Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

Изложбата в Националната галерия – Двореца, представя (до 27 април) 190 живописни произведения, рисунки, литографии и ескизи на художника

Картини на известния от втората половина на ХХ век български художник Александър Петров (1916-1983) не се бяха появявали скоро нито в изложбените зали, нито в пространството на художествения пазар. По различни причини името му е значително по-популярно сред колегите и по-възрастната и средната генерация, отколкото сред младите. Ето защо устроената в Националната художествена галерия обхватна самостоятелна изложба на автора придобива особен смисъл преди всичко в два аспекта – като „мемория“ за един изключителен живописец, от една страна, и като добър случай за първо докосване на немалка част от зрителите до някои от основните насоки на неговото богато пластическо наследство, от друга.

Времето, през което в пълна степен се разгръща талантът на художника, е период на постъпателно разкрепостяване на изобразителните изкуства в България от каноните и догмите на „класическия соцреализъм“. Без да се поставят под съмнение основните идеологически постулати (образът на новия човек, трудовата тематика, връзката на изкуството със социалистическото съвремие и т.н.), които от лозунги постепенно се превръщат в презумпции, фиксирани донякъде условно в съответното тематично мото на дадена обща изложба, нашето изкуство започва да се насочва към някои алтернативни на академизма пластически модели, които – парадоксално на пръв поглед, но всъщност дълбоко закономерно! – имат допирни точки с модерната живопис.

В сравнително тясната, но все пак достатъчно осезаема ниша между изискванията за „съвременната тема“, митологемата на „родното“ (като възможна сублимация и бягство от буквалния, илюстративен „тематизъм“) и приобщаването към „модерното“ се разполага значителна част от творчеството на Александър Петров. Богатата живописна култура, несъмненият природен дар спрямо цветове и тонове, извлечени както от недрата на националните традиции, така и от опита на изкуството от ХХ век, и високата „мяра“ спрямо самостойната естетика на картината дават възможност на автора да осъществи на практика този почти уникален синтез в нашето изкуство. В този смисъл Александър Петров „конвертира“ своята живопис, без да излиза извън рамките на установените конвенции. Яркият му живописен талант и впечатляващата ерудиция намират начин да съчетаят в едно органично, вътрешно непротиворечиво цяло, в една своеобразна сплав народностното, фолклора, традициите и модерното.

Още най-ранните живописни творби на художника, показани в изложбата („Бране на цвекло“, 1948, „Дунава“, 1948, „Пристан“, 1958), свидетелстват за формирането на неговия бъдещ стил. Тук вече са налице първите наченки на умерена „денатурализация“ на природните субстанции и на предметния реквизит. Тонът се озвучава и интензифицира, фактурата се усложнява и се превръща във важен индикатор на личния почерк. В същото време авторът демонстрира уравновесен живописен темперамент. Последователно и целеустремено осъществява определена хармонична структура на картинния образ, разпределя балансите на композицията, акцентира на преден план устойчивите духовни състояния на умиротвореност и покой.

По-нататък живописното му творчество се разгръща в специфични „кръстоски“ между фигурални композиции, голи тела, пейзажи, натюрморти. Модусът на съчетание между тези жанрове, някъде „чисти“, другаде дифузни, е строго индивидуален и конкретен. Постепенно характерни за него се утвърждават тематичните цикли от рода на „Розобер“ и „Бране на лавандула“. Благодарение на втория впрочем, той придобива широка популярност. Тези тематични цикли, освободени от фабула, от наративност, от елементарна сюжетика, му дават възможност да изгради всички необходими белези и особености на своя персонален език.

Виждаме ясно, че веднъж оформен и стабилизиран, пластичният мироглед на Александър Петров, неговото стилистично верую, така да се каже, се утвърждават като фактори от определящо естество, придобиващи характеристиките на нещо устойчиво и във висша степен промислено. Съчетанието между рационално и емоционално е постигнато по великолепен начин. Именно поради това тези определящи принципи предшестват и стоят в основата на реализацията на всяка една творба. В същото време е очевидно, че това са именно принципи, а не догматични постулати. Методът е вътрешно подвижен, гъвкав и се прилага всеки път индивидуално към конкретните тематични, композиционни и колоритни задачи.

Ето защо, въпреки че още от средата на 60-те и особено през 70-те години, когато встъпва в периода на своето зряло живописно творчество, художникът вече категорично демонстрира своите предпочитания и може безпроблемно да бъде идентифициран и разпознат по своя персонален почерк, точно поради отбелязаните особености на своето кредо той успява да избегне подводните рифове на автостереотипизирането, неподминали други талантливи живописци от същия период. В същото време не прави компромиси с художническата си съвест.

Отбелязаната методология насочва Александър Петров към достигане до своеобразна „формулност“ на композиционни решения, пози, жестове, колоритни вариации. Така кристализират определени устойчиви мотиви (а не сюжети в класическия смисъл на думата), посредством които тривиалните трудови движения и операции на персонажите в картината се изобразяват с някаква условно наречена ритуализация на поведението и се отдалечават от всичко битово, всекидневно, натуроподобно. За това впечатление допринасят и постигнатият синтез между форма, цвят и условни светлосенки, както и деликатната и умерена геометризация на фигурите и на природните елементи. Основните форми и силуети, преобразувани и обработени като сложно постигнати тонални зони, неограничени линеарно от ясен и категоричен контур, но все пак определени като цяло, конструират композицията и маркират основните съотношения между отделните ѝ компоненти. Светлосянката също има конструктивен, а не натурен, оптичен характер. Линията, очертаваща формите, е трепетна, флуидна, тя е резултат от взаимодействията, от граничния допир между отделните цветови силуети.

Александър Петров предлага оригинална и синтезирана визия за пластическо претворяване на съответния фигуративен мотив в автономен картинен организъм с общопоетично въздействие. Високият професионализъм и изисканите хармонии не влизат в противоречие с – така да се каже – непосредствената емоционална реакция на зрителя. Точно обратното. Този живописен метод логично го води почти до абстракцията („Композиция – маски“, 1980), граница, която той все пак не прекрачва.

Много показателни за почерка на автора са маслените пастели. В тях цветните щрихи, разнообразни по направление, структура и фактура, изграждат едновременно формата и пространствените планове на изображението. Удивително адекватно художникът усеща и претворява спецификите на художествения материал и умее да изтръгне максимума на неговите експресивни възможности. В пастелите си Петров понякога е по-темпераментен, някак по-разкрепостен в изразните средства, в известен смисъл по-последователен в свободата си на действие.

Много интересни са също така и рисунките от фронта въпреки характера им на бегли, непретенциозни скици. Сред рисунките има и пейзажи с подчертано лирично звучене. И литографиите заслужават внимание, тъй като също разкриват рисуваческите умения на художника и неговия импровизационен усет.

Мястото на Александър Петров в нашето изкуство е твърде осезаемо, значително и важно. Със своето живописно творчество той има определени заслуги за приобщаването на нашата живопис към модерното изкуство и за извисяването на естетическите и художествените критерии на картината до степен на универсални пластически стойности. И то в епоха, когато това далеч не беше безпроблемно и саморазбиращо се. Без него не би било възможно да очертаем и да завършим в пълнота сложната и богата, същевременно и достатъчно противоречива картина на нашето изобразително изкуство от втората половина на миналото столетие.