Сещам се как на една среща с публиката след прожекция на филма ми „Врагове“, в който действието се развива по време на Балканската война, един човек ми каза: „Не може да има свещеник войник“. Отвърнах: „Ама има спомени на този свещеник, чел съм ги и съм ги използвал като основа за образа. Вижте и снимката!“. Не, канонично било невъзможно, защото, ако един свещеник отидел войник, митрополитът му щял да го разпопи веднага. Не помогнаха и думите ми, че светът се състои от изключения, не от правила… Подобно отношение ще има и сега, убеден съм. Примерно, защо 50-годишният Асен Блатечки играе Паница, който е бил на 33, и т.н. Когато започнеш да се занимаваш с исторически сюжети в своя филм, неизменно се изправяш срещу гора от клишета, в която всеки иска да намери своето клише.

Освен с „доза обобщения“, как бягахте от клишетата?

Ще се върна отново към Паница, един бързорек човек, винаги контра на всичко. Заговорът, за който разказва филмът, реално не е осъществен. Всичко до голяма степен е било само приказки. Да, той се е сговарял с някакви хора, но никой не е слаган в действие. Просто Стамболов го използва за своите вътрешни и външни политически цели; да може, примерно, да каже на турците: „Бъдете спокойни, ние унищожихме този заговор, няма да допуснем революционни дейности спрямо Македония“ и да издейства владишки места в Македония, жертвайки Паница. Но във филма се разказва как този заговор се опитва да се сложи в действо, защото, оказва се, Паница е имал намерение да арестува княза на гарата, при пристигането му от чужбина. Такова действие няма, но в нашия филм се разказва как се опитват да детронират княза, посрещайки го на границата.

И сега очаквайте зрителски отпор: „Ама то не се е случило“…

Да, не се е случило, но в процеса се обсъжда, че би могло да се случи. В края на краищата става дума за художествена измислица, фикция. Който иска да знае истината, да гледа документални филми. Тук истината е по-скоро свързана с духа на някакво време и на някакви човеци, които поставят главите си като залог на независимостта на страната. Просто единият вижда въпросната независимост в една посока, другият – в друга. И очевидно единият трябва да загине.

Казвате „фикция“, което ми напомня предишен ваш игрален филм, „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“…

Да, художествена измислица е и той, но няма нито една реплика, която да съм сложил в устата на Хемингуей и той да не я е казвал реално по някакъв повод. У нас никой не обърна внимание и за съжаление, единствената прожекция, след която разговорът стана друг, беше на кинофестивала в Москва през 2009 г. От публиката се появиха хора, които казаха: „Ние знаем, че тази реплика е от там и там, другата е от там и там – вие сте накарали героя да говори като истински Хемингуей“. Боже, казах си, значи имало хора, които могат да прочетат този код на общуване, заложен в образа на Хемингуей… Докато тук се занимаваха с глупости като „Защо главната героиня говори английски“. Но това вече е минало.

Жена в ключова роля има и в „Залог“ – коя е тази фотографка, съществувала ли е?

Жената е единственият напълно измислен персонаж. И Майорът, и Министър-председателят са живели хъшовски живот, доста бурен, в търсене на средства за оцеляване и за революционната борба, включително непозволени от закона. А понеже и двамата исторически са известни със слабостта си към женския пол, във филма се предполага, че са споделяли своето, меко казано, увлечение към хазайката си в Румъния. Това, разбира се, е измислица, но не е невъзможно. Документалните разкази и за Паница, и за Стамболов са пълни с подобни истории.

Фердинанд също е бил ценител…

Е, нека не издаваме как се намесва Князът в този многоъгълник.

Впрочем актрисата Офелия Попии е изключителна – как я открихте?

„Залог“ е българско-румънска копродукция, а Офелия Попии е тяхна театрална звезда. Беше в театъра в Сибиу, сега играе в Букурещ. За мен тя е щастливо попадение. Направихме кастинг, явиха се много румънски актриси – тази страна е резервоар на страшно добри актьори, а и отношението към културата там е като към нещо, което е нужно, а не апендикс, както, за жалост, е тук… Офелия спечели кастинга, защото е усмихната и мека, но може и да проявява характер, твърдост, даже жестокост, ако е необходимо, каквато е героинята във филма.

Любовната интрига не е случайна, а допълва историческите събития, за да ги направи по-реални и по-интересни за публиката – права ли съм?

Ясно е, че като разказваме за исторически съществували лица, трябва да се опираме на характери – такива, каквито са ги нарисували съвременниците и действията им. В случая Жената е нещо, чрез което трябва да се измери тяхната любов към България, защото заради любовта си към Отечеството те са готови да жертват нея. Понякога мъжете имат склонност да пренебрегват личните си чувства, чели сме все пак „Помни, че после Отечеството си, обичам най-много тебе“. И на нашите персонажи простата човешка любов не им е достатъчна, защото са обладани от идеята да спасяват България. Друг е въпросът, че единият или другият може да я тласне буквално в пропастта…

Вижте, целия си самостоятелен живот от Освобождението насам България преживява под сянката на евентуална руска окупация, която 45 години си беше и реална. Ако можеха, руснаците щяха да го направят още през 1877–1878 г., но великите сили просто не им позволяват. Последвалите действия на Паница реално тласкат страната ни към това да се превърне в придатък на Руската империя. Действията на Стамболов пък биха могли да разярят тази тиранична държава и също да се стигне до окупация – всичко е вървене по ръба. Така че филмовите ни персонажи всъщност вървят по ръба на катастрофата.

Снимали сте по време на ковид, в студ и кал – не им е било лесно на актьорите…

Стремя се да вкарам актьорите в условия, максимално близки до обстоятелствата, които трябва да преживяват. Защото едно от нещата, когато се занимаваш с исторически филм, е всички да получат усещането, което по онова време хората са имали. Всичко е твърдо, студено, тъмно и някак си, без да го говорим, актьорите влизат в тези обстоятелства и реагират съвсем естествено. А и по правило колкото по-добър актьор е един човек, толкова по-малко мрънка на снимки. И Захари Бахаров, и Асен Блатечки, и Деян Донков, и Стефан Мавродиев, и Вальо Генев, и Иван Савов, и Малин Кръстев… всички, които играят в „Залог“, дума не казаха нито за снега до колене, нито за минусовите температури.

Защо избрахте точно тях, популярните, а не заложихте на по-малко познати лица?

Защото, като се бориш с някакви митове, според мен е добре срещу тях да изправиш други митове, каквито именно са тези лица. Да не говорим, че са и изключително добри актьори. Да, те са хора с опит и това различава ситуацията във филма от историческата реалност. В току-що създадената тогава млада държава България обаче всички са били млади, самият Захарий Стоянов, когото непрекъснато наричат „бай Захари“, не е имал 40. В наши дни хората съзряват доста по-късно. В онази епоха необходимостта да се бориш с живота и липсата на кадри са довели например дотам български капитани първо в Сръбско-българска война да се бият със сръбски полковници и да ги побеждават. Изобщо ние, българите, сме народ, който, когато е поставен под напрежение, понякога издържа много, но за недълго време. Погледнете, да речем, Балканската война, в която всичко върви победоносно, обаче само няколко месеца. Енергията постепенно отслабва и ненапразно това води до военни неуспехи, до бунтове на фронта, до прилагане на тежки наказания спрямо войниците, за да не тръгнат да бягат. А защо да бягат, замисляли ли сте се?! Ами трябва да се жъне, а те… Според мен българите гледат на войната като на това да си свършат работата и когато не видят смисъл от нея, не могат да участват пълноценно.

Последните десетилетия на XIX и първите на XX век присъстват и в документални, и в игрални ваши филми – има ли конкретна причина за това?

Не бих казал, че има нещо съзнателно в отношението ми към дадена епоха. Както е казал Симеон Радев в първото изречение от втория том на „Строителите на съвременна България“: „Като повечето големи дела в нашата история, и това беше случайно“… Не че се съизмервам със Симеон Радев – пази боже – но се набутах случайно в цялата тази епоха. И не аз, а моят преподавател Георги Дюлгеров ме набута, като ме покани за асистент в нереализирания му филм за Съединението. Възложи ми да търся нещо, почнах да чета, след което трябваше да се дипломирам и го направих с филма „Коста Паница – черти из живота и времето му“. Той някак си изискваше да направя следващия – „Стефан Стамболов – съзидателят и съсипателят“, така още три години отидоха за тази епоха. А това пък изискваше да заснема и „Фердинанд Български“, тоест още четири години.

На мен, разбира се, ми беше интересно да разказвам за тези хора. Още по-интересно ми е и да разказвам за някакво изчезнало време, в което се оформя българската нация, тоест в последните няколко години преди Освобождението и най-вече в годините след него. Така че въпросът с осмислянето на националната ни съдба ме занимава. Затова последваха и филми за д-р Константин Стоилов, който е антипод на Стамболов – колкото Стамболов е склонен към диктатура, толкова Стоилов е човек на образованието, на спокойствието; направих и четири филма за български военни във време, когато армията е олицетворение на страната, а те самите са носители на националния дух, но и на националното крушение…

Обърнахте поглед и към друг период в документалния „Второто освобождение“ – беше ли и лично освобождение да се заровите в архивите около 9 септември 1944 г. и да осветлите документи, от които всички бяхме втрещени?

(Замисля се.) И този филм стана случайно. Никога не съм си мислел да правя нещо по темата, затова, като ми се обади проф. Келбечева, просто отказах. Направил съм около 40 подобни филма, знам какво усилие ми струва да накарам някакви хартии с изписани букви да вълнуват хората – не е като да гледаш очите на актьорите, които винаги ще те развълнуват. Но… влязох в архива, видях, че никой никога не бе виждал тези документи или ако бяха преглеждани, то е било от икономическа гледна точка. Никой не беше виждал затворените в тях човешки съдби. И тогава си казах: „Трябва“. Знам, звучи префърцунено, но е дълг да го направиш.

А за Освобождението през 1878 г. ще направите ли документален филм?

Да, почти съм го направил. Освобождението през 1878 г. е най-големият мит в българската история. До такава степен всички са го засукали с майчиното мляко, че да се пребориш с него е почти невъзможно. Макар че преди сто години не е било така. Тогава хората са си давали сметка за империалистическите амбиции на Русия, в които България е просто дребна разменна монета, а целокупността ѝ няма никакво значение. Именно Русия жертва целокупността на България, защото тя просто не я е интересува.

От няколко години работя по филма, събрал съм документи, конструкцията е ясна, но стана страшно дълъг. Трябва да се раздели на два филма, а аз още не мога да реша как. Работното му заглавие е „Подарената свобода“. Този израз се използва при описването на Руско-турската освободителна война, да не говорим, че това в някои от околните държави никак не звучи добре. В Сърбия например казват: „Ами те, българите, не са направили нищо за свободата си, тя им е подарена“. Самият израз принадлежи на един поляк, но да не задълбавам… Мога само да предполагам как ще наскачат русофилите, като се появи „Подарената свобода“ на екран, но аз прочетох архива на опълчението – единствения за тази война, който съществува на българска територия. Всичко друго е в Русия, но тя не ни даваше достъп до него дори когато бяхме „братска страна“.

Иска ми се и за съвременния патриотизъм да поговорим – защо са толкова кресливи т.нар. патриоти днес?

Ако патриотизмът се отъждествява с омразата, това е опасно и в перспектива става все по-опасно. Но ако патриотизмът се отъждествява с любовта към родината, то това не би трябвало да бъде коментирано, а изживяно. За съжаление, оформянето на българската нация още от средата на XIX в. минава през насаждане на омраза. За да бъде отделена българската нация от другите – от гърци, турци, сърби – се започва насаждане на омраза към околните народи. Това не е наш патент – и в Гърция, и в Сърбия е същото, нациите се отделят една от друга чрез насаждане на пренебрежително отношение към другите. Дали в Сърбия ще чуеш „абе, бугараши“, или в България „мани ги мамалигарите“ за румънците – едно и също е. Струва ми се, че наистина е белег на вчерашния ден, но той все още не може да бъде изживян.

Според мен правилното е да свикнем да разсъждаваме за себе си, защо например сме направили нещо, което е можело да не се случи, и т.н. Мисля, че ако човек иска да познава собствената си история, трябва да ходи и в историческите музеи на околните държави. Отиваш в Солун и виждаш друга история; отиваш в Белград – също друга история. Къде е истината?! Ами нали сме съвременни хора и би трябвало до подлагаме всички събития на някакъв анализ… За съжаление, патриотизмът в примитивния вид, за който говорите, не е свързан с анализ. Не е свързан и с автокритичност, от която имаме огромна нужда. И най-вече не е свързан с ирония и със самоирония. Ако ние свикнем да се отнасяме към себе си иронично, това ще ни помогне много. Не казвам отричащо, но един здравословен скепсис винаги помага да разбереш кой си ти и кои са другите.

Да очакваме ли и друг филм след „Залог“ и преди „Подарената свобода“?

Сценарист и продуцент съм на филма „Любов“, по който работим в момента с режисьорката Светла Цоцоркова. Игрален, съвременен, с три основни действащи лица. Съсредоточен е само на едно място, но е много сложен за правене. Героите са хора на духа, които в сценария се опитах да представя не толкова чрез действията, колкото чрез словото им. Много се говори в този филм, но пък актьорите са готини. Ще спомена само Стефан Мавродиев, който играе бивш клоун и настоящ съдържател на заведение. Забележителен актьор на 81.

Ученик сте на Георги Дюлгеров, който също е на 81 и продължава да работи – освен режисурата и „набутването“ в историята от него ви е и „даскалуването“, нали?

Така е. Жоро е най-добрият даскал от всички във всички времена. Такава отдаденост на хората, с които работи, не съм виждал. Както в НАТФИЗ, така и в НБУ създаде вкус, усещане за кино и както сам казва: „Ако трябва, ще си плащам, но ще продължавам да се виждам със студентите“. Някакъв духовен пастир е на цялото стадо, което ние представляваме…

Светослав Овчаров е сценарист, режисьор, продуцент и професор по филмова и тв режисура в НАТФИЗ. Филмографията му наброява десетки документални („Коста Паница – черти из живота и времето му“, „Стефан Стамболов – създателят и съсипателят“, „Фердинанд Български“, „Десет притчи за десет български солдати“, „Второто освобождение“ и др.) и игрални филми („Юдино желязо“, „България – това съм аз“, „Лист отбрулен“, „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“, „Зад кадър“, „Врагове“, „Залог“).